ГРЯХ ЛИ Е АМБИЦИЯТА?

енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна

 

Всички ние, малко или много сме повърхностни в оценките си. Обичаме да съдим прибързано, да изразяваме мнения, дори без да ни ги искат, и да даваме определения за хора и събития, без да ги познаваме в дълбочина. И всичко това вършим не само съвсем съзнателно, но и с печат на някаква категоричност. Вследствие от това, изречените от нас думи, аргументирани или не, понякога се превръщат в социални рецепти и общи клишета, които обаче издават нашата незадълбоченост. Така остават да висят в пространството между небето и земята и се предават от поколение на поколение, като житейска мъдрост, превърнала се в неотменима догма. Но ако се вгледаме внимателно в същността на нещата и потърсим техния истински смисъл, си даваме сметка, че всъщност невинаги сме прави. Едва тогава ги преоткриваме много по-задълбочено и смирено, и разбираме, че нашите първоначални съждения не са достатъчно издържани. Нещо по-важно – започваме да ги преоценяваме от друга гледна точка и в нова светлина.

Пример за това е и духовният поглед към амбицията. В разговорен стил, на езика на света, да си амбициозен означава да искаш да постигнеш нещо, да си мотивиран да се самодокажеш. Да имаш план да реализираш високо поставените си лични цели. В тълковния речник думата „амбиция” е означена така: „1. силно желание за преднина, предимство, за успех; 2. Честолюбие, самолюбие.” Съотнесена в този аспект към християнската етика, тя следва да бъде отхвърлена и заклеймена като „външна и неприсъща“ за всеки последовател Христов. Защото носи заряд на гордост, чувство за духовно превъзходство с всички последици от проявленията на личното его. Защото истински вярващият християнин трябва да е кротък и смирен, обичащ и всеопрощаващ, достоен да бъде служител на Христос – Царя на Мира и Любовта. Но нека да погледнем нещата в дълбочина… Да проникнем „отвъд”, и да се опитаме да ги преоценим в суровата школа на „невидимата бран” и горчилката на ежедневния ни енорийски опит. Винаги ли амбицията е грях? Непременно ли е проява на повредената ни човешка природа и дъщеря на гордостта? Трябва ли да обвиняваме нейните носители в себелюбие и желание за постигане само на дълбоко лични интереси? Но нали в Светото Писание Спасителят се обръща към верните така: ”Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори!” (Мат. 7:7-11) И защо тогава „апостолът на народите“ – свети апостол Павел изрича: ”Показвайте ревност за по-добри дела, а аз ще ви покажа път още по-превъзходен!” (1 Кор. 12:31) Бог се обръща към нас, като ни призовава не само всеки да прояви своята жива вяра, но и да изяви собствената си воля за спазване на закона Божий. Напътства ни към прояви на добротворство и насилие над самите себе си… Очаква, изисква от нас да упражняваме и утвърждаваме образа на добрия, истинския християнин.

Ако само за миг се вгледаме в личността на свети апостол Павел, една голяма част от нас биха го обвинили в откровена, дори неприкрита амбициозност. Защото той е бил човек с неизтощима енергия и изключителна воля. Последователен и темпераментен, но и „труден„ в общуването си с другите. Не се е страхувал да влиза в конфликти и да отстоява докрай своите богословски и пастирски позиции. Но всъщност без това не би могъл да постигне целите на своята свята християнска мисия. Нима някой от тези, които са изучавали неговия драматичен и свят живот, а и всички ние, които въздишаме, когато четем посланията му, се съмняваме в чистотата на неговите стремежи и искреността на проявените му трудове за придобиване на нови души? Този, за когото „животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Фил. 1:21) и е бил готов да пожертва всичко за спасението на събратята си, не е ли бил достатъчно всеотдаден или дори жертвоготовен? Нима не е бил готов да захвърли всичко свое и дори всяка мимолетна слава в този живот, за Слава Божия и за душите на християните? Напротив – превърнал се е в знаме на Светата Църква, пример за мисионер и жертвоготовен богоносец и е наречен от признателните поколения „първоапостол„.

