ГЛАД ЗА БОГА

1522 0

sky_4Автор: Митр. Атанасий Лимасолски    

 
Първоизточник: http://www.dveri.bg
 Превод: К. Константинов

„. . .защото те ще се наситят” (Мат. 5:6)

 Човекът, който търси Бога и иска да има връзка с Него, наистина се насища от Божието присъствие, както казва Давид на едно място: „Аз пък ще гледам с правда на Твоето лице; кога се събуждам, с Твоя образ ще се насищам”(Пс. 16:15). Тоест той ще се насити, като вижда Неговото присъствие и вкусва Неговото битие. Защото опитно е доказано, че човекът, който има връзка с Бога, не чувства празноти в себе си. Божията благодат има чудно свойство –  независимо дали някой е голям светец  или е човек, който се подвизава, за да срещне Бога, той има познание и опит от благодатта, вкусва от нея, от Божието присъствие, от Божиите енергии. Независимо дали тази благодат е малко или много в човека, тя не му дава възможност или по-скоро не оставя в него чувството, че има някакъв вакуум. Човекът не чувства вакуум. Човекът, който живее заедно с Бога, чувства пълнота, абсолютна пълнота. Затова той не чувства никакво друго движение към нищо друго, от което по-рано е имал потребност, за да запълни своите празноти, време или интереси. Много пъти питаме, това нещо грях ли е? Например, грях ли е някой да пуши? Грях ли е някой да пие? Да ходи по дискотеките или знам ли къде сега ходят, грях ли е?

Казахме, че не можем да отговорим на този въпрос, защото той е погрешен.  Затова, ако отговорим директно, отговорът също ще бъде погрешен.  Можем обаче да кажем, че човекът, който има връзка с Бога, няма потребност да пуши, да пие, да скита по улиците, за да убие времето си. Той чувства равновесие в себе си,  чувства пълнота, която го кара да стои в себе си и да бъде уравновесен и доволен. Много пъти сме склонни да тичаме, да запълваме живота си с хиляди неща. Има хора, които поради това, че  имат празноти в себе си, имат мания да купуват разни неща. Не знам дали сте чували за това  – хора, които имат проблеми,  обикалят и купуват разни неща от магазините. Е, разбира се, това е добро, защото се раздвижва местната търговия. Но от друга страна, това е духовен проблем.

Църквата ни казва да бъдем самостоятелни хора, а дори в един по-духовен аспект  говорим за нестяжанието –да не притежаваш нищо. Да не зависиш от нищо. Каквото имаш, това е. Други неща не са нужни. Нестяжанието се счита за основна добродетел, за основна предпоставка в монашеството – не можеш да притежаваш нищо. Защо ли? За да се научиш да не крепиш живота си върху патерици, върху чужди крака. Трябва да се научиш да стоиш прав, да стоиш и да съществуваш. Да не се мъчиш да запълниш празнотата с някакви низки неща и отпадъци или, както казваше старецът Паисий, да не събираш баластра в сърцето си, за да не търсиш след това цяла бригада, за  да почисти баластрата, която си събрал в себе си. Веднъж занесли на стареца Паисий едно джезве. Той нямаше такива неща, не се занимаваше с готварство. Готварският му съд беше  една метална кутия от мляко, която приспособи за готвене. Това беше неговата тенджера – и то когато имаше гости, а не всеки ден. Видели го, че приготвя чая в това нещо и му донесли едно джезве. Той попитал човека, който му го донесъл:  „Защо ми донесе джезве, ама сега какво ще правя, ново е, трябва да го закача някъде, трябва да ми донесеш и полица, за да го сложа на стената. След това ще трябва и гвоздей, за да го прикова. След това ще трябва и препарат да го мия и знам ли още какво. . . Затова, вземи си джезвето, ще си готвя с кутията, която открай време си имам”.

Когато отидох при стареца Паисий, това, от което се удивих и ужасих едновременно, беше неговото голямо нестяжание. Той не притежаваше нищо. Не знам дали можете да го разберете: човек да живее  на едно място без да притежава абсолютно нищо. Имаше една стая с няколко дървени касетки в нея, някъде ги беше намерил и отгоре беше сложил няколко стари одеяла. Имаше и  някакви хартиени икони, залепени на стената. Представете си човек да живее в дом, в който няма абсолютно нищо. Когато почина и искаха да вземат по нещо от него, нямаше какво. Той нямаше нищо и можеше да се пренесе за един час. Когато сменяше мястото си, вземаше две торби и тръгваше. Когато една зима беше облякъл всичките си дрехи, защото му беше студено, казваше шеговито, че където отива, взема и нещата си и няма проблем да не се върне обратно, защото каквито дрехи имаше, ги носеше.

Веднъж някакъв човек отиде при него и му стана студено. Старецът му даде една дреха, а  оня имаше блестящата идея да изреже копчетата, за да ги вземе като благословение. Така ги отнесе със себе си. След това старецът потърси копчета, но нямаше копчета. И какво направи? Отряза малки клончета и ги постави вместо копчета.

Велико нещо е, когато човек няма празноти в себе си. Те се създават от твърде много неща. От най-простото нещо, от това да попиташ и да не ти отговорят. Това е една празнота в душевния свят на човека. Човек не трябва да оставя нещата без отговор. Трябва да внимаваме, когато ни питат, да отговаряме. Особено когато децата ви питат, трябва да им отговаряте. Не подминавайте въпросите на малките деца без отговор. Отговаряйте им сериозно, а не със смешни или инфантилни отговори. Сериозно, но като на дете, за да разбере детето, отговорът да бъде сериозен и правилен. Когато няма отговор на всичко, което ни заобикаля, тогава в душевния ни свят се появяват празноти.

Но идва тази връзка с Бога, за която Христос говори в Евангелието, за тези, които гладуват и жадуват за Христос, които се насищат от връзката с Бога.  Когато човек се насити с връзката от Бога, тогава наистина спират търсенията, които е имал в себе си. Тогава човек се пита, “Ама как преди съм правил тези неща, търчах наляво-надясно, ходих да се забавлявам, да мине времето, да се развличам, имах потребност от всички тези неща, да стоя един час пред огледалото, да стоя толкова часове тук и там?”, но не намира причината. Понякога това изглежда някак смешно. Както когато  чакаме на светофарите, отстрани виждаме някакви фризьорски салони, гледаш  ги клетите жени, от една страна ги съжалявам, от друга им идва да се засмея. Гледаш ги как търпят, носят едни фурни на главите си. Колко часа стоят вътре? И то начесто, а не да кажеш веднъж в годината. Има хора, които ходят там всеки ден или на два дена. Гледаш ги – мъка. Не казвам, че няма нужда от това, но това, което в общи черти искам да кажа, е че човекът не може да се насити с изкуствени храни. Нито с изкуствени храни, нито с детски храни. Дори и в духовните неща. Когато човек поотрасне, отхвърля това, на което благонамерено са го научили като дете, защото тези неща са били  детински. С това той  отхвърля и Църквата. Защото нещата, които е научил  в редовното или в неделното училище – всичко това се отхвърля.

