ГЛЕДАЙ НЕБЕТО

875 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Има срещи в живота на всеки вярващ, които се превръщат в показатели по пътя към царството Божие. Те са подобни на фар в нощта на неведението, на сноп светлина сред мъглата на битието. Превръщат се в откровение за онези, които искрено и с жива вяра искат да спасят грешните си души. Особено когато преживяват трудни периоди, по време на които Бог изпитва всяка търсеща душа, за да я очисти от греховете на миналото и да я подготви за бъдещите предизвикателства. И след време, когато изпитанията отминат и вятърът на връхлитащите събития задуха встрани, остават добрият спомен за тях и  значимостта им, очистена в огъня на вътрешните противоречия и коварните съмнения. Тогава изпъква истинската им ценност и те биват осъзнати в дълбочина с целия заряд на посланията им за духовното развитие на личността. Те са като огнен печат в живота на вярващия християнин, а релефът и дълбочината им стават още по-силни и въздействащи с течение на времето. Едно време на търсения и съмнения.

Това се отнася най-вече за срещите със забележителни мъже, духовни старци, които носят в себе си усещането за вечния живот и ни водят към Божието царство. Макар и да са обитавали света, те не са били част от него, живели са до близо до нас, но са дишали друг, по-чист въздух и са общували с ангели, които са ги напътствали. Имали са особено благодатно битие, били са просветени и обожени. Когато търсещият се връща назад в спомените си, той оценява истинската стойност на събитията, които са го тласкали напред и нагоре  по стъпалата на духовната лествица, която той е решил да следва, за да спаси душата си.

Такива бяха и моите срещи с един от забележителните старци на нашето време, стареца Севастиян Търновски (1925-2008). В края на своето земно странстване той беше обгрижван от монахините от Батошевския манастир „Свето Въведение Богородично“. Изпаднал в крайна немощ и изтощение от болести и умора,  той беше настанен в една отделна постройка в обителта и обгърнат от топлото внимание на сестрите, които ежедневно се грижеха за него. Бях ходил при него, докато беше в Присовския манастир „Свети Пантелеймон” и останах облагодатен от напътствията, които получих за моя живот. Бях  разбрал от разговора с игуменията, че е изпаднал в крайно изтощение и всички се притесняваха за настоящето и бъдещето му. Заради това той много рядко приемаше посетители и допускаше при себе си някого за разговор. Но аз взех благословение от духовния си наставник и отидох при стареца. Една от монахините ме посрещна и отведе в неговата стая в градината. Каза ми, че вече е станал от сън, казал си е молитвите и се е подкрепил с чай и плодове в този топъл есенен предиобед. Влязох с трепет при него и след като му се представих, му се извиних, че го притеснявам излишно. Той се усмихна, благослови ме и ме покани да задам въпросите си. На масата пред него имаше бутилка с вода и няколко таблетки лекарства. Всички, които го познаваха отблизо, се притесняваха от  неговия суров характер. В духа му се забелязваше една особена непредсказуемост, с която изненадваше своите посетители. Старецът много често изобличаваше, затова имаше репутацията на човек, който не се съобразява със светските и духовните авторитети. Говореше прямо, ясно и с голямо духовно мъжество. Затова и доста вярващи се готвеха с молитва за срещата си с него и имаха ред опасения за неговото поведение, защото той „не гледаше на лице”. Имаше огромен опит и може би усещаше, че е в края на земния си път, затова беше станал още по-решителен и дори изобличителен. Когато ме видя, се усмихна, изслуша моите кратки въпроси и даде своите отговори, като го направи в неговия типичен стил — отсечено и кратко. После  замълча и като въздъхна, каза натъртено и бавно: „Ще гледаш Небето. Това е най-важното. Хората са различни. Един говори едно, друг — друго. Затова —гледай Небето! Ти си силен само ако си с Господ. Иначе — не! Той ще ти помага във всичко! Хм… и някои светски неща още отсега гледай да ги забравиш. Още отсега, от преди да си станал свещеник. И се смирявай…Чу ли?“. След това се усмихна и лицето му просветна. Сви ръката си в юмрук и чукна по масата. После ме благослови и изпрати дружелюбно.

Думите му останаха дълбоко в съзнанието ми, сякаш потънаха в него. Докато пътувах обратно, през цялото време си мислех за тях. От дистанцията на годините те се оказаха не само уместни, но и особено далновидни и необходими с оглед на всичко, което изживях впоследствие. И най-важното — съотносими към всички деликатни ситуации, в които попаднах.

Наистина „Дивен е Бог в Своите светии“. По неизказан начин говори чрез тях, дава знаци, насочва и назидава. Те са тръби Божии, приятели на Христос и съсъди на Светия Дух. Те са ручеи на бликащата Божия благодат и предават нейната живителна сила на нас, грешните и обърканите в криволичещите пътеки на живота.   Понякога един израз или една дума, изречени в Светия Дух, са достатъчни, за да осветят цели периоди в нашия живот. Те утешават, дават опора и вдъхновяват търсещата душа в нестихващата стихия на невидимата бран. Минах през „огън и вода”, контактувах с кого ли не и се наслушах на какви ли не съвети. И много често те ме довеждаха до объркване и дори до състояние на пълен смут и безпътица. Но често си спомнях думите на стареца Севастиян „Гледай Небето!“ и те ми бяха стожер, на който се облягах в тежки и объркващи моменти. Повтарях си ги, а после въздъхвах, прощавах на хората и продължавах напред. Те усилваха вярата ми, а Бог неизказано ми помагаше. Изпращаше ми първо утеха, а после и хора — не мними, а истински духовни спътници. И те ме държаха за ръката и ме водеха напред през превратностите на моето лично битие.

Без да иска или да подозира, отец Севастиян повтори прозрението на един от великите руски старци, св. Амвросий Оптински, който е казвал на идващите при него поклонници: „Християнинът трябва да е като колелото, което само с най-долната си част докосва земята, а с останалата е във въздуха.“ Да мисли за Бога, да бъде в обятията Му и да Му принадлежи, колкото се може повече. Ако ние, християните в църковната история, а и в рамките на всеки ден, подарен от Бога, изпълнявахме всичко това и имахме усещането за Бога „като Дух и истина” и знанието, че Той ни наблюдава навсякъде и във всичко, щяхме да превърнем този свят в земен рай. Водени и осветени от Божията благодат щяхме да пресушим блата и да ги превърнем в градини, щяхме да спираме бурите на ветрове и във времето, и в отношенията между хората и  да преобразим този свят, потопен от века в грях и проклятие. Но това може да стане само ако се опитваме да се отделим от прегръдката на земята и да потърсим решенията на другия, ангелския свят. Колко често превиваме гръб и изпадаме в малодушие или пълно отчаяние, твърдейки, че вярваме, но всъщност без да се уповаваме достатъчно на Бога. Забравяме, че сме странници и пришълци в този свят, а нашата родина е друга и само там можем да намерим истинската отрада и утеха в безутешната ни орисия тук, в земята на скръбта.

Нека всички ние, които сме потопени в стихиите на света и се борим с духовете на злобата, да търсим волята Божия и да приемем  всепроникващия Божи промисъл в нашия малък отрязък от живот. Да го изпълним не само с духовно съдържание, но и да имаме трепетно очакване за него, като не забравяме най-важния Господен завет: „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“ (Мат. 6:33). Не само да го цитираме, но и да го претворим в Евангелието на живота.