В прекалена амбиция е бил обвиняван и един от великите руски старци и боговодец на 20 в. – св. Йоан Кронщадски. Надарен с много дарове и притежаващ изключителна харизма на пастир, той е бил атакуван непрестанно от невидими и видими врагове. Неуморим молитвеник и блестящ организатор и администратор, в енорията си и извън нея, той непрекъснато е получавал укори от всички страни, заради това че се опитва да се самоизтъква и се стреми задължително да бъде известен на обществото. В определен критичен момент от житието си е бил критикуван дори от св. Теофан Затворник, който е бил подведен от слуховете за него. А всъщност е бил един всеотдаден и вдъхновен служител на Божия престол, който е търсил само едно – да угоди по всякакъв начин на Бога.

Много светии и праведници са имали силно изразен „външен елемент”. Притежавали са дарбата, предадена им от Светия Дух, да ръководят, организират, администрират и така са служили на Христос. Но това не означава задължително, че са кариеристи или себеугодници. Били са сочени с пръст от завистници и клеветници, които обаче не са носили в себе си духа на истината, а на лъжата, вдъхновени от нейния баща – сатаната. Изживявали са периоди на немилост и публично обругаване, но в последствие, не само след отминаването им от този свят, но дори в своето земно странстване, са получавали реабилитация и разбиране от обществото и дори от враговете си. Същото се повтаря и в живота на много духовници и миряни по пътя на тяхното обществено служение. Хиляди са страдали и страдат от повърхностни оценки и откровено неразбиране от околните, обвинявани са несправедливо в прояви на гордост и славолюбие. Но когато пътят им е чист и не правят компромиси с живата си съвест, не се движат напред и нагоре за сметка на другиго, те не заслужават да получат такова осъждане.

В едно от своите наставления до възпитаниците на Тамбовската духовна семинария св. Йоан Кронщадски заявява, че трябва да се дава приоритет на вътрешния елемент, но да не се забравя и външния. Внимателно изтъква, че той също има своето значение, защото създава впечатления и отношение, и е част от мисията на християнина. Въпрос на индивидуална преценка е дали и в каква степен някой, надарен от Небето с тези „външни дарби„, се води задължително от желание да задоволи собствената си воля в служба на личното си тщеславие и славолюбие, или се направлява от чисти помисли, за да служи на Бога. Всички ние, които сме изоставили старите си пътища и сме тръгнали по пътя към Царството Божие, имаме своите немощи и страсти, плод на повредената ни природа и травматичен опит, но всеки от нас е на различно ниво на своята въцърковеност. Всеки е на определено стъпало в изкачването на духовната лествица и на пореден етап от своето очистване от болестите на миналото. Задачата ни и нашата най-важна цел е затруднена, защото се борим на два фронта – вътрешен и външен, и сме под непрекъснатия обстрел на нашия невидим, но реален противник – дявола.

Един от великите мистици на Светото Православие, св. Ефрем Сирин, изрича: ”Свободната воля е подобна на ръка, която може да достигне всеки плод. Както по собствен избор може да откъсне плода на смъртта, така може и да откъсне и плода на живота!” („Бисери от духовната съкровищница на светите отци”, стр. 46) Свободната воля е дар и проклятие за всички нас, които сме решили да следваме Богочовека по тесния път към Царството Божие. Всеки случай е дълбоко индивидуален и към него трябва да се подхожда особено внимателно и с голяма любов, като по всякакъв начин се избягва патоса на осъждането и шума от чуждите мнения.

Ние знаем и никога не трябва да забравяме завета на Спасителя, особено силно съотносим, когато трябва да оценим някого в динамиката на неговото лично служение: ”По плодовете им ще ги познаете! Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репеи!” (Мат. 7:16) Затова нека не си навличаме маската на самозвани съдници и да бързаме да говорим, а да „изпитваме духовете„. Бог е сърцевед и тайновидец на всяко сърце и вдъхновител на всички дарове. Нещо повече – Той може според висшата си воля да отнеме дара на някого или да го намали, ако види в него проява на гордост и себелюбие, или неблагодарност към съвършения дарител. Защото, ако по́мислите на някого са чисти и стремежите – устремени към Христа, въпреки неговата чисто човешка и неизбежна немощ, той е искрен служител и приятел на Бога, а не наемник и фарисей. И като такъв, със силата на Божията благодат може да пресуши блата и да ги превърне в градини. С пламъка на Небесния огън да пали сърцата на невярващите и да ги превръща в горещи последователи Христови! С подкрепата на Неговите ангели да превежда души от Царството на Кесаря към Царството на Бога!