Човекът е стабилен, когато има твърда храна в себе си. Тази твърда храна е Божието присъствие. Наистина в това състояние той се чувства изпълнен, истински наситен  и  щастлив. Само тогава той може да почувства истинско щастие и свобода във величието на своя човешки живот, както и да се радва на самия себе си. Не знам дали някога сте почувствали това – да гледате себе си и да се радвате на вашето съществуване –  не по самовлюбен начин, не да бъдем нарциси, уж колко сме красиви, не такива неща. Нито егоистично или користолюбиво, а виждайки с каква мъдрост и изящество Бог е сътворил света и човека – всеки един от нас и самите нас. В това състояние човек  върви към Бога с голяма благодарност, а като чувства тази пълнота, тогава той не върши болни неща. Той  не чувства онези болни неща, които всички чувстваме – ревност, завист, страхове, подозрения, несъвършенства, знам ли какво – „Тя ми каза”, „Той ми причини”, „Тя ме ощети”, „Той ме подреди”. Всички тези неща, които обективно може да са така, но в душевния ни свят не оставят празноти, защото не значат нищо за нас. Това, което има значение, е че в себе си имаме пълнота от връзката с Бога. Следователно, Христовите думи се прилагат напълно. Човек е най-наситен, пълен, запълнен в Божието присъствие.

Когато чувстваме потребност да направим други неща, трябва да се запитаме защо ги правим. Защо например имаме потребност от дадено нещо? За да  запълним нашите празноти? За да придадем смисъл на живота си? За да утвърдим нашето съществуване? Или се подчиняваме на външни потребности, защото връзката ни с Бога не е онази, която трябва да бъде. Защото, деца, ако анализираме всички тези проблеми – социални, семейни, лични, ако човек се задълбае в тях и порови, накрая ще стигне до самия себе си. Стига до себе си и ако продължи по-нататък,  ще види откъде  започват тези неща – от липсата на  връзка с Бога. Оттам тръгват на зле всички останали неща и става това, което става.  Външните проблеми в света са само последици – войните, гладът, нещастията, престъпленията, наркотиците – това са плодове на дървото. Проблемът за човека, който взема наркотици, е не само, че взема наркотици – това е плодът. Зад наркотиците се крият хиляди други неща, цяла една история. Защо този човек взема наркотици? Как е стигнал дотам? Защо има потребност от тях? Ако имаше вътрешна пълнота,  щеше ли да стигне дотам?  Когато той  падне и се пороби, се отнема свободата от неговия живот и вече става роб на наркотиците. Така е с всяка страст. Говорим за „борба против страстите” или казваме, че това нещо е страст или се  питаме, ама защо е лошо? Макар и страст, кое е лошото? Лошото е по-дълбоко, че за да си роб на дадена страст и да работиш за нея, да имаш потребност от нея и да не можеш да живееш без нея означава, че вътре в себе си не си  подредил нещата така, че да функционират съвършено. Означава, че имаш празноти, пропуски в себе си и имаш нужда от други заместители, за да заситиш глада си. Означава, че имаш богословски проблем – проблемът на връзката със Самия Бог.

———————————————————

http://www.dveri.bg/content/view/11739/97/  – петък, 30 юли 2010

Продължение на проповедта “Глад за Бога”

Митр. Атанасий Лимасолски    

 

По списък с правила не може да познаеш Бога     

Когато човек пожелае наново да съгради себе си, той допуска една грешка, която правеха в миналото дори в богословските кръгове и неделни училища, проповядвайки морализъм. С други думи, когато някой доближаваше Църквата, тези християни му казваха: „Внимавай да не вършиш лоши неща, не ходи на лоши места, не говори лоши думи”  – с това се занимаваха. Целият този морализъм обаче е болен, той е едно анти-нравствено неправославно разбиране, пуританизъм, пиетизъм, който гледа само на привидния резултат на нещата. В Църквата  отците не са се занимавали с подобни неща, а  са гледали в дълбочина. Когато някой човек с много проблеми и грехове отивал при тях, те не започвали да му говорят само за външните неща – и  за тях, разбира се, – но главно за връзката с Бога. Затова в Евангелието Христос казва, че първата и най-важната Божия заповед не е да не крадеш или да не прелюбодействаш – това са последващи неща – а връзката с Бога, това да възлюбиш Бога. Ако възлюбиш Бога и имаш здрава и жива любов към Него, тогава останалите неща идват от само себе си. Иначе можеш да правиш всички други неща, без да напреднеш във връзката с Бога.

По този начин наистина ще станеш добър човек, даже изключителен човек, но съвсем не и човек, който има връзка с Бога. Затова съвременните християни или тези на моята възраст, се учудват и не разбират основни неща в Църквата.  Казват: „Не е ли достатъчно, че правя всички тези неща? Какво още искаш?”. Те не могат да разберат съвременния свят, не могат да разберат например монашеството, казват ти: „Защо да ставаш монах? Не можеш ли да отидеш в рая, подвизавайки се в света?”. Отговорът е, разбира се, че можеш да отидеш в рая. Ама не ставаме монаси, за да отидем в рая. Ще отидем ли в рая? Възможно ли е? Ще останем ли отвън? Имаше един старец на Света Гора – старец Арсений от Кавказ, простодушен човек, който не говореше много гръцки, а  знаеше повече турски. Когато беше на 75 години, се оплакваше, че старец Йосиф не го е прибрал при себе си и казваше, че старецът му обещал, че ще го вземе, а още не го е взел. Казваха му:

-         Дядо, не се ли страхуваш, че ще умреш?

-         Не, не се страхувам.

-         Добре, а ако отидеш в ада?

-         Да не съм глупав да отида в ада!

С други думи, зависеше от него. Нашата връзка с Бога е въпрос на любов. Не е въпрос на дълг – да ходя на църква, да спазвам тези неща, да изпълнявам заповедите и да бъда добър човек. Връзката с Бога не е връзка по задължение, а връзка на любов. Както влюбеният  няма разум, взема една китара и отива пред дома на любимата … в миналото правеха така … и пее цяла нощ, за да му мине любовната мъка, пък тя вземе, та му метне една саксия – ей такива неща, които гледахме по филмите. Сега не знам какво правят  –  изпращат имейли… Промениха се и тези неща, всичко днес е консерва. Дори и отношенията на хората. Връзката с Бога е любовна връзка, в която  любовта няма граница. Тя не влиза в схеми, нито в програми, нито може да спре. Тя е огън, пламък, който се разгаря в съществото на човека, възпламенява го и той не може да влезе в схеми, за да изрази любовта си. Той не зависи от външни неща, дори не ги поглежда. Онзи, който гледа външните неща, сигурно прави това и в семейните отношения и разрушава семейството си, защото казва: „Не съм ли добър съпруг?  Как да не съм? След като ти давам пари? Всеки ден ти давам 10 лири да пазаруваш от магазина! Не си ли идвам всеки ден вкъщи 30 минути веднага щом свърша работа и  мина през кафето?  Нямам връзки с други жени!  Нима те наскърбих или набих?  Не те ли водя на круизи всяко лято? Не те ли водя навън всеки уикенд?”  С други думи, един списък от няколко неща, и след като ги правя, значи съм добър. И накрая, когато открият, че в един момент домът им се руши, че  единият бива пренебрегван от другия или половинката отсреща има друга връзка,  тогава тези хора се съкрушават и се питат: „Ама защо?”. Не разбират, че тези връзки не стават с рецепта от лекаря или от аптеката. Нито пък с някакъв списък – ако правиш тези неща,  значи си добър. Може да ги направиш всички, и пак да си безполезен. Както фарисеят изпълнявал всичко, което пише в Закона, но бил отхвърлен от Бога, а митарят, който не направил нищо, което пише в Закона, бил приет от Бога. Следователно, въпросът е как човек върви към Бога, с какъв ум стои пред Бога и дали съществува тази жива връзка, която превъзмогва  закона и външните неща.

