Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Няма по-истинско откровение в мистичния свят на светото Православие от Божествената литургия. Тя е велика тайна, изповед и поема, едно неизразимо обяснение в любов на творението към Твореца и на Твореца към творението. Нищо друго не е в състояние да ни разкрие така живо и ярко учението на източната Църква, изповядвано от нея поколения наред. Светата Литургия е синтез и вдъхновено напомняне за нашето очакване, за Боговъплъщението, за смисъла на духовната мисия на Спасителя Христос. Тя е огледало на боговдъхновената Му проповед и посланието на Неговата Църква. Всичко в нея е възхитително и динамично, възвишено и достъпно, преливащо от благодат и истина. Потопен в нейната необяснима стихия, ограниченият човешки ум, връхлитан от нашепванията на бесовете и разпалван от слезлия небесен огън, замира в опиянението на религиозния възторг.
Има огнени прошения, които ни трогват и поставят пред нас палещи въпроси, които могат да бъдат разрешени само чрез покровителството от небето, чрез посещението „свише“, което отхвърля всяко на пръв поглед противоречие или мисловно недоумение. В определен момент на светата Литургия ние сме призовани „да преклоним главите си пред Господа“, а в друг — „да издигнем сърцата си нагоре“. Духът ни замира в този сакрален противовес, в туптящата вертикалност на този необикновен и дори парадоксален призив. Той ни звучи строго и повелително, с някаква властна, но и нежна заповедност, която ни приканва да бъдем бдителни. Изисква от нас да се съберем в себе си, да внимаваме, подобно на воини на бойното поле, да бодърстваме и да се устремяваме към Божието откровение.
В едно свое размишление по този въпрос един от боговидците на светото Православие на 20 в., св. Николай Велимирович, изрича следното: „Църквата ни приканва да приведем главите си пред Господа и издигнем сърцата си нагоре! Такава заповед дава Църквата на чедата си! Защо заповедта е толкова строга? За да пречупим гордостта си и да се спасим от отчаяние. („Житие и слова”, „За Църквата”, стр. 50). Това негово обяснение не е плод единствено на дългогодишния му пастирски опит като владика и баща на безброй духовни чеда или просто умозаключение на един вдъхновен литургист и познавач на творенията на св. Йоан Златоуст. То е нещо повече. То звучи като просветление от Светия Дух — едно особено небесно откровение, което докоснатите от Бога души, носещи печата на Неговото избраничество, предават като тълкувание на всички жадни за Божието Слово.
Животът на истинския християнин е разпъване по този духовен вертикал. Едно напрегнато вътрешно състояние, което непозналите мистичния свят на светото Православие не могат да разберат и проумеят в пълната му сила и дълбочина. Защото този, който е повярвал в Христос и е решил да Го последва по пътя към царството Божие, е длъжен да се смири, да приведе глава и да пречупи „острието“ на своето ненакърнимо аз. Трябва да направи всичко възможно, за да започне тази своя свята борба със стария, живеещ по законите на греха човек. Светите отци на майката Църква ни наставляват, че тайните Божии се разкриват не пред най-ревностния и най-харизматичния човек, а пред най-смирения. Той е достойният да седне в подножието на престола на небесния Цар и да бъде помилван. Само пред него духовното богатство се разгръща с цялата си красота и великолепие.
В Свещеното Писание четем: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“ (Иак. 4:6). Всеки, независимо от своите познания или невежество, трябва да се приведе, за да влезе през тясната врата на царството небесно. Личният кеносис е не само желателен, но и неизбежен. Само така човек може да приближи небето към себе си и го превърне в късче от своята душа. И по този начин да заслужи Божията неизтощима и неизразима бащинска милост, която ще го обгърне с невидимия си покров.
Смирението е ключът за рая, верният залог за неизразимото отвъдно блаженство. Без него не можем да съберем богати духовни плодове и всички трудове на личното ни благочестие остават напразни. То е венецът на добродетелта, смисълът на извървения път към кроткия и пречист Иисус. Ние, които желаем да се спасим, получаваме пълнотата на Божията подкрепа и осенението на Божията благодат едва тогава, когато проумем това и застинем, сломени в своята немощ. Само тогава, когато разочаровани от себе си, простенем в поражението си като потъващия апостол Петър: „Господи, избави ме!“. Едва тогава съкрушението ни ще се превърне в победа, а в болката си ще намерим изцерение и заслужим посещението „свише“. Но е възможно в този момент съкрушеното ни сърце, изпълнено с разочарование и гняв към себе си, да бъде връхлетяно от поднебесните духове на злобата, които да му внушат парализиращата мисъл, че подвигът е лишен от надежда. Душата в своето изтощение може да изпадне в безутешност и да бъде поставена в ситуация, която е на ръба на пълното духовно пропадане. Затова и сме призовани „да издигнем сърцата си нагоре”. Само така ние можем да възродим себе си, да разпалим тлеещия пламък на вярата и да запалим свещта на своето лично благочестие. Само тогава поривът на личното дръзновение ще съживи желанието ни за подвиг и вдъхновението на ревността ни ще ни изпълни с дръзновение и жажда за истинско служение на Сина Божи.А само когато съживим изворите си с жива вода, ще можем да я пръскаме на вярващи и невярващи.
Затова нека всички ние, които сме призвани, въпреки своето лично недостойнство, бъдем на висотата на Христовото благочестие, като преживяваме и съпреживяваме светото богослужение с ангелите и християните и заслужим да бъдем не наемници, а приятели Христови!
