Автор: Мелойски епископ Емилиан (Кутузис)
Превод: Пламена Вълчева
От днешното Евангелие разбираме, че тълпи народ взели палмови клончета и излезли да посрещнат Христос, викайки: „осана! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев”. Шест дни преди иудейската пасха Иисус отишъл в Йерусалим за празненствата. Тълпите Го посрещнали като цар, защото видели възкресението на Лазар и това ги развълнувало. Но вълнението им продължило по-малко от седмица. Посрещнали Го като цар, а след по-малко от седмица Го похулили сякаш бил най-големият престъпник. Колко лесно е за нас, човеците, да се променим! Колко лесно е да забравим всички хубави неща, които сме видели през живота си, и да попаднем под въздействието на хората! Подвежда ни собственото ни мнение, което е непостоянно като вятъра. Подвежда ни собственото ни его, слабостите ни, ужасът какво ще си помислят другите за нас. Ето защо отците на Църквата казват, че двата най-тежки гряха — това са нехайството и забравянето.
Днес ще кажем няколко неща за забравянето, какво представлява то. Забравяме благодетелите си и им отвръщаме със зло. Забравяме безчислените блага, които сме получили от Бога, и правим каквото ни хрумне, каквото е по-лесно и удобно, каквото ни е по угодата, правим онова, което ще ни постави над другите, което ще ни помогне да изглеждаме по-умни, по-силни, по-велики. А къде е съвестта ни? Къде е Бог? Къде е любовта ни към другите? Къде е разбирането ни, че другият също е човек? Къде е благоразположението ни? Търпението ни? Добротата ни? Животът ни преминава в безсмислени спорове. Накрая ще умрем. И ни чака изненада, която няма да е приятна.
Забравянето ни тласка към неправилната преценка на нещата. Като забравяме Божиите чудеса, чудесните събития извън нас, в живота на ближните ни и в нашия живот, в нашата душа, ние стигаме дори дотам да се откажем от ближния и от Бога, да станем врагове на ближния и на Бога. И този, който до вчера е бил най-добрият ни приятел, днес ни става враг и чужд човек и ние спираме да разговаряме с него, спираме да разговаряме с Бога.
Когато в живота ни не се случват чудеса, това е именно поради тази причина, защото ако в живота ни имаше чудеса, ние щяхме да носим по-голяма отговорност. Колкото повече ни се дава, толкова повече се иска от нас. Бог знае, че скоро ще забравим чудесата и не иска да сме обременени с неблагодарност. Затова понякога не ни дава онова, което желаем.
Добре е тук да обърнем внимание на две неща. Първото е, че онези, които не са православни, ще бъдат съдени според съвестта си. Ние, които сме православните, може да не попаднем в рая, а те може да се спасят. Бог знае кого е просветил да стане православен, за кого е благоволил да се роди православен и за кого не. Затова, ако изповядваме правилната вяра, трябва да се стараем и поведението ни е правилно. От нас ще се иска повече и на нас ще се дава повече, защото ние можем да поемем повече и да изпълним повече. И второ, ако днес обичаме някого, а утре го мразим, ако днес се молим за някого, а утре сме негови врагове, ние постъпваме така, както са постъпили иудеите с Христос. С това свое поведение ние не просто показваме, че ни липсва любов, но и потвърждаваме, че не владеем емоциите си и не познаваме нито себе си, нито другите около себе си. Ние съдим другите според своя субективна логика, според своите субективни емоции и своята субективна безпогрешност, която неволно оправдава нас самите и осъжда всеки, който е против нас или не е съгласен с нас. Ние отбраняваме това, което обичаме. А осъждаме всичко, което смятаме, че е против нас. Къде обаче щяхме да сме сега, ако Бог ни съдеше по същия начин?
Нека сега се вгледаме малко повече и малко по-дълбоко в това, което току-що казахме. Когато Синът Божий стана човек, Той знаеше къде отива. Той прие върху Себе Си онова, което бе по-нисше от Него, онова, което бе грешно и недостойно. Той прие нашето паднало естество и взе върху Себе Си цялата отговорност за нашето лично падение. Можем да кажем, че Той понизи Себе Си не за да ни помогне да се изправим, а за да ни вдигне на раменете Си. Той бе безгрешен и плати за нашите прегрешения. Ние обаче не само че не сме в състояние да осъзнаем собствените си отговорности, но дори когато вината не е изцяло у другия, с лекота отказваме да носим каквато и да било отговорност. А дали някога бихме поели отговорност за неща, които никога не сме извършили така, както Христос направи това заради нас? Много по-лесно ни е да стъпваме върху трупове, за да стигнем там, където желаем, отколкото да се смирим и да помогнем на ближния си или да се зарадваме на неговото изправление. И трябва да се запитаме кога за последен път сме се зарадвали на чуждия успех? Подобно отношение никога не би могло да ни възкреси от мъртвите като Лазар. То ще ни убие духовно. То ще бъде нашето духовно самоубийство.
Много пъти сме казвали, че нашето спасение преминава през ближния. Ако в лицето на ближния не виждаме Христос и ако не го уважаваме като Божи образ, много лесно ще го нараним, ще го оскърбим, ще го онеправдаем, ще се възползваме от него. И всичко това със същата лекота, с която бихме откъснали цвете или убили досадна муха. Нашият брат може да е чувствителен като цвете и досаден като муха, но кажете ми, кой ни е дал правото да убиваме с думи и действия този, за когото Христос проля Своята кръв на кръста?
Ще завършим с един разказ от отците пустинници. Един монах прекарвал живота си в доволство и празност, с други думи — бил нерадив. Но когато наближил краят на дните му и братята се събрали около него, те видели, че лицето му е озарено от необикновена радост и спокойствие. Тогава го попитали, удивени: „Отче, не се ли боиш от смъртта?”. Той отговорил: „Не се боя, защото през целия си живот не съм осъдил нито един човек и сега Христос не би трябвало да осъди и мен! Бог е казал: „не съдете, за да не бъдете съдени”. След това монахът затворил очи, душата му се отделила от тялото, а то станало още по-сияйно. Той нямал други добродетели, но отишъл направо при Бога, защото никога не бил осъждал.
Представете си какво ни очаква в часа на смъртта ни, ако не само осъждаме брата си, но и се възползваме от него и го нараняваме с думите и действията си така, както иудеите постъпили с Христос.
2018 г.