Някой може да каже:  „Ако искаш да вървиш след Бога,  трябва да правиш това и това”. И слушаме неща, от които ти настръхват косите, казват ги особено на младите: „За да си църковен човек, Божий човек, добър човек, трябва всяка неделя да ходиш на църква,  да не вършиш нередности, да не правиш това и това, да се причастяваш 3-4 в годината и да се изповядваш четири пъти”. И с това всичко приключва.

Нещата не стоят така. Това е грешка. Трябва да открием връзката на нашето битие  с Бога, която да бъде жива връзка, както обичаш другия човек и го обичаш без схеми, предначертания и рецепти. Както връзката между тебе и другия човек е жива, така става и при връзката с Бога. Само по този начин можеш истински да почувстваш тази пълнота, за която говори Евангелието. Затова преди казахме, че не гледаме само външните неща, проникваме  по-дълбоко, за да видим причината за тези неща и за празнотата вътре в нас. Защо има потребност от останалите неща? Когато открием причината, най-малкото имаме някакво смирение, защото, ако наистина обичахме Бога толкова много, нямаше да има нужда, за да ми мине мъката, да отида да изпия една бутилка вино. Когато човек знае това, най-малкото гледа правилно на нещата и започва да се изцелява  в зависимост от проблема, който има.

Не знам дали тези неща ви изморяват. Понякога се питам дали това, което казвам, наистина ви интересува.  Вярвам обаче и мисля, че това са основни неща и не ми харесва в Църквата или от църковни хора да слушаме други неща, които понякога са нужни, напр. да чуем  за клонирането, за глобализацията. Всички тези неща са необходими и трябва да се чува мнението на Църквата, но вие слушате тези неща всеки ден и ги знаете по-добре от мене.  От нас и от Църквата трябва да чувате това, което не можете да чуете на друго място.

Веднага след блаженството „блажени гладните и жадните за правда, защото те ще наситят”(Мат. 5:6), Христос се изкачва още едно стъпало и говори за милостивия човек: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани” (Мат. 5:7). Когато кажем милостив, на ум ни идва милостинята.  Идва някой и ти  иска една лира, даваш му две –  това, разбира се, е милостиня. Също  и участието в различни социални дела, както и облекчаването на болката на нуждаещите се. Всичко това е добро и необходимо за поддържането на социалния живот. Тук обаче Христос не говори само за това, защото, както видяхме във всички Евангелия, в Христовите думи има дълбочина – Той не остава на нивото на повърхностното, външно спазване на нещата. Когато чуем думата милостив, умът ни се насочва към Самия Бог. Какво казваме в Църквата: „Защото Ти си милостив и човеколюбив Бог”. Сам Христос, като говори за Себе Си в Стария Завет, се  нарича милостив; казваме „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”, както и   „Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост”. Бог е милостив и всемилостив. Затова милостив е  епитет за Бога, а човекът е милостив по подражание на милостивия Бог. У свети Исаак Сириец има едно хубаво място за тази милост на човека. Той е сирийски подвижник, който живял през 5 век, когато сирийците не били араби, а ромеи, които след това станали пленници на арабите, загубили езика си и говорят арабски, но са православни.  Мюсюлманите имат по-голяма историческа памет и затова ги наричат рум ортодокс, а ние ги наричаме мюсюлмани. Авва  Исаак Сириец е написал чудесна книга – много красиви подвижнически слова, в които казва: „Що е милостиво сърце? Горене на сърцето в човека за цялото творение, за всички човеци, за птиците, за животните, за демоните и за всяка твар, тъй че кога човек ги вижда или си спомня за тях, от очите му бликват сълзи”.

Защо е така ли?  Защото Бог е Такъв. Бог обича всички без разлика и без изключение по един и същ начин – това е основна истина на Църквата – няма ни най-малка промяна в любовта на Бога към което и да е творение.  Както Той обича нас, така обича и демоните.  Обича 100 % човека, обича 100 % света Богородица и 100 % дявола, по един и същ начин, без да обича някого повече, а друг по-малко. Защото, ако Бог обича някого малко, а друг повече, означава, че Той има мяра в  любовта Си, че има страсти, има изменения в Себе Си,  че не е съвършен, че не е абсолютен.  Това, което става, е, че ние сме тези, които не обичаме Бога по един същ начин. Дяволът изобщо не обича Бога, а света Богородица Го обича изцяло.  Един от нас Го обича 10 %, друг 20 %, трети 100 % и така нашата връзка с Бога има различна мяра в зависимост от човека, а не от Бога. Това е основно нещо, което трябва да знаем, за да не приписваме на Бога обвинения, че Той обича другия повече, а мене по-малко или че Бог се разгневил на някого, а на друг по-малко. Затова, когато знаем кой е нашият Първообраз – Бога, тогава можем да разберем и човека. Ще научим, че в крайна сметка не можем да обичаме едни повече, а други по-малко, както и че не трябва да се изразяваме грубо за хора, които например са престъпници, или са в затруднено положение. Не можем.  Не може в душата ни да има лошо разположение.  Това има отзвук  в социалния живот. Доколкото сме социални същества, има отзвук. Трябва да  чувстваш тази любов към всички без изключение.  Разбира се, притежаваме ли тази мяра на съвършената любов?  Не. Стоим по-ниско. Всеки с мярата си. Ако бяхме онези велики светци, добре.  Щяхме да имаме съвършена любов. Имаме по-малка любов, но говорим за съвършеното, за да видим докъде трябва да стигнем. Съвършеното е, когато се отнасяш към човека с абсолютна любов. Любовта не означава задоволяване на собствените желания, нито да бъдеш глупав. Не означава, че съм глупак и какво още … че съм заспал, че не знам какво става и виждам всичко в розово. Не. Божият човек не е безумен,  нито малоумен.  Както в миналото казваха, че, ако си в Църквата, си малоумен. Сега какво казват – че си изостанал. Не е така. Какво всъщност става? Просто от душата на човека се премахва страстта – той вижда нещата, знае ги, знае злото, знае лукавостта, вижда я, вижда всички сплетни,  разбира ги много добре, просто не се движи със страст спрямо другите човеци. Може да поправи нещата по един мирен, безстрастен начин, доколкото това е възможно. Защо?  Защото човекът има абсолютна любов.  Това е много важно, защото, ако нямаме тази любов,  в живота си ще теглим, ще теглим много,  когато всеки ден виждаме и срещаме човешката злоба – дребнавостта, затрудненията,  и ние ставаме лоши към другите,  независимо дали го искаме или не.  Това е  човешкото несъвършенство.

