Грях и самота

1947 0
samota

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

В евангелското четиво, посветено на излекуването на разслабения, Господ изцелява хроничното телесно заболяване на един търпелив човек.

Сред хората е често срещано разбирането, че Бог съществува, за да върши чудеса, да преобръща негативните неща, които имаме в нашия живот или да ръководи нашия живот така, както ние искаме. Но тогава се появява един въпрос: кого поставяме като приоритет – нашия живот или Бога? Смятаме, и това е едно погрешно разбиране в Църквата, че съществуваме, движим се и живеем, за да обслужи Бог нашите нужди. Дори нашето участие в Тайнствата и особено в Тайнството Изповед, Покаяние е такова. Това става не толкова защото Бог е център на нашия живот, колкото вярваме, че Той ще обслужи по-добре нашите интереси. Следователно поставяме като център нашия живот, а не Бога. И вършим аскетически подвизи и водим борба, не защото очакваме да намерим Бога, а защото търсим начин и път на себеоправдание.

В този смисъл човекът не може да влезе в пътя на Христос. Длъжни сме преди всичко да си изясним дали сме готови, макар и като начало, да се откажем от определени права, които смятаме важни за нас, заради любовта към Христос, заради търсенето на Бога. Трябва да се запитаме по-дълбоко кой е центърът за нас – нашият живот или Христос? Оттам могат да се изяснят нещата.

Защото външно може да водим духовен живот, да сме строги съблюдатели на църковните разпоредби, но основата на нашите усилия, на нашата борба, да е нашето аз. Това е причината, по която свикваме да си представяме Бога като магьосник, който наведнъж ще промени живота ни и ще се решат всичките ни проблеми.

Ние разпознаваме симптомите на нашите грехове, и повече този на нашето себелюбие, което се е вкоренило и сраснало с нас, но и психопатологичните състояния, каквото е душевната потиснатост, чувството за депресия, меланхолията или някакъв вътрешен проблем. Въпреки това роптаем срещу Бога, че не отговаря на нашите молби и се питаме къде е Неговото всемогъщество, след като не може да преобърне нашата вътрешна картина и наведнъж да превърне мрака в светлина.

Това обаче ясно показва, че избираме център на нашия живот да бъде не търсенето, а нагаждането. Не търсенето на Бога, а себеоправданието. Нашата молитва много пъти е манипулативен подход към Бога, за да обслужим себе си.

В този смисъл е трудно понятно отношението на Христос към разслабения, когато го пита дали иска да оздравее. Разслабеният какво друго би могъл да иска, ако не да оздравее, след като седял немощен до къпалнята?

Христос задава въпроса, за да продължи по-нататък. Защото изцелението, чудото, не е движение без съучастието на човека, без съзнанието на човека, без съгласието на неговата свобода, без възможността за възстановяване на „личността” и на „логоса” (онтологичната причина) на съществуването. Това е разликата със „света”.

„Светът” иска да направи твоя живот лесен без съзнание за причината за твоето съществуване, без промяна на състоянието на твоя живот. Така светът променя нещата и прави живота ти просто… лесен.

Но за Господ съществуват предпоставки, защото основата на живота, и раждането на живота идва от Кръста, от жертвата. Тоест това е процес на любов. Господ ни пита, за да види кой е проблемът. Защото много пъти телесната болест на човека, който бидейки цялостно и неразривно единство, е свързана и с негови духовни състояния и душевни болести. Причините може да са много.

Затова Господ пита, за да му каже разслабеният, че „искам да оздравея, но нямам човек. Тридесет години съм тук и нямам човек”. За да стигне по този начин до причината на проблема.

Човекът не може да се изцели, ако не се намери причината. Както и не може да има жива връзка с Бога, ако неговата връзка се изчерпва в изпълняването на формални църковни разпоредби и не е намерил своя вътрешен смисъл и причината за своето съществуване. Ако не е намерил причина и повод, за да доближи Бога или поне да докаже на себе си, че заслужава да живее, че заслужава да се радва, че заслужава да се надява.

Христос намира причината за болестта на разслабения и тя е, че е сам. Самотата е сред основните симптоми на греха.

Ама, ще каже някой, оставили са го сам и нима той е виновен? Ние сме свикнали да смятаме за грях само изоставянето от страна на хората, както и да мислим, че грехът е на тези, които го изоставят. Но и този, който бива изоставян, много пъти е причината – с неговия чепат характер и своенравност.

