Господ ни кани на Вечеря

2855 0

Автор: архим. Варнава Янку

Превод: Константин Константинов

Писанието днес ни казва, че Господ ни кани на Вечеря. Следователно нашата връзка с Бога е от такъв тип – ние сме Негови деца, Той е наш Баща и иска да ни храни, да ни даде храна – храната на живота. Той е Хлябът на живота и иска да ни даде Себе Си като храна и питие. Ако днес човек няма яснота относно това кой е Бог, коя е нашата връзка с Него, то Писанието дава отговор на много неща. Връзката с Бога е Вечеря, Вечеря на Неговото царство. Той слага трапеза за нас и на нея Сам принася Себе Си като храна. И това е вкусване на Неговото царство, участие в Неговата благодат, това е радост и утеха на нашата душа. Ние обаче не разбираме това, защото Бог ни изглежда далечен, защото сме помрачени в нашия помисъл, помрачени сме в нашето духовно объркване и невежество. Имаме също така недоумение дали ако видим Писанието и проповедта на Църквата, все забрани, все заповеди! – и така в нас се създава раздвоение. От една страна казваме, че Бог е радост, а от друга Го чувстваме като натиск. Недей едно, недей друго и се чувстваме лишени и под натиск. Това се дължи на факта, че, както казахме, сме в духовно объркване и заслепение. Божиите заповеди са живот в смисъл, че са пътепоказатели, които ни събуждат, разкриват ни хоризонта и ни водят до Него. Понеже не можем да разберем това по друг начин, понеже сърцето ни не може просто и свободно да се обърне към светлината, защото сме в нашия мрак, заповедите съществуват като пътепоказатели, в началото тръгваме с незнание, чувстваме натиск, но когато напреднем, разбираме, че целта не са заповедите, а Христос; Той е животът, храната, нашият покой. Но как да стане това нещо – съгласно това, което Господ казва днес, е нужно да опразним себе си. Той споменава  начини, които ни затрудняват да отидем на тази Вечеря, да отидем при Него. И тези начини не изглеждат греховни, а напълно законни – търговска сделка, ниви, брак, това е целият наш живот, не е нещо страшно, не е някакъв голям грях, престъпление, и това ни възпрепятства, защото тези неща са се превърнали в наша цел, заменили са Христос и нашето сърце се е препълнило с всичко това и няма място за Бога. Ама какво ще стане сега? Ще отхвърлим всички тези неща? Няма да ги отхвърлим, но ще ги поставим в правилната перспектива. В перспективата на царството небесно. И бракът, и сделките, всичко трябва да се охристови. Всичко да стане явяване на Христос, а не утвърждаване на нашия нарцисизъм и егоизъм; да стане откриване за Бога. Когато човек се жени, не се жени, за да обожестви спътницата си и да забрави Бога, а за може тя да му напомня за Христос. Когато някой работи, той го прави не за да го пороби работата и да стане неин роб, а да почете духовния труд, който го препраща към Бога. Когато човек има придобивки и ги разглежда, чрез това трябва да разбере, че истинната придобивка е Светият Дух и материалните блага са начин на връзка с нашия брат в любов. Следователно въпросът не е дали имаме, или нямаме тези неща, а перспективата, с която ги живеем. Но за съжаление сърцето ни толкова е запълнено с тези неща и нашето престъпление е, че увреждаме сърцето ни. Не може да се трогне, няма свобода, не зачита себе си, една рана е. Това е нашият ад, нашата примка. И за добър християнин се счита този, който има всички тези неща. Ама това е нашият ад, това противоречи на Христовия дух.

И тъй, понеже нямаме тази свобода и зрялост да изчистим нещата в сърцето си, и мислим, че те са Христос, но без Христос, затова Господ позволява нашето терзание, кръст, изпитания, болка в живота и ставаме като хората, които живеят по пътищата, по улиците на града и Господ вика хромите, болните, увредените, тоест нас, които имаме духовно увреждане. Човекът, който според света е погинал, има възможност да се освободи от лъжеусещането за неговата сила. И ако не се отчая, тогава е зрял за Вечерята на царството небесно.

И така, ако се чувстваме добре, е нужно да оплачем себе си, ако сме превърнали това в перспектива на живота. Ако сме нещастни и изтерзани, е нужно чрез това да придобием надежди. Това, което имаме в ръцете си и можем да дадем на Бога, е нашето терзание. Тоест, да опразним себе си. И това опразване е плодородната земя, за да може Христос да дойде и да живее в сърцето ни. Както истинският влюбен. (Безумно влюбеният какво иска? Иска изключителност.) Така и Господ иска да сме изключително Негови, за да можем действително да участваме във Вечерята и да се наситим. Кой е нашият грях и доказателство за нашето падение и духовна празнота? Идваме в Църквата и си тръгваме, без нищо да разберем. Не се трогваме, няма вътрешна промяна, не разбираме, че когато се причастяваме с Христос, се приобщаваме с Неговото Възкресение. Не разбираме, че когато се причастяваме с Христос, се съединяваме с Него, не разбираме, че когато се причастяваме с Христос, ние самите ставаме Христос, цялото ни битие става Христос, в нас, извън нас, всичко, нашите сетива свидетелстват и виждат Христос. Когато нямаме това, сме в нашето падение, защото сме пълни с нашето аз. Уморили сме се от нашето аз. Нашите помисли, мечти, цели, увереност, претенции, оплаквания… Леле, какъв ад е това нещо! Дотолкова сме пълни с тези неща, че сме неспособни да се зарадваме на царството небесно, неспособни сме да „изядем“ Христос. Той Самият принася Себе Си и ние не можем да Го вкусим и да се наситим. Когато забравим себе си и всичко това, опразним себе си от всичко това и станем „глупци“, станем немощни, станем деца, които не знаят нищо и с простота отворим сърцето си към Христос, едва тогава се поставя началото на духовния ни живот.