Ако нямаш великодушие спрямо тези неща и ти ще станеш същия, ще влезеш в същата мелница и ти ще мелиш, и тебе ще те смелят, няма да можеш да понесеш нито едно затруднение в живота си дори от страна на най-любимите си лица – когато дойде час и най-любимият може би те предаде  или няма да е в състояние да отговори на това, което ти искаш,  няма да може да отговори на 100 %. Или ще дойде час, когато няма да го има.  Така е в живота. Е, тогава, как се отнасяме към всичко това, главно към това, което става не по наше желание? Ако нямаме милостиво сърце, тогава и ние ще влезем в тази мелница, която ще ни смели сред теготите, разочарованието, горчивината, защото сърцето ни не се  е научило да има това духовно благородство, което се поражда от състраданието на милостивото сърце  спрямо всеки човек. Защото, само когато  почувстваш другия човек, тогава можеш да го разбереш. До такава степен  трябва да бъде чувствително твоето сърце: чувствително в смисъл, че усеща мислите и движенията на другите хора. Как обаче ще ги схванеш, когато имаш коравосърдечие? Когато сърцето се е вкаменило от страстите, греха и користолюбието, не разбираш нищо от това,  или правиш още по-лоши неща: може да убиеш другия и да се смееш. Да гледаш как убиват другия и това  да не те интересува. Човекът е от желязото до памука. Огромно разстояние дели двете неща.  Има хора, които се радват, когато измъчват другия, има и други, които скърбят само, защото са чули или помислили нещо. Нямам предвид болни неща, а онази простота и чувствителност на сърцето,  която се поражда от духовния труд на човека, която няма нищо общо с депресията. Това нещо не е депресия,  не е някаква  болна безнадеждност,  а великодушното съзнание за събитията около нас такива, каквито са.  Човек започва от прости неща. От начина, по който говориш на другия, от начина,  по който ще му помогнеш, и тази милостиня, която даваме – да дадеш на някого 1 лира, какво означава? Защо Христос ни е казал да бъдем милостиви? Нима, за да направя бедните богати?  Или богатите бедни?  Не, разбира се, а за да общуваме с другия човек.  Причината за милостинята в Евангелието не е социална, а духовна – да те накара да общуваш с брата си, със скръбта на брата си, с нуждата му, да се научиш ти да се лишаваш, за да съществува другият, ти да умреш, за да живее другият. Според силите си, разбира се. Както Сам Христос Сам умря, за да живеем ние.

Превод: К. Константинов

————————————————————

Въпроси и отговори от беседата „Глад за Бога”

http://www.dveri.bg/content/view/11783/97   събота, 07 август 2010

Митр. Атанасий Лимасолски   

Нима може да се влюбя в идеята за Бога?!     

За ученика, когото  Христос обичаше повече

Ако Бог обича еднакво всички, защо в Евангелието пише, че Христос е обичал единия ученик повече от другите?

Христос обичал Йоан повече от другите, защото Йоан го е обичал повече от другите. Ще ви дам пример, за да го разберете: всички отиваме при един извор. Всеки със своя съд – един с чаша, друг с кофа, друг – с варел. От извора тече вода. Ако отидеш с една чаша, ще напълниш една чаша, ако имаш кофа, ще напълниш една кофа. Водата си е една и съща. Водата не е виновна, че ти си взел само една чаша. Твоят съд поема толкова. Бог обича всички еднакво, но не всички Го обичат по един и същ начин.

Христос ясно е казал в Евангелието: „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди” (Иоан 14:15), както и „ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим”. Той ни е дал тази повеля, този път. Пазенето на заповеди означава очистване на сърцето и вселяване на Бога. Просто е, защото е по-лесно да обичаме Бога, отколкото човеците. Отначало това изглежда парадоксално.

Виждаме хората, говорим с тях. А Бог, Когото не виждаме, как да Го възлюбим? Затова Църквата не приема и отрича учението, че Бог е идея. Трябва да си малоумен, за да обичаш една идея. Тоест човекът, който обича една идея, е сгоден за една идея. Не може да има такова нещо. Нима може да се влюбя в идеята за Бога? Как е възможно?Трябва да съм шизофреник, за да направя това. За да възлюбя нещо, трябва да го хвана, да бъде в ръцете ми. С Бога е така. Бог съществува, Той е Истински Съществуващият, а ние сме Негов образ. Ако ние сме образи и съществуваме, Той, Който е Първообразът, не съществува ли? Той е личност и призовава човека към лична връзка с Него. Затова днес има голям проблем сред християните: Христос не се възприема като личност и Бог вече се е превърнал в идея, в учение, в морализъм, в добри дела, в каквото може да си представиш, но не е и личност. Затова и днес не разбираме някои светци, които са правили щури неща. Ама след като са били влюбени.

Отива някой и живее на един стълб цял живот. Как ще си обясниш това нещо с разума? Искам да кажа, че светците правили това, защото са обичали Бога, чувствали са Го и са Го преживявали като личност. Затова Църквата не се занимава с други явления. Това е делото на Църквата – да ни дава Христос в ръцете ни, не само духовно, а като Го ядем и пием.

Христос ублажава милостивите и казва, че те ще отидат в рая. Нима е възможно, човек да бъде милостив, без да обича Бога?

Виждал съм много стиснати хора. Има села, в които хората са стиснати и се славят с това. Те имат много пари. Веднъж дойде един такъв човек, добър човек, църковен, те всички са църковни хора,  но знаете ли какво открих, че ходят на църква от стиснатост. И ти казва: „Имам 10 000 лири, ако дам няколко хиляди, ще отида в рая”. С други думи, за тях и раят е въпрос на сделка. И когато му кажеш, знам ли, давай милостиня, защото другият човек има потребност, не се трогва. Ако му кажеш давай милостиня, за да ти се опростят греховете и да отидеш в рая, тогава да видиш каква милостиня правят. И наистина дават, но с тази нагласа. Тоест, връзката с Бога става бизнес връзка. Дава, но и взема. Не може да даде, без да вземе. Казва ти: „Виж, господине, аз правя добри дела, искам отплата, искам да отида в рая”. Както казваше старецът Паисий, има някои хора, които,  ако предположим, че настъпи Второто Пришествие, и по парадоксален начин раят се напълни и не остане място за другите, а Бог каже на някои: „Извинявайте, чеда, не излязоха сметките, не могат всички да отидат в рая. Пълно е!”, тогава някои хора ще започнат да се карат и да правят сцени: „Защо не ни постави предварително и сега стоим! Правехме толкова много неща!” Докато човекът, който е великодушен, ще каже: „Добре, че раят е пълен. Не пречи, че останахме отвън. Нека се радват тези, които са вътре!” С други думи, зависи как стоиш пред Бога. Съвършеното е да чувствам другия като свое аз, както Христос казва, да възлюбиш ближния като себе си. Тоест другият да бъде твоето аз, да не бъде вече друг…

(край)

——————————————————–

http://www.dveri.bg/content/view/11555/101 събота, 12 юни 2010

Митр. Атанасий Лимасолски

“Защо унищожихте света, който ви дадох?”     

„Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще наситят”

Правдата в Църквата не е правда в светския смисъл на думата. Не е правдата от този свят, която отдава дължимото на онеправданите със светските критерии. С други думи, ако имам 50 лири и ми ги откраднат, справедливо е да ми ги върнат обратно. Ако трябва да разделя една нива с някой, справедливо е да я разделим на две и аз да взема половината. Това е светската правда. Разбира се, тя е правилна и необходима. Затова съдът въздава справедливост, съществува правото, можем да настояваме и да търсим нашата справедливост. Когато обаче Писанието говори за правдата на човека, когато Христос изрича блаженството „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще наситят” (Мат. 5:6), Той няма предвид тази правда. Защото човекът, който чете Евангелието и го тълкува по светски, може да каже: „Ето, Христос иска да има справедливост, затова и революцията, която ще донесе справедливост, е оправдана”. Понякога се чуват гласове, че Христос бил революционер и се стремял към социална справедливост – всички това е най-малкото наивно, защото Той никога не се е занимавал с това, никога не е говорил утопии.

Той знаел много добре какво означават светът и човекът. Той знаел, че светът винаги ще следва своя път и няма да се промени. Той не заблуждавал Себе Си, нито нас с обещания за утопични неща, вярвайки, че в определен момент на света ще настъпи радост, мир, ще цари справедливост, сигурност – ей такива неща, които ги говорят особено покрай Рождество Христово. Това са сладникави думи, които в крайна сметка са подигравка. 2000 години Христос не донесе правда, сега ли ще я донесе? Сега, когато светът наближава своя край, рушим го, унищожаваме го, сега ли ще настъпи правдата, когато нещата се влошиха повече, откогато и да е било? Състоянието в света преди беше друго. На земята никога няма да настъпи нито правда, нито мир, нито радост. Този свят ще следва своя път. Това е път, който за съжаление зависи от свободата на човека, от човека, който е свободен и въз основа на свободата чертае своя път. За съжаление, този път е път на разруха. Затворили сме се в нашия избор и кой днес може да ни освободи от този ужасен затвор? Кой може да ни освободи от стръмния наклон, по който са тръгнали нещата?

Създадохме толкова хубава и могъща технология, изградихме живота си изцяло върху нея и вече никой не може да ни освободи от нея. Постоянно вървим към разруха. И науката го потвърждава. Дано да не е вярно и да има и друга възможност, но от думите на учените и съдейки по действителността, вървим по този път. Това се казва и в Евангелието, в което се говори за т.нар. “последни неща” и е описана тази трагична картина. Пророк Даниил говори за последните дни на света и казва, че накрая големите знания ще унищожат човека. Мисля, че разрушенията, заразяването на водите, въздуха, храните, за които се говори в Откровението – всички тези неща вече са осезаема реалност. Когато бях 15 годишен и четях за тях, бях в недоумение и си казвах: „Ама възможно ли е Бог да ни изтреби? Четох едно „Послание”, което баба ми имаше. Тя ми даде да го прочета и в него се казваше, че Бог ще изпрати огън, ще ни изгори, ще ни изпържи, а аз се ужасих и казах на баба си: „Ама възможно ли е Бог да ни изтреби?”. Разбира се, баба ми беше непреклонна. Тя смяташе, че това непременно ще стане предвид акъла, на който сме. Това обаче толкова ме заинтригува, че попитах енорийския свещеник и той ми каза: „Не, чедо мое, Бог обича света. Няма да го разруши”. Утеших се.

            По-късно моето голямо недоумение беше разрешено, когато на дело видях, че не Бог, а човекът унищожава света. Ние рушим света, ние сме тези, които ще изгорим света, ние заразихме водите, храните и всичко, ние подготвяме световното правителство и контрола над всички, ние правим всичко. И накрая не ние ще кажем на Бога: „Защо, Боже мой, ни унищожи?”, а Той ще ни попита: „Защо унищожихте света, който Аз ви дадох, защо унищожихте вашия живот, вашето щастие?”.

Затова никога няма да има правда на земята. Да вярваме, че това ще стане в определен момент, е средновековна утопия. Нито Евангелието ще властва в света. Евангелието не властва в Църквата, та в света ли ще властва? Както казваше старец Паисий „Ние, които го четем десет пъти на ден, не го изпълняваме, та светът ли ще го изпълни?”. Хората няма да изпълнят Евангелието, нито ще опазят Божието слово, нито ще има ангелска държава на земята. Светът винаги ще носи печата на несъвършенството, на човешкото безпомощност, на човешката недостатъчност, на човешката свобода. Ако човек иска, пази Божието слово. Ако не иска, казва „Не искам!” и приключва с това. Не можеш да го задължиш да пази Евангелието. По никакъв начин. Всичко се крепи върху свободата на човека, върху неговия свободния избор и той има правото да избере злото, да избере да отхвърли Бога, да каже: „Аз не искам да живея близо до Бога!”. Той има това абсолютно право.

Не трябва да имаме тази погрешна представа, на която ни учеха в неделните училища: имаше една песен, в която се пееше „Напред деца, скачайте от радост, да построим една нова Гърция”, някакви такива неща, които ги пеехме и мислехме, че светът ще се промени, а ние сме строители, които ще строим новия свят. Това са безумици. Какъв свят да строиш? Та ние самите себе си не можем да командваме. Сами себе си не можем да свестим. Опитваш оттук, а то минава оттам. Себе си не можем да свестим, та другите ли?

Христос казва: „В света скърби ще имате”(Йоан 16:33) и ”Ето Аз изпращам като агнета посред вълци” (Лука 10:3). Нашият живот е предначертан. В този свят трябва да сме готови да претърпим неправдата на света, неправдата на смъртта, както мъчениците, които не очаквали нищо от този свят. Правдата, за която Евангелието говори, е Сам Христос. Той е правдата за човека. Човекът е онеправдан, когато е далеч от Бога. Тогава неговото съществуване бива онеправдано. Както едно дете, което веднага щом се роди, го вземат от родители му и го дават в дом, бива онеправдано, защото ги няма родителите му, а после те идват и го вземат. Същото нещо в още по-голяма степен става, когато човек живее далеч от Бога, без Бога. Без Бога човек е истински онеправдан и лишава себе си от великата възможност да живее свободата на Божието чедо. Следователно, правдата за човека е Божието присъствие. Христос е нашата правда, нашият мир, нашата радост. Когато Той казва, че блажени са гладните и жадните за правда, Той има предвид не светската правда, защото знае много добре, че тя никога няма да настъпи, а Божията правда.

