В чуждата земя на нашата заблуда

413 0

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Не зная причините, поради които човек идва в Църквата. Може да го прави, за да спечели пари, за да получи слава, навярно за да размишлява върху думите на светиите или да лъжефилософства със своите себеподобни, или за да намери изход от душевните си  терзания. Различни могат да бъдат причините.

В крайна сметка обаче само поради една причина трябва да се намираме в Църквата Христова. И тази причина не трябва да е друга освен Тялото и Кръвта Христови. Църквата ни храни с истината на божественото слово, с плътта и  кръвта на Богочовека, с тайнствата на благодатта. И е трагично да живеем в Църквата Христова само заради земния успех, заради парите или славата. Трагично е, защото Църквата не ни обещава нищо подобно. Христос не ни обещава нищо подобно.

И все пак християните лесно се препъват в това. Задоволяват се със земния комфорт, задоволяват се да търсят тленни и суетни, светски и ограничени неща.  Църквата Христова ни предлага да преживеем състояния, до които може да сме безсилни да стигнем  по пътя на логиката, но които сме призвани да доближим чрез вярата и надежда. Нищо не е лесно. Нищо обаче не е и невъзможно.

Критерият за живота на християните не са останалите хора и не е мнозинството, а Христос. А  Христос е критерий на живота ни не за да се разочароваме от своята сквернота, а за да видим най-накрая докъде можем да стигнем чрез благодатта.

Светското разбиране не ни позволява да преживеем онова, към което в крайна сметка сме призвани. Вкопчили се мимолетното, ние губим усещане за вечното. Прилепнали във всекидневието, ние губим усещане за реалността, която се преживява чрез общението с Бога.

Дали това е само на теория? Сигурно така звучи и в моето, и в твоето сърце. Защото и аз, и ти живеем в Църквата, но не живеем Христос. Защото и аз, и ти живеем в Църквата, но не живеем Божията благодат. Защото и аз, и ти живеем в Църквата, но не живеем с борба. Защото и аз, и ти живеем в Църквата, но се отричаме от своя кръст.

За съжаление се заблуждаваме, когато говорим за мрака, който навярно понякога ни носи светлина, за падението, което навярно понякога ни носи възкресение, за грешката, която ще ни направи по-опитни и по-мъдри…

Казвам това, защото много пъти се хвалим с нашето беззаконно минало и „го играем” блудни синове, които са се завърнали… Ала не е така. Не сме се завърнали. Останахме там, в чуждата земя на нашия грях.

Заблуждаваме се и мислим, че животът ни е достоен за слава и похвали, понеже е пълен с преживявания и мрак. Но нашият опит губи своята ценност, защото все още страдаме. Страдаме от човекоугодие. И тази болест превръща опита ни от живота в наше осъждане, вместо в причина за нашето спасение.

Страдаме от упорството за  своята полза, от себеизтъкването, от привидната крайна смиреност, от ненаситната жажда за успех. Страдаме и казваме, че се надяваме. Надяваме се обаче без дела на покаянието, без аскеза, без смирение, без молитвен живот, без трезвение и молитва.

Надяваме се, така казваме. Ала как се надяваме? На кого се надяваме? На Този, Когото не само предаваме и разпваме, но и отказваме да видим възкръснал и жив?

Казваме, че се надяваме. Но нашата надежда е мъртва, защото вярата ни е мъртва, защото животът ни е мъртъв, защото настояваме и  искаме не Христос, Който ни поставя в царството на Бог Отец, а един друг Христос, който взема нашите „рушвети” и изпълнява нашите искания, без никакъв труд от наша страна, без никаква пот, без покайни сълзи. Егоистични сълзи имаме много, но за покайни не съм сигурен.

Да не се лъжем, братя. В Църквата се спасяваме не защото просто се черкуваме или спазваме някакви външни форми и закони. В Христовата Църква се спасяваме, защото съществуват Истината и Благодатта. А Истината не я познаваш само защото се надяваш. Сърцето ти не привлича благодатта само защото философстваш.

Нужна е борба, аскеза, смирение, послушание към Църквата, изповед, чист живот, Тялото и Кръвта Христови!

Който си мисли, че след като носи върху себе си немалко белези от греха, значи има и небето, се лъже.

Църквата със сигурност не е каста на чистите, а „братство на разпнатите”, които гледат към „бъдещия град”. Не на човеци, които са се предали на страстите си, а които са разпнали егото си. Не на човеци, които разкрасяват своя грях и посредственост, а които са разпнали себежертвено немощите си и се подвизават да живеят  в светлината на Любовта.

Да не се лъжем, братя. За да стане мракът на нашия грях светлина, са нужни борба и смирение. Нужна е Божията благодат, а не едно греховно минало, което не означава нищо без покаянието.

Раните от греха не ухаят на небе. Те излъчват зловоние. На небе ухае единствено лекарството на покаянието.