Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Чудесата служат на християнството, а не християнството на чудесата.
Блез Паскал, „Мисли“
Преди доста време един от водещите телевизионни канали в Русия излъчи интервю с млад монах от Троице-Сергиевата лавра, който заяви следното: „В обителта идват много хора, посетители от различни места. Остават няколко дни, палят свещи, молят се, дават дарения, но когато си тръгват, казват следното: „Ето, ние дойдохме на това свято място, пренощувахме, помолихме се пред иконите, записахме имената си за здраве, но нищо не стана. Останахме със своя проблем, Бог не ни помогна. Беше хубаво, интересно, но не стана чудо и всичко е по старому. Затова повече няма защо да идваме.“ И става така, че не само не се появяват отново, но и на другите говорят, че няма никаква полза да се ходи на поклоннически пътувания. Ние, духовниците, им обясняваме, че Бог не е длъжен да върши чудеса и че те не са най-важното във вярата. Това, което иска от нас Христос, е да започнем православен начин на живот, искрено да се обърнем към Него, да изправим своите пътища чрез покаяние, изповед и причастие с Пречистите Му Тайни.”
Споделеното от този обикновен руски монах е не само интересно, но и знаменателно — то произтича от скромния му духовен опит, но същевременно е съотносимо и показателно за всички православни страни. За съжаление, това явление е толкова всеобхватно, че звучи твърде познато и се е превърнало в диагноза за преобладаващата част от посетителите на манастири и свети места навсякъде в православния свят.
Уви, всеки опитен монах или свещеник в светлината на своето пастирско служение може да посочи множество подобни случаи на разочаровани посетители, „търсачи на чудеса“, които идват, извършват някакви канонични или неканонични последования от действия и външни ритуали, и то с пълно съзнание и със сълзи на очи, а после напускат храма и повече не стъпват в него, защото по някаква неизвестна причина Бог не е откликнал на молбите им на момента и така, както те са искали. След това тези хора говорят и разпространяват мълви сред вярващи и невярващи, че няма никаква полза от посещението в храма.
Всичко това е симптоматично — то е израз на една истинска духовна нищета и ясен признак за липсата на жива вяра и на стремеж за приближаване до пречистото учение на Спасителя Христос. Това е белег на маловерие и на търсене на бърз резултат, без да се навлиза в същинския духовен живот. Дори в много случаи това е и проява на болна мистика. На езика на чистата християнска вяра, а и на здравата логика това означава, че тези хора не търсят Христос, а Неговите чудеса. Те нямат нужда от Неговото Тяло — светата Църква, тази „вечна Витезда“ — и от тайнствата, с които тя изцелява всичко и всеки, а просто искат да решат някой свой проблем с хората, с работата си или със себе си или просто да задоволят някой свой суетен каприз. За тях се отнасят думите на Спасителя: „Ако не видите личби и чудеса, няма да повярвате” (Иоан. 4:48). И това е не само тъжна констатация, но и изобличение за търсещите ги, което звучи като самоприсъда, изразена в обръщението Му: „Род лукав и прелюбодеен иска личба“(Мат. 16:4).
Истинският християнин — този, който е повярвал искрено в Бога, след като е бил посетен от тихата лудост на Неговата благодат — изживява вярата като чудо и откровение „свише“. За него, призования и призвания за нов живот, целият му живот от мига на обръщането му е едно истинско чудо. Той преживява с всички фибри на личността си това неземно откровение, което се е превърнало в негово лично просветление. Спасителят го освобождава от примката на този прокълнат като воля и представа свят и след като отвори духовните му очи, го води към несъкрушимото Си царство. Прави му подарък, който няма равен на нищо друго. Предава му Самия Себе Си и го кани на Своята свята трапеза заедно с избраните.
