Грехът на самодостатъчността

1584 0
kart

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

Днес прочетохме евангелския откъс, в който се разказва притчата за голямата вечеря, на която Господ поканил Божия народ. Тя символизира Господнята вечеря, на която се принася Христос, принасят се Неговото Тяло и Кръв.

Като претекст за своя отказ хората изтъкнали различни сериозни, правдоподобни и човешки причини. Това били някои неотложни житейски дела. Един от тях отклонил поканата заради нивата, която бил купил и за която трябвало да се погрижи. Друг бил направил търговска сделка: купил пет чифта волове, които според светите отците символизират петте чувства. От което следва, че  нуждата и зависимостта на човека от сетивните наслади ограничили желанието му и възможността му да се включи в Господнята вечеря. Трети изтъкнал като причина задълженията към жена си: Ожених се, и затова не мога да дойда. Тогава Господ се разгневил и изпратил Своя слуга и вестител да отиде бързо по пътищата, по стъгдите на града и да доведе немощните, хромите, слепите, и ако има още място, да накара и останалите да дойдат на вечерята.  Господ завършва притчата с думите, че мнозина са звани, а малцина — избрани.

Този евангелски откъс ни разкрива тайната на нашата лична свобода и отговорност по отношение на най-значимия избор в живота ни: общението с Христос или общението с най-близкото ни човешко обкръжение. Тук Господ иска да разкодира тайната на човешката свобода и на човешката воля. Върху какво всъщност се концентрира волята ни и според какво тя се измерва? Волята ни не се измерва според външните обстоятелства в живота ни: дали имаме семейство, дали ходим на църква, дали водим хармоничен социален живот, а според това дали можем да проявим и да засвидетелстваме тежненията на своето сърце. В крайна сметка определящо за качеството на духовното ни състояние е онова, към което клони сърцето ни, онова, което го владее и онова, чието име господства в него.

Както показва и притчата за голямата вечеря, „добрият човек” се намира в едно неизгодно положение. Именно това положение на човека на закона възпрепятства връзката му с Христос. „Добрият човек” обикновено се отъждествява със самодостатъчния човек; този, който се чувства удовлетворен от живота си, от работата си, от семейството си, от вложенията си; който толкова добре е подредил битието си, че казва: „Вече съм спокоен, вече мога да се зарадвам, да се насладя на живота”.

Мечтата на всеки човек, навярно и на най-добрия християнин, е да постигне своите цели, които се свеждат до това да изпълни биологичното предназначение на семейството си и да направи добри вложения, за да остави след себе си богато и значимо наследство. В същото време обаче сърцето му отказва да разпознае Христос за своя цел.

Вероятно някои ще кажат, че са постигнали и едното, и другото. Въпросът не е да съм постигнал и двете неща. Това е една друга заблуда. Въпросът е всичко, което е мое, да поверя на Христос, да отдам на Христос, за да се преобрази в Христос, да се превърне в Божествена литургия в сърцето ми. Сърцето ми да стане жертвеник, върху който да поставя собствената си воля не за да служа на моите близки, а за да служа на Христос. Тогава и близките ми ще бъдат облагодетелствани. Сърцето ми да стане жертвеник, върху който да преобразя моя живот, моето всекидневие във възможност за явяване на Христос.

„Нима не правя това? — ще каже някой. — Заради семейството си се подвизавам, трудя се, старая се да  благотворя”. Не, в действителност не е така. Тогава как правилно да преценим своето състояние? Като видим дали всички тези неща не пораждат в нас една емоционална самодостатъчност, която не ни дава възможност за движение към  Христос.

Житейските постижения не са наша цел, не са перспектива на нашия живот. Този, който казва, че целта на семейството е създаването на деца, е все още земен човек. Целта на семейния живот и на брака е Христос. И нашите деца могат да подменят тази цел, тяхната поява може да се превърне в псевдохристово събитие,  което да ни удовлетвори, без да вложи в живота ни Христос, без да ни яви  Христос, без да ни доближи до Христос.

Затова е много важно да изследваме кое е нашето съкровище. Нека разсъждаваме още малко върху това. Някой може да е пастир, да върши пастирско дело в Църквата и да привлича много хора. Друг може да е социален работник и да работи с хората. И всичко това те да правят единствено за своя угода, за своя слава, а не като възможност за приобщаване с Христос, като възможност за свидетелстване и явяване на Христос.

Следователно тези неща не се измерват външно — колко сме енергични и трудолюбиви, а доколко сме постигнали исихастко взаимодействие и общение с нашето аз, с нашето сърце. С други думи, ако бъдем лишени от нашето съкровище, от нашето дело, което вероятно е християнско дело, ще се чувстваме ли добре? Ще останем ли вътрешно изпълнени? Или ще започнем да губим почва под нозете си? Ако загубим имуществото си, здравето си, семейството си, ако се провалим във възпитанието на децата си, ще загубим ли почва под нозете си или в нас ще продължи да съществува нещо по-силно, което е Христос? Камъкът на вярата ни, Христос. Това, върху което е съградена Църквата ни. Но това можем да го кажем само ако поискаме да осъществим едно аскетическото движение към нашето аз, т.е. ако обичаме да живеем в безмълвие, да имаме лично съприкосновение с Христос и с нашето аз.

Тогава ще разберем, че истинската Вечеря не са нито имотите, нито чифтовете волове, нито жената, нито мъжът, нито децата. Истинската Вечеря е тази, на която ни призовава нашият Господ.

Защо обаче Христос предпочита да остави поканените навън? И кои всъщност са те? Това сме всички ние; Христос има предвид всички нас. Ние, които сме самодостатъчни със своята работа, семейство, борба, неделна света Литургия. Нас има предвид. И тогава какво ще направи Господ? Ще ни остави навън и ще повика онези, които са извън Църквата. Онези, които не Го познават, но имат благ помисъл, и на които никой никога не е открил Христовата истина. Очевидно животът им е далеч от Църквата, но те имат любочестие, имат добротата на Христос. И ако Той им се яви, ще Го разпознаят и ще кажат: „Това е съкровището, което никой досега не ни показа такова, каквото е.”

Тях ще избере Христос. Няма да избере самодостатъчните. Ще избере онези, които са търсили истината и не са я познали, понеже не се е намерил някой истински благовестител на Христовото слово, който да им я открие и да ги утеши. Затова те бързали към различни философски учения, за да открият нещо сред техните „отпадъци”.  И Христос ще им каже: „Тук е Истината.”, на което те ще отговорят: „Толкова дълго време я търсихме. Тук е Животът.”

Защото истинският живот е Тялото и Кръвта Христови и чрез този живот нашето всекидневие се оживява.