Човек трябва да гладува и жадува за правдата – както гладният и жаден човек очаква момента, в който ще отиде да яде и да пие, така трябва да се чувстваме, за да се наситим и да се вдъхновим от присъствието на Бога, Който е наше оправдание. Както знаем от медицината, а и както баба ми казваше, който яде и спи, не е болен. Човекът, който има апетит и се храни добре и спи добре, не е болен. Този, който не се храни добре, ако не е на диета, значи е болен. Това безапетитие не е благотворно и означава, че човек е болен. Нещо става, виждаш го, че слабее, губи сили и остава в изнемощяло състояние, докато в един момент ще умре от глад и липса на витамини. Същото става и с човека, който не иска нищо. Няма желание за нищо. Това, чеда, е признак на нашата епоха. Не знам дали и преди го е имало, но постоянно виждам, че днес е много силно изразено при младите хора.

Днес младите хора имам духовно безапетитие. Не искат нищо. С нищо не можеш да ги трогнеш. В младите хора е умряло всяко желание за каквото и да е. Ако четете писания на такива деца – например наркомани, в тях пишат „Не ме интересува нищо!”. Казваш му да не взема наркотици, защото ще умре, а той: „Не ме интересува дали ще живея!”. Все едно да имаш един труп, един скелет и откъдето и да го хванеш, все е мъртъв. Или едно тяло, което е от дим – няма нищо в него. Когато душата на човека умре и престане да търси, тогава наистина се изправяме пред голям проблем. Знаете ли, дори и тези, които търсят моментния грях, най-малкото имат някакво търсене – харесват им гуляят, насладите, охолството, парите, едно или друго. Това е нещо, някакво движение. Разбира се, това движение води до смърт. Това е развалена и изкуствена храна и ще настъпи момент, в който човек ще се поквари, както този, който яде развалена храна, след това целият му организъм се уврежда. Когато обаче човек нищо не иска, тогава наистина има проблем. Много пъти ми се е случвало да срещам деца, които за нищо не ги е грижа. Какво да им говориш? За Бога ли? Не ги е грижа. За родителите им ли? Не ги е грижа. Не знаеш как да постъпиш с тях. Трябва да го хванеш този човек, но откъдето и да опиташ, той се изплъзва като дим, като прах.

От малкия си опит видях, че има едно нещо, което може да оживотвори тези деца с мъртва душа. Това е любовта. Любовта животвори човека. Това е като вливане. Имаш мъртъв човек и му вливаш живот, вливаш му кръв и лека-полека започва да се връща към живота. Както, когато човек е замръзнал и трябва да го стоплиш. Разтриваш го и след дълго време и много усилия кръвта в организма му започва да се движи и да се съживява. Разбира се, това става чрез Божията благодат. Бог е мощен дори мъртвите да възкреси. Затова Христос е наречен Животодател. Любовта е животворяща сила и само тя може да влее някакъв живот, топлина и движение в душевния свят на другия човек.

(следва)

———————————————————

http://www.dveri.bg/content/view/11577/97/  сряда, 16 юни 2010

(Продължение)

Автор Митр. Атанасий Лимасолски    

“Спрете за малко, за да разберете, че Аз съм Бог”     

Когато човек гладува и жадува, това е признак за живот. Но съществува и друг проблем – днес има пресищане с много неща. Какво искам да кажа? За да можеш да се движиш към Бога по правилния начин, трябва да се въздържаш не само от храна, а и от много други неща. Защо? Защото, когато поглъщаш и поемаш постоянно всички образи, информации и неща, с които светът те залива, впоследствие това не те оставя да правиш нищо друго. Нека ви го илюстрирам с един пример:

Преди време направихме две поклоннически пътувания до Патмос, макар че в крайна сметка посетихме друго място. Имаше 1200 деца – ученици от прогимназията и гимназията. „Добри деца”. Деца, за които се предполага, че ходят на църква, посещават неделните училища, които имат връзка с Църквата. У мен възникнаха много въпроси, когато виждах, че тези наистина добри деца са завладени от хиляди неща, каквито умът ви може да си представи. През цялото време те ядяха, пиеха, говореха, тичаха, смееха се без почивка. Колко неща изядоха! Всеки по 10 нескафета, 20 кока-коли, колко сандвичи! Знаете ли какво значи скакалец? В нивата, нападната от скакалци, за един час не остава нищо, става както след пожар. Беше нещо ужасно. Сервитьорите се побъркаха. Колко пари носеха в себе си тези деца! А всичко беше предварително платено. По 200-300 лири, ей толкова дечица. Освен че ядяха, пиеха, говореха, на всичко отгоре и слушаха нещо.

Имаха някакви неща в ушите си и постоянно слушаха нещо. Бре, чудех се, след като ядеш, пиеш, говориш с другите, как слушаш и музика? Взех едни слушалки и аз да послушам малко – беше все едно да си сложиш по два чука в ушите, които бият постоянно. Беше хем смешно, хем тъжно да ги гледаш – седяха, не стига, че корабът ни люшкаше напред-назад, а и те сами се клатеха от ритъма на музиката. Разбира се, ние, които не знаехме какво слушат, си мислехме „Какво им стана на тия деца?”. След всичко това – за какво говорим? Нима може да вземеш тези деца, които са пренаситени, да седнеш и да им говориш за Бога, за това, че трябва да гладуват и да жадуват за Божията правда. Какво ще ти отговорят ли? „Губиш!”.

Нека оставим Божията правда. Нека видим по–прости, човешки неща. Виждаш, как тези деца губят връзка дори със себе си. Най-трагичното е да ги виждаш подивели, да се държат като канибали и то момичета. Най-трагичното е това – девойки да говорят неприлични думи, да се държат варварски, да не дават дума да им кажеш. Изхвърлиха пердета и маси в морето! Защо, детето ми? Защо го правиш? Ей-така. Счупиха всички стъкла, където стоят пожарогасителите. Опустошиха кораба. Опитахме се да обясним на капитана на кораба, че това са деца от Църквата. Капитанът ми каза: „Отче, ще сменя вярата си!”.

Мисля, че това е белег за пресищане. Днес всички ние, както и децата, постоянно и отвсякъде сме обстрелвани с образи, с разни неща, с думи, с всичко, което умът ви може да си представи. С една пагубна последица – в един момент това ни убива. То е като машина, която постоянно е включена, зареждаш я с бензин и работи, без да спира. Е, в един момент тази машина ще се счупи. Ще изгори. Няма да издържи дълго. Ще дойде час, когато този човек ще се измори и след това няма да знае защо не иска да стане от леглото си, не иска нищо, нищо не го интересува, всичко ще му е омръзнало, ще го обхване депресия – деца, юноши да казват, че имат депресия и нищо не могат да направят. И защо, чедо мое, имаш депресия? След като досега разбиваше живота. Това нещо е ненормално. Това е ненормален живот. Знаете, че дори в нашия естествен живот не можем да ядем безспирно. Ядем няколко пъти на ден и се нуждаем от още толкова време за смилането на храната. Ако ядеш постоянно, ще умреш. Същото нещо става с ума на човека. В Писанието се казва: „Застанете и познайте, че Аз съм Господ” (Пс. 45:11). Тоест, спрете за малко, утихнете, за да разберете, че Аз съм Бог. Виждате, че Бог е поставил спирачка в човека и е казал шест дена да работим, а седмият ден да спрем. Този ден не е позволено да правиш нищо. Никой не може да работи в този ден. Неделя е и ще посветиш този ден на Бога. Бог е поставил тази спирачка, защото Той знае какво значи човек. Насила ще прекъснеш твоите дела, за да посветиш този ден на тишина, богопознание, себепознание.

