Говеене в манастира (Записки от гимназиалните години)

1658 0

Автор: свещеник Александър Елчанинов
Превод: Татяна Филева

О, Господи, кога най-после ще свърши това изкачване! Вместо пътека – пресъхналото русло на потока, засипано с кръгли, плъзгащи се под нозете камъни. Гората наоколо е изсечена, а вместо нея – ниски храсти подобни на четина. Но ето, го накрая проломът! Пътеката върви отстрани на планината, наоколо се чува шумът на голямата гора. Нищо не може да се сравни с радостта, която изпитваш на пролома, изкачваш се без край в планината, пред тебе – скали и само отзад – спускаща се надълбоко мъглива долина. И когато съвсем се измориш, вървиш механично, вече, без да забелязваш нищо наоколо. Изведнъж изкачването свършва, духа планински вятър, пътят бяга надолу и пред очите ти се открива безкрайна синя далечина.

Главата ти леко се замайва и сърцето ти бие бързо, когато пътеката тръгва равно, и ето, пред мен вече е входът – две кръгли кули със заоблени каменни върхове, обрасли с тъмен мъх.

За мен беше необичайно да дойда тук сам. Често идвах тук с шумна компания: влизахме със смях, искахме чай и лекомислено бъбрехме с монасите. Сега влязох като просител, с надежда. И всичко изглеждаше съвсем различно.

Сложих вещите си на столчето до големия ясен, където обикновено пиехме чай, и зачаках. Вече ме бяха забелязали – срещу мен вървеше един монах с огромна черна брада.

“Александър, драги, ти най-после пристигна!” Той говореше със силен грузински акцент и лицето му сияеше в усмивка. “Да тръгваме, да тръгваме – това е вашата килия”. Приближихме се до каменната пристройка, плътно прилепена към църквата. Отец Иона отвори вратата на малката стаичка със сводест таван и ниши в каменните стени.

Дните полетяха незабелязано. Външно те бяха еднообразни, но така леки и светли, както хладният и слънчев въздух по тези високи места.

Събудих се рано – в пет часа. Измих се бързо и се затичах към източната ъглова кула; мократа трева беше студена и боцкаше краката като малки ледени иглички; след това се изкачих право по стената, паднала и обрасла с трева, към кръглата кула. Долу, а сега зад гърба ми, растеше букова гора и достигаше до нея с върховете си. Тя се спускаше на етажи към синята Арагва, течаща сред сивите плитчини.

По-нататък, забулени в утринната мъгла, се открояваха веригите на тъмни, гористи планини, подредени по височина, и над тях, много високо, докосвайки мъглата със своите леки очертания, се белееха снежните планини на главния Кавказ. Те бяха толкова много, че трябваше да обхванеш с очи половината хоризонт, от изток до запад, за да видиш цялата верига.

Сенките на старите ясени още се простираха през цялата зелена, мокра от росата площадка, а ние вече пиехме чай в беседката, прилепена към стената. Отец Иона покри сивата от дъжда дъсчена маса със зацапана червена кърпа, която той наричаше покривка, сложи глинени канчета, изрисувани с дървета и конници, донесе хляб с кафеникаво – лилав цвят и зеленикави жилки плесен, безвкусен и сух като земя (те го печаха веднъж в месеца и го съхраняваха в църквата). Слънцето блестеше на самовара и чашките, светеше през тънките пръти на беседката и ние пиехме чай, отхапвайки малко от захарта, и се отдавахме на “сладка беседа”, по думите на о. Иона.

Преди година разбойници при нападение на манастира бяха хвърлили от скалите на снега “настоятеля” отец Иона; при падането той си беше повредил страната и беше получил ревматизъм, който го беше превил надве. Сега отец Иона изглежда съвсем като старец, кафявото му лице е покрито с гъста мрежа от бръчки, той едва се движи и все не може да се стопли. Знае, че скоро ще умре и равнодушно ми показа мястото, на което ще го погребат. По отношение на “света” той изпитва раздразнение: “Нима сега има монаси! – казва той. – Надянат митрата на главата си, седнат в каретата и живот си живеят!” Затова пък имаше най-високо мнение за своя манастир. “Сам виждаш – ние живеем като пустинници. Водата е някъде навън – на една верста в подножието на планината. Така изискват правилата – монахът трябва да се труди”.