Истинският християнин не иска нищо друго, освен да Го следва и да Го изобрази в живота си. Затова и няма нужда от външни знамения и чудеса, а от Него — Победителя на смъртта и Царя на мира и любовта. Воден от пречистващата сила на благодатта, той не се страхува да види досегашния си живот в цялата му несъстоятелност, застанал в зоната на полусянката и неизяснената непълнота, и да преобрази съзнанието си. Изправен на ръба на двата свята — на греха и на благодатта, на границата между мрака и светлината, той преживява своята мъчителна „метаноя“и постепенно се преобразява и възражда от пепелта като птицата феникс, за да полети осветен към висините и към царството Божие.
Именно покаянието е истинското и преобразяващо чудо. То е първата проповед в Новия Завет, изразена чрез пречистите уста на св. Йоан Предтеча и на Спасителя Христос. Тяхното „Покайте се“ кънти в целия Нов Завет и пронизва душата на всеки истински християнин. Него изповядва и св. пророк Давид, който в драмата на своето лично падение, вдига очи към небето и изрича: „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено, Ти, Боже, не ще презреш“(Пс. 50:19). Съкрушеното сърце, искреното желание за промяна, предизвиква Божията милост и е най-чистата жертва пред олтара на Отца на светлините. Заради него Той е обещал подкрепата Си навсякъде и във всичко. Великият Бог понизява Себе Си и дава на обикновения, преходен човек едно беззаветно обещание. Но изисква пълната му отдаденост, желанието му да се предаде на Неговата всемогъща воля и власт. И всичко това е свързано с огромен, свят труд върху старата човешка природа. Едно неспирно вътрешно ломене и слизане надолу в подземията на душа, за да бъде тя очистена от налепите на греха. Това предполага безпощадна битка със стария човек, за да се изобрази Христос чрез труд и подвизи в обновената природа на просвещаващия се християнин.
Но всичко това плаши съвременния човек, който е приел културата на потреблението и е последвал философията на комфорта. Той е разглезеното дете на нашето време, свикнало да получава подаръците си в подходящия момент веднага щом тропне с краче пред очите на своя баща. И всичко това без труд и търпение, без движение навътре и промяна на пътеките на сърцето. Защото в сърцето си той е останал далеч от примера на Христос и е склонен да подмени или отхвърли Неговото учение, без самият да се промени и да положи своята скъпоценност в пречистите Му нозе. Един християнин, който не е способен на жертва, защото не познава изконния възторг на вярата и драмата на обръщането. Лишен от чувство за отговорност и от желание за подвиг. А стойността на вярата ни се измерва в Божиите очи според това, доколко можем да се променим и да се отдадем на Него и заради Него.
Светите отци на Източната църква винаги са заклеймявали подобен стремеж за търсене на чудеса и са го смятали не само за лекомислен, но и за душегубителен. Особено ярки и изобличителни са творенията на св. Игнатий Брянчанинов и св. Теофан Затворник, които описват тази пагубна тенденция в края на 19-и и началото на 20-и век в Русия.
Светците от най-ново време — нашите съвременници св. Паисий Светогорец и св. Порфирий Кавсокаливит, както и бележитите боговидци старецът Тадей Витовнишки и старецът Клеопа Илие са отявлени противници на подобно нечисто отношение към православната вяра и благочестие. В наставленията си те многократно са разубеждавали в това идващите при тях поклонници и са ги насочвали към изворите на личното благочестие. Препоръчвали са им да се върнат обратно в енориите си и да потърсят съветите и наставленията на енорийските си свещеници, за да започнат да водят православен начин на живот, а не самоцелно да търсят екзотични преживявания за кратък промеждутък от време. Многократно са подчертавали огромната духовна полза от съзнателното обръщане към пречистото учение на Христос, от чистосърдечната изповед, принесеното покаяние, редовното посещение на богослуженията и изграждането на свой личен духовен ритъм до степен да станат православни християни във всяко отношение. Като опитни пастири и терапевти на душите на вярващите те са давали най-добрите рецепти за изцеление и водене на истински пълноценен и благодатен живот в Христос в прегръдката на Майката Църква.
Затова нека не бъдем нетърпеливи взискатели на Неговата намеса и търсачи на чудеса, а истински последователи, във всичко предани Нему, синове, а не осиновени, приятели, а не просто спътници по пътя към Неговото царство!