Това се случва с всички нас. Ако човек не спре в определен момент, той не може да се завърне в себе си. Не може да разбере какво става. Трябва да сме внимателни, ако искаме да имаме този глад и жажда за Бога, трябва да имаме спирачка в нашия живот. В определен момент да утихнем, да замълчим, да спрем. Да асимилираме всичко това, с което постоянно ни бомбардират.

Какво става? Хората казват: „Омръзна ни в града, стана ни скучно!” и затова купуват вили. Отиват във вилата, като носят със себе си телевизор, видео, телефони, 15 приятели, всеки ден правят барбекю, вдигат такава врява и се измъчват повече във вилата. Става по-лошо от града. Не знаят как да си починат. Ако им кажеш: „Седни за малко!”, ще ти отвърнат: „Ама сами ли?”. Отегчават се, не могат. Сещам се за някои жени, които цял ден работеха и вместо да си отидат у тях, казват „Нека излезем навън”. Не ги свърта у тях. Искат врява, искат шум, искат хаос. Както едни младежи, които дойдоха в Света Гора от Атина и понеже въздухът там е толкова чист, веднага щом един от тях усети изгорелите газове от ауспуха на един трактор, каза: „Ох, преоткрихме себе си!”.

Особено днес е много важно да се научим да имаме мярка, когато се обръщаме към външния свят и да отделим време за самите нас, така че нашият организъм да функционира правилно, да гладува и жадува Бога. Защото, ако не го направи, тогава всичко, което поглъща и всичко, което го обсажда, в един момент ще го унищожи.

От една страна, е налице безапетитие, което е пагубно, а от друга, ни бомбандират с разнообразни неща, които са като храна, която поемаме с нашите сетива, слух, зрение – и която ни изморява. С други думи, човек се насища с това, което Христос в притчата за блудния син нарича рожкови, с които се хранят свинете. Според тълкуванието на св. отци рожковите са плътските наслади и страсти на човека, чрез които той се опитва запълни празнотите у себе си. Това е все едно да ядеш отрова, която отвън прилича на захар, а в същото време трови организма ти. Затова имаме нужда от промивка. Както когато ядем развалена храна, ни принуждават да върнем всичката храна, за да се успокои стомахът ни. Така трябва да се очисти нашето съществуване, за да живеем нормално.

Въпросът е, какво ще стане с тези деца? Някой ми каза, че в интернет има една игра, в която Христос е пред тебе и трябва да убиваш другите, нещо от този род. Намери му края… Извършва се едно посвещение в сатанизма. За да влезеш в следващото ниво, трябва да приемеш сатаната. Някакви такива странни неща.

Когато стоят пред компютъра, децата казват, че говорят помежду си – аз си мислех, че говорят, както си говориш с някой човек пред тебе. А те не само говорят, а и пишат.

- Когато говориш, и пишеш?

- Пиша – казва детето.

- Тоест пишеш, не говориш?

- Не. Говоря.

- Е, как говориш, след като пишеш?

- Е, говоря и пиша.

Представете си едно дете да се затвори в стаята си и да говори постоянно с някой друг, с една кутия. Къде остава личната връзка с другия? Говорят часове наред. Детето не чувства потребност да говори наживо с другия човек, да излезе да играе. Днес много семейства имат този проблем – купуват компютър на децата си и после не могат да ги извадят от интернет.

На кораба децата играеха на електронни игри. Постоянно натискаха някакви копчета. Имаше някаква игра с конни надбягвания. Около детето, което играеше, се струпваха 20 деца. Казваш им: „Деца, утре ще отидете да залагате на конните надбягвания, ще загубите парите си, ще разрушите семействата си”. Никакъв отговор. Първо на първо, не слушаха. Бяха толкова погълнати, не чуваха изобщо и не обръщаха внимание.

Гледаш колко вманиачено детето съпреживява тези неща и после как няма да късат пердетата и да ги хвърлят в морето? Или след това да хвърчат с моторите. Когато човек постоянно говори с компютъра и се занимава с такива неща, той ще се разболее и след това няма да иска да говори с ближния. Това няма да го интересува. Ще стане безразличен. Действително се изправяме пред голям проблем. Какви деца ще излязат от гърнето, в което сега готвим?

Разбира се, хубавото, е че Бог съществува. За щастие, Бог съществува. Бог, Който побеждава природните закони. Той не влиза в тези начертания. Той винаги дава изход. От горчивото става сладко. От изкривеното става право. В крайна сметка, Бог е решение на нещата. Нищо друго. С всичко, което досега сме дали на децата, сме ги съсипали. Мисля, че това, което трябва да направим, е да спрем само да им даваме.

Хората вече започнаха да осъзнават покварата на телевизията. Доскоро изостанал беше този, който не гледа телевизия. Сега хората разбират, че изостанали са тези, които гледат телевизия. И по-умни са тези, които не гледат. Младите хора постепенно осъзнават покварата, до която води поглъщането на цялата тази информация. Е, нека се надяваме, че с Божията помощ нещата накрая ще се оправят.

Във всеки случай, искам да кажа, че не трябва да засищаме нашите жажда и глад с ненужни неща, с тежки храни, които ще ни съсипят. Христос е храна за света. Той е хлябът на живота. За да ядеш от този хляб, трябва да гладуваш и жадуваш. Ако си пълен с лукави неща, никога няма да огладнееш и да разбереш, че трябва да ядеш от този хляб, който е Христос. „Всички се насладете от този пир на вярата”, казва св. Йоан Златоуст.

(Следват въпроси и отговори по изнесената беседа)

——————————————————

http://www.dveri.bg/content/view/11595/97/ – неделя, 20 юни 2010

Митр. Атанасий Лимасолски    

Слава Богу за всичко  

Каква е разликата между Божията и човешката правда?

Христос е казал, че ако някой те удари по едната страна, трябва да обърнеш и другата. Той е дал съвършеното. Той обаче ни е дал и човешкото. Когато бил съден и Му ударили плесница, Господ не обърнал другата страна, а казал: „Ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш?”(Йоан 18:23). Той ни е посочил и двете – съвършеното и човешкото. Съвършеното е да кажеш: „Прави каквото искаш, аз няма нищо да ти направя”. Човешкото е, когато чрез човешката правда търсиш своето право, ако наистина го имаш. Това не е лошо нещо. Лошото е омразата, злобата, неправдата. Ако правдата може да се въздаде по справедлив начин, добре. Щем, не щем живеем в този свят. Например, ако някой сега влезе тук, превземе залата и каже, че тя негова, какво ще правим? Ще го молим да напусне ли? Ще прибегнем до съда, за да го накараме да излезе. Как да го изкараме навън, след като е залата е наша и се нуждаем от нея? Има човешка справедливост, човешки закони, чиято цел е да има законност в държавата. Църквата също се ползва от тази справедливост.