Отец Иоан, или по-просто – Ивана, с почит слушаше отец Иона, който беше по-старши; самият той беше по-весел, жив и деен.

След чая четох Евангелието, седейки на камъните и обърнал гърба си към слънцето – при нас никога не ставаше горещо. Помагах на отец Иона в градината – малко парче земя, прилепено към скалите, отвоювано с огромен труд от гората. Всички лехички се простираха под наклон и земята беше примесена с дребни камъчета. Там плевихме тревата, забивахме колове за боба. Гледах отец Иона – неговата приведена фигура с черна шапка и тъмновиолетов подрасник красиво се открояваше сред забитите колове.

Около дванайсет обядвахме – ядохме варен боб и същия черен хляб, понякога – овче сирене, горчиво и мазно.

Стана топло. Отец Иона задряма на гредите, сложени до църквата. Отец Иоан излезе на тераската на своята килия и започна да кърпи избелялото си кафяво расо. Тръгнах да бродя из гората: искаше ми се да отида до скалата, която видях по пътя за насам, издигаща се встрани над гората; тя цялата е в някакви пещери: там би трябвало да живеят орлите.

В гората е дивно: бледожълтите стволове на буките са гладко покрити с яка кора, а долу всичко е постлано с жълта шума – като красив паркет в зала с колони. По стволовете се катерят дълги листа бръшлян, покрити с кожести, сякаш изкуствени листа. По-нататък, по склона на долината, цъфтят някакви яркочервени цветя. Странно растение: месестото право, виолетово на цвят стъбло е покрито с тънки виолетови люспички вместо листа, а на върха цъфти огненочервено цвете. Впечатление за нещо тайнствено и отровно.

Слънцето се обърна към запад. Всичко се покри с тънък дим – долу трябваше да бъде горещо, но все още се виждаше надалеч. Кура блести с мътен блясък сред тъмните петна на гората, от нея на се виждат терасите на планините. Долу, точно под нашата планина, под пропастта се виждат жълтата стена и кулите на манастира на Светия Кръст, на мястото, където “Прегърнати като две сестри,/ струите на Арагва и Кура” .

Връщам се, когато слънцето вече е ниско. Лъчите му, наситено жълти, и дългите топли сенки се протягат по долината.

В своята килия украсявам нишата с бръшлян и слагам плитка чашка с цветя пред иконата.

Привечер отивам за вода. Изворът е далече надолу, покрит с дялан камък, и от него извира студена струя. Става ти страшно – толкова е тихо сред старите букове, толкова глуха е пътеката, обсипана с жълти листа.

Чуват се нечии стъпки. В дъното на пътеката се появяват три мъжки фигури – това очевидно са въглищарите. Техните брадясали селски лица изглеждат зверски от въглищната пепел, очите им са почервенели от дима. “Гамарджоба” – приветства ме един от тях и сваля кръглата си шапчица. Аз се покланям и отговарям “Гагимарджос” . Те отминават, неритмично шляпайки с кожените си цървули. Един от тях изостава, слага на извора своето червено вързопче и се навежда над моето ведро. После ми благодари и догонва другите. Изкачвам се с ведрото на планината. По средата на пътя си почивам в малкия дървен параклис. В него има икона на местния светия, който се е подвизавал в нашия манастир – свети Иоан Зедазенски с вълка. Стените и дървените пейки са издълбани с имената на посетителите, на пода има букет от изсъхнали полски цветя.

Вече влизам като свой през вратата, през която някога съм влизал като гост, и чувствам дълбока благодарност към тези покрити с мъх кули, враснали се в скалата, към тишината на зеления двор, който сякаш изведнъж широко се разтваря след тясната и тъмна горска пътека.