Грях е да искаме всички хора да се занимават с нас и да ни правят център на тяхното съществуване. Защото това какво прави? Отблъсква хората, отдалечава хората. Обаче, когато доближиш един смирен човек, колкото и той да страда, се радваш, наслаждаваш се да си до него и не искаш да се отлепиш. Но ако срещнеш един високомерен човек, един мърморещ човек, който постоянно изтъква своето нещастие, накрая искаш да избягаш на километри от него. Защо в теб се появява такова разположение? Защото неговото разположение е антисоциално. Той иска да подхожда към другите с неговата мярка, с неговите условия, съобразно които иска да се оправдава. Следователно нашият проблем е себеоправданието.

Затова грехът на разслабения е неговата самота; това, че не можел да привлече хората към себе си. Той нямал онази висота на живота, за да могат хората да се радват, бидейки до него.

Знак за духовно състояние в Христа е да се радваме да общуваме с хората. Както смирения, където всички се радват да бъдат близо до него. В този смисъл самотата е симптом за грях.

Много пъти в нашата окаяност и егоизъм и предвид това да се чувстваме оправдани, се правим на злочестиви, за да изглеждаме нещастни, за да изглеждаме онеправдани от целия свят и по този начин да чувстваме емоционално подсигуряване и оправдание. Ние предизвикваме хората да ни онеправдават, защото не сме успели по друг начин да властваме и с това да изпитваме радост. Чувстваме се онеправдани – следователно имаме право. Това обаче е болен подход.

Казваме също така: „С този мога (да се разбирам), с другия не мога”. Какво означава „с единия мога, с другия не”? Можеш да си различен? Много хубаво. Ако Бог те поставеше в рая с него, би ли се разбирал с него? Раят би станал за теб ад? Това е проблемът.

Спасеният (етимологически думата спасение означава оцялостяване, завършеност) човек, т.е. този, който се радва на Божията любов и тържествува, не губи своята радост, неговата радост не се засяга от присъствието на другите. При чувстващият ада се случва това нещо. Ако казваш „не понасям този човек, неговото присъствие ми е неприятно, не издържам до него, защото излъчва негативна енергия”, чувстваш ада. Защото твоят рай е лъжлив, психологически, и се засягаш от разположението на другите хора.

Това означава ли, че ще бъда роб на другите? Несъмнено не. Достолепен ще бъдеш. Това, което си ще бъдеш. Няма да се промени твоят живот, защото другият така го иска, но няма да се промени и твоята радост, защото другият се отнася с теб по различен начин от това, което би искал.

Това е мярката на духовната разсъдителност. Длъжни сме да съхраняваме нашата истинност, нашата автентичност, без да наскърбяваме присъствието на другия човек. Ще намерим друг начин да подходим към него, съгласно любовта в Христос, не за да му правим проповед, не за да се покажем по-добри от него, не за да му угаждаме, а защото така живее нашето сърце. Или Христос съществува в нас и това е очакването и приемането и на любовта, или това е едно наше състояние, където с нашата всекидневна окаяност се опитваме да правим нещо и да оправдаем нашето аз.

Не съществува по-болно мислене от това „не понасям другия”. Защо е болно мислене? Защото се губи единството. Какво означава, че другият ти руши живота? Ама разрушен си ти самият. Защо седиш и роптаеш с две-три нещица, които са станали в твоя живот и ги таиш десет години в ума и сърцето си? Нима това е раят? Това е огромна безумица, след като и от Христос нямаме никаква представа, а имаме и психологически дисбаланс.

Оттук това „не понасям другия, той се държи така или иначе”, разрушава единството. Въпросът не е „не го понасям”. Въпросът е, че нямам Христос в мен и не мога да функционирам правилно. Другият е това, което е. Много хубаво. Аз няма ли да се променя? Ще съм този, който съм? Ще приема ли различността на другия? Няма ли да се засегне моята радост, защото другият не се отнася така, както аз бих искал? Моят комплекс за малоценност именно ме води до такива мисли.
Как е възможно с моя комплекс за малоценност, с липсата на радост в мен, с липсата на любов, с безсилието ми да вляза в общение с другия? Как е възможно да стане чудото в мен? При разслабения, за да го излекува от парализата, Господ му посочил проблема и реалната причина, която била неговото вътрешно състояние, а именно това, че не приемал другите. Как може да стане чудото в нас и да видим Божията светлина, въпреки че сме затворени и обвързани с тази вътрешна болест? Може ли да стане?

Първо трябва да променим нещо в нас. Да поработим тук, в сърцето си. И основният момент на практическата промяна е, че „мога да се разбирам с всички”. Не мога с всички да съм съгласен. Несъмнено. Навярно не всички могат да станат мои приятели, но с всички мога да се разбирам. Тоест те не ме лишават от моята радост с тяхното присъствие. Ако чувствам, че ме лишават от нея, тогава вече живея ада и трябва да се потрудя.