Човек има чувство за справедливост и когато вижда, че се върши неправда, например, когато вървя по улицата и видя, че бият друг човек, няма да кажа: “Това не ме интересува, нека го пребият”, а ще отида да помогна. Както и аз препатих веднъж. Една сутрин в първите месеци след ръкоположението ми към 5 часа чух викове в двора на митрополията. Отворих прозореца и видях как двама души гонят 3-4 други. Викнах: „Какво остава тук?”. Никакъв отговор. Бягаха и накрая ги хванаха и събориха на земята. Аз извиках на някого: „Извикай полицията да ги залови!”. В същото време виках и долу: „Пуснете хората”! В крайна сметка се оказа, че онези бяха полицаи и преследваха незаконни имигранти, араби, които живеят тук нелегално. Аз обаче не знаех това. Полицаите нямаше как да ми отговарят, бяха в цивилни дрехи, а аз виках от прозореца. Както и да е.

Светците имат друго чувство за правдата. За тях неоправдан не е жертвата, а този, който извършва неправдата. Тоест, когато стане убийство, светците оплакват жертвата, но повече оплакват извършителя. Убиецът е по-достоен за оплакване от убития. Те не мразят извършителя, обичат го и скърбят за него, както и за този, който е пострадал.

Ако отнемем вечното измерение от нашия живот, тогава наистина се съблазняваме от Божията правда. Казват: „Къде е Божията правда? Толкова деца умират всеки ден. Има толкова трагедии. Как праведният Бог понася тези неща?”. Защото разглеждат човека само в настоящия живот, по светски. Ако го разглеждаме само в този живот, тогава всичко е трагично, има огромна неправда, която с нищо не може да се обясни. Къде е правдата на Христос към Самия Него и към учениците Му, след като всички са умрели мъченически?

За правдата в богатството и бедността

 

Всеки може да се оползотвори това, което има, в състоянието, в което се намира. Богатият – богатството си, бедният – бедността си, болният – болестта си, здравият – здравето си. Всеки. Богатият се терзае повече от бедния. Да видиш как богатите страдат и от пет милиона искат да направят десет, от десет – петнайсет милиона и с нищо не могат да се наситят и да сложат край. Какво означава хубав живот? Парите? Е, парите не са хубав живот. Ако съдим по парите, парите не са хубав живот. Познавах милионери трижди нещастни. Нещастни в истинския смисъл на думата.

Веднъж отидох в къщата на един много богат човек. Имуществото му сигурно е за около 100 милиона лири. Огромна къща, първо на първо трепериш да не бутнеш нещо. Казвах си: „Света Богородице, ако бутна някъде нещо и падне, кой знае колко трябва да платя след това!”. Държах си расото и гледах внимателно къде вървя и какво докосвам. Всичко беше кристално, порцелан, позлатено, пълно с такива неща, в трапезарията, по стените, навсякъде. Имаше 50 служители и жената ми казваше: „Отче, какво да правя тук сама, къде са децата ми? Къде са внуците ми? Тук съм с 20 чернокожи, какво да ги правя?” Натискаш звънеца. Да? Пепси-кола? Хайде, щрак, пепси –кола. Натискаш отново копчето, какво искаш? . .

Щастие ли е това? С богатите става това, което става например с един сладкар. Той приготвя сладки и накрая му се повръща от тях. Същото става и с богатия. Защото има, каквото си иска. Часовник за 10 000 лири– има го. Кола? Има я? Рокля? Има я. Купува, купува, купува, има всичко и всичко е ненужно. И затова накрая го прехваща и отива и купува някаква барака и живее в нея или прави неща, на които другите му се смеят. Богатите хора завиждат на бедните хора, защото бедният купува един чифт обувки и ги носи два-три пъти в годината – аз още пазя обувките си на Света Гора, защото ги обувах 2-3 пъти в годината, там не ги носих всеки ден, защото щяха да се скъсат. Те бяха нещо много ценно. Веднъж старецът купи една газова лампа, която беше по-хубава от другите – тя беше нещо много ценно. Днес натискаш копчето и светват 10 лампи и не те е грижа. А газовата лампа беше нещо рядко срещано. Всяко нещо, което човек придобива дори с малко труд, е ценно. Когато имаш всичко, то вече не е ценно и става ненужно. То не представлява нищо за тебе, сякаш ядеш трева. За какво са ти къщите, самолетите, парите, след като с нищо не ти помагат? Знаете ли колко богати страдат от депресия и вземат хапчета за сън? Христос казва да не се грижим за душата си. Авраам бил богат, Давид бил цар, Соломон също. Важното е не дали имам много или малко неща, а да не съм привързан към тях. Тоест, сърцето ми да остава свободно. Може да боравя с милиони лири и сърцето ми да е свободно. И мога да имам пет лири под възглавницата и сърцето ми да е прилепнало към тях. На един авва, който после стана игумен на един манастир и разполага с пари, му казаха: „Геронта, загуби нестяжянието. Разполагаш с пари”. Той отговори: „Ти имаш една игла и умът ти е прилепнал в нея да не би да я загубиш. Аз имам земи и ги управлявам и никога в сърцето ми не е влизал помисъл за земите”. Той е нестяжятелен, а другият е богат. Богат е не само този, който има много пари. Той може да има много и да бъде свободен. А другият може да е много беден и да има 10 лири, но умът му да е прикован в 10-те лири и целия ден ги брои и преброява. Затова важното е и бедният, и богатият да оползотворят състоянието си и богатият да спре да въздиша по бедния и бедният да спре да въздиша по богатия. И двамата да разберат, че всичко това е преходно и човек е ценен като човек и вечно битие в Божието царство.

Това са правели светците. Те са били много мъдри и не се занимавали с повърхностните неща. Какво са си казвали? Сега съм роб? Използвам това, че съм роб, за да живея вечно с Христос. Свободен съм? Използвам това. Женен съм – оползотворявам брака. Ценното е да разбереш какъв си и да преобразиш това, което правиш и което имаш, във вечен живот. Не трябва да имаме комплекси от богатите, че аз съм беден, пък другият е богат. Има си ги, радвам се, нека има хиляда пъти по толкова! А аз нямам и добре, че нямам. Когато имам, се радвам, и когато нямам, пак се радвам. От друга страна, си казвам, де да имах милиони лири! Защо ли? Защото искам да направя много неща. Е, нямам, не пречи. Но ако имах, щях да ги използвам. Милионите не вредят. Те са благословение. С тях правиш нещо, от което има нужда. Ако нямаш, нямаш. Нямаш и утихваш или правиш това, което можеш в зависимост от това, с което разполагаш…