Едновременно с моето идване удари малката камбана на кулата. Това беше така неочаквано в тази планинска пустош. После още веднъж: да, нали днес е събота. Но колко странно звучи тази камбана на върха на пустата планина – нали никой няма да я чуе, никой няма да дойде. И тази безцелност на камбанения звън го прави особено вълнуващ и значим.

Излиза отец Иоан, тържествен и строг, съвсем друг в сравнение с онзи Ивана, който работеше с кирка там долу в градината и бъбреше шеги с мен.

Дойде в църквата и отец Иона. Влязох след него. В притвора бяха набързо изписани груби фрески, в които преобладаваха червеният, оранжевият и синият цвят. Самата църква е студена, полутъмна; каменните стени са голи и новият нисък дървен иконостас изглежда като от картон до тежката архитектура на храма.

Вървя навътре зад колоната, стараейки се да не вдигам шум, но дори и лекото шумолене на подметките по каменния под отеква по ъглите и под сводовете. Служи отец Иоан, а отец Иона изпълнява службата на четец, дякон и хор. Тук са останали само те двамата. Той чете силно, бързо, с пресипнал, старчески висок глас, изпълвайки църквата с шума на блъскащите се едно в друго звукови отражения. Аз стоя зад четириъгълната колона, понякога се приближавам по знак на отец Иона, разпалвам кадилницата и му я подавам, след това отново се връщам зад колоната.

Малко ми е скучно, тъй като служат на старогрузински, от който нищо не разбирам. Ако служеха на руски, жадно бих слушал и запомнял. Но сега скучаех и даже си мечтаех за един горещ чай. Но ето, това изглежда е краят – как неочаквано свършиха. Излизаме. На двора е студено. Аз съм сам пред вратата на своята килия и вече с привичен жест обръщам глава нататък, на север, където дълбоко в долината горят, трептят, преливат се един в друг огньовете на далечен град. И е невероятно да помислиш, че в това далечно, искрящо петно живеят и ходят хора, че там са всички мои близки, че сега в трапезарията на голямата бяла маса под висящата лампа мама разлива чая, а в залата брат ми свири Appassionat’а.

Притъмнява, хладно е. Лунна светлина пълзи по стената. Ето, тя избледня – над покрива на църквата, докосвайки я, се носи вълна от мъгла. Друга вълна минава много ниско, обгръщайки за няколко мига старите ясени в пропастта. Сега градът също е скрит… но ето, той отново изниква от дълбоката долина.

Аз не съм там, не съм с вас… и нали сега ви няма – има само едно искрящо петно в долината. И ако всички вие умирахте сега – аз нямаше да почувствам това.

Отдавна, още в ранна пролет, през нощта промивах фотографски пластинки под крана в тъмната кухня. Водата беше студена, а на стената, в сянката на самата вода имаше лунни петна; понякога те падаха върху мокрите ми ръце и блестяха на стъклото на негативите. Потреперих. Изведнъж ме обзе удивително ясно предчувствие за тъга там, на планината, обляна в лунна светлина, за моята самота и студа там. Тогава намислих да дойда тук. Но сега, когато вече съм дошъл, когато действително съм далече от всички, моята самота е друга, аз се радвам, че съм тук.

Ето ме в моята килия. Свещичката, залепена за масата, осветява каменните стени, и светлината й не достига до тъмните сводове. Завит в бурката, аз чета и пиша. Вече е късно. Гася свещта и огънчето на кандилото в нишата пред иконата пламва още по-силно. Стремя се да не стъпя с крак на вдълбаната в пода надгробна плоча – паметник на някой архимандрит, погребан тук. Тя постоянно остава студена и от нея сякаш лъха студ в цялата стая.

Шепнешком повтарям молитвените прошения. След това ме напада невнимание, после отново идват думите на молитвата.

Приближавам се към отворения прозорец и гледам във влажната тъмнина. Всичко потъва в черно зелено-сини тонове и в долината, разрязвайки я наполовина, лежи гъста мъгла, неподвижна и тиха.