Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Христос е нашият Отец, Който ни познава както никой друг. Нека не забравяме това. Няма смисъл да лицемерничиш, да лъжеш, да фарисействаш пред твоя Отец. Как можеш да заблудиш Баща си, след като те е родил и те познава отлично? Много пъти влизаме във взаимоотношения с Христос, опитвайки се да Му покажем, че сме нещо повече от другите хора, опитвайки се да играем нещо, което не сме, пред Този, Който ни познава отблизо и е преброил космите на главата ни.
Няма смисъл…
Ние не Го познаваме. Много пъти това знание предизвиква страх, може би защото се чувстваме под контрол, а след това трябва да поемем отговорност и да вземаме решения. Нека обаче заобиколим този страх, той е безсмислен. Прегръдката на Христос е изцелително пристанище.
В този живот се стремим да Го познаваме не като идол или по философски, а като взаимоотношение в изцелително движение. Безсмислено е да крием каквото и да било под булото на религиозността или псевдопиетизма. Господ не иска големи думи, а само „Иисусе, аз съм объркан, но съм тук за Теб, защото имам нужда от това”.
„Който казва: „познах Го”, а заповедите Му не пази, той е лъжец, и истината не е в него; а който пази словото Му, в него наистина Божията любов е съвършена: по това узнаваме, че сме в Него. Който казва, че пребъдва в Него, длъжен е да постъпва тъй, както Той е постъпвал” (1 Иоан. 2:4-6).
Когато опознаем Христос, сърцата ни от безлунна нощ се превръщат в слънчев ден.
Много пъти демонстрираме външна религиозност, за да се чувстваме добре и да бъдем „добри църковни хора”, но какво се случва вътре в нас? Мислили ли сме за това?
Не отиваме при Христос, за да покажем нещо, което да Му хареса, а за да Му принесем себе си и да ни изцели.
Има много наши братя, които строят църкви и смятат, че по този начин са уредили отношенията си с Бога, но те никога не са влезли в сърцето си. Това е все едно да носите постоянно подаръци на лекаря, но никога да не вземете лекарството, което е предписал за вашето заболяване.
Господ търси нас самите, нашите грехове, без „защо” и „защото”. Такива, каквито сме. Ето защо при изповедта Той не иска многословие, а само няколко покайни думи, напоени със сълзи. „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш” (Пс. 50).
Господ просто ни моли да отидем при Него и нищо друго. „И дръзновението, що имаме пред Него, е това, че, ако просим нещо по Неговата воля, слуша ни” (1 Иоан. 5:14). Това е достатъчно…
Колко пъти казваме на другите: „Знаеш ли кой съм аз?”! Но когато казваме това на Христос, слагаме точка: „Господи, знаеш кой съм”.
Отиди на изповед, братко, и кажи: „Отвърни лицето Си от греховете ми и изглади всичките ми беззакония” (Пс. 50:11). И се помоли с копнеж: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене” (Пс. 50:12).