Автор: о. Стивън Фрийман
Превод: Константин Константинов
Преди много години, като млад студент по богословие, исках да рисувам икони. Не знаех нищо за иконите, освен че ми харесваха и че са свети. За мен сякаш не съществуваше богатата литература за материалите и значението им, както и за техниката на иконографията. Познанията ми по рисуване бяха също толкова нулеви. Но аз се втурнах като луд да купувам материали (които така или иначе не бяха правилните) и поставих огромно платно на входа на апартамента си. И там започнах да рисувам образа на Христос Вседържител. Нямах никакво обучение и не използвах никакви модели. Просто рисувах. Усилията ми продължиха почти месец. Когато най-накрая стигнах до момента, в който можеше да се каже, че съм „готов”, помолих един мой приятел, състудент, който също беше художник, да оцени работата ми.
И той дойде и се засмя:
— Знаеш ли на кого прилича?
— На Христос? — плахо отвърнах аз.
— Не, прилича на теб!
И той ми обясни нещо, което всички художници знаят. Ако рисуваш без модел, има голяма вероятност да нарисуваш несъзнателно себе си. Иконата беше на моето „аз”.
Често си мисля за това събитие (и вече съм писал за него). В това има духовен урок. Да рисуваш без модел, направо по въображение, означава да рисуваш без граници. Единственото нещо, което съществува без граници, е моето его, моето въображаемо аз. „Иконата”, която нарисувах на Христос, беше идеалното представяне на греха: егото като Бог.
Как да разграничим егото си от Другия? Единственият начин е да признаем границите, че има линия, пространство, ограда, която ме отделя от Другия. Любовта не се опитва да пробие границата, нито да я размие. Любовта предполага ограничаване на аз-а и на изтъкваното его.
Границите имат различни форми. Те могат да бъдат притеснения, мнения, нужди, страхове, свързани с друг човек. Не е задължително тези психологически характеристики да са абсолютни, за да бъдат граници. Като граници на друго същество, те не са моите. Спирам там, където започваш ти.
Нашето его, което отделям от истинското Аз, изпитва големи трудности с границите. Егото е разказ за живота ни, който ние сме създали. Това е историята, която разказваме за себе си. Често това е начинът, по който възприемаме определени неща и ги подреждаме. Това е постоянен процес, който непрекъснато се преразглежда. Той ни предизвиква да съдим и критикуваме, да претегляме и сравняваме. Архим. Мелетий Вебер описва този процес като работа на ума (за разлика от работата на сърцето):
„За да бъдем прави за нещо, умът ни трябва да намери някой или нещо, което не е наред. В известен смисъл умът винаги търси врага (човека, който е „грешен”), защото без врага умът не може да бъде сигурен в своята идентичност. Когато има враг, той може да се чувства по-сигурен за себе си. Тъй като умът постоянно търси сигурност, която е производна на желанието да бъде прав, процесът, в който търсим и намираме врагове, е постоянна борба за оцеляване.
За разума идентифицирането на враговете не е злощастен недостатък на характера, а съществено и необходимо дело… За съжаление, да бъдеш прав не е това, от което хората се нуждаят, дори и да прекарват голяма част от живота си в опити да го постигнат. Защитата на егото почти винаги е свързана с това да бъдеш прав” (От „Хляб и вода, вино и масло”).
Парадоксално е, но този процес създава фалшиви граници — граници, които представляват дефиницията на самото его. И така, по същество това е нарцистична представа за света, един свят съобразен с мен. Когато се сблъскаме с истинските граници, тогава откриваме границите на самите себе си и така започваме да откриваме истинското си аз. Природата на сърцето (и на истинското аз) не се определя от собствените ни граници или от това, че определя другия като фалшив. Тя по-скоро приема, а не съди. Тя е по-скоро мълчалива вместо шумна. Сблъсъкът с границите не насърчава необходимостта от изследване, дефиниране и обсъждане.
Когато егото търси Бога, то е дълбоко разочаровано от Неговото мълчание. Границите на мълчанието, тъмнината и скритостта, с които Бог обикновено се обгражда, се посрещат с разочарование, аргументи, гняв и дори отхвърляне. Егото често заменя продуктите на ума с Божията истина. Бог като идея е Бог, Който напълно отговаря на нуждите на егото. Такъв Бог ще се окаже образ на самото его. Неизбежно се превръщаме в това, на което се покланяме.
През годините, когато сериозно търсех Православието, бях привлечен от един Бог, Който не можех да придобия. Бях наясно с евхаристийното учение на Православието и с това, че има неща, които не мога да ям или пия, и места, които не мога да посещавам, докато духовното ми пътуване извън Православието нямаше граници. Можех да отида където си поискам, да кажа всичко, да ям или пия и да пътувам където си поискам. И така, всяко усилие, което моето его правеше, беше сблъсък със собственото ми его. Неделните служби, които изпълнявах като англикански свещеник, бяха резултат от големи преговори между собственото ми его и егото на другите, които искаха нещо друго. Поклонението е резултат от един нелек мир, обучение в партизанска война. В предишната ми енория имахме три служби всяка неделя за три различни групи, които често не се харесваха една друга.
Съвременният навик да се търси приятелска църква е логична производна на живота, който се върти около пазарната теория. Но тя никога не може да излекува болестта, от която страдаме всички ние. Иисус не умря, за да спаси егото. Той умря, за да го умъртви. Когато се обърнах към Православието, един приятел, който беше приел модерния либерализъм, каза: „Стивън стана православен, защото се страхува от промяната”.
Всъщност аз станах православен, защото се страхувах, че няма да има промяна, а ще се повтарят все същите приказки.
Егото изгражда щастлив град, изпълнен със сгради, които са плод на преговори, и с постоянно променящи се улици. Не може да има ценности, защото няма реалност. Само границите, които поставяме в живота си, разкриват кои сме. Аз не съм Бог.
