ГУЗНАТА СЪВЕСТ КАТО ПРОБЛЕМ НА СЪЩЕСТВУВАНЕТО

872 0

Автор: Йоан Корнаракис

Превод: Константин Константинов

Голямата заслуга на великия швейцарски психиатър и психолог Карл Густав Юнг в усилията за разбиране на духовния живот е подчертаването на нравственото съдържание на повечето лични потискания. Юнг, опирайки се на опита от ежедневната си психотерапевтична и медицинска дейност, многократно е твърдял, че моралният конфликт обикновено е съдържанието на тези потискания. Всъщност Юнг в някои случаи отива дори по-далеч и учи, че неврозата, която днес е твърде често срещана личностна дисхармония, има религиозен характер. Ето защо, както посочва той, проблемът с неврозата според него е религиозен проблем.

Този възглед на Юнг за основното съдържание на потисканията на съвременния човек се потвърждава от много открития и други елементи на психологическите и психотерапевтичните изследвания, както и от философските размишления. От много посоки ярко се изтъква екзистенциалното значение на чувството за вина, от което страда съвременният човек, без да осъзнава ролята на тези чувства. Несъзнаваната част от човешката личност страда от натиска на потисканията, чието съдържание са силни морални конфликти, без този човек да осъзнава конкретния начин, по който действа чувството за вина, предизвикано от тези конфликти. Въпреки този факт обаче днес в областта на психологията и психотерапията е добре известно, че понятието за чувството за вина или понятието за гузна съвест е психологически фактор, признат дори от психоанализата, макар че тази теория винаги се е движила в примитивното психологическо поле.

От гледна точка на психологията и психотерапията обаче днес си заслужава да се прочете книгата на немския психолог и теолог Хелмут Харш, който прави опит за систематично изложение на проблема за вината в областта на богословието и дълбинната психология. Съчетаването на източниците от тези две области на духовния живот в изследването на проблема за вината е от особена важност днес, защото това изследване признава с безупречна научна достоверност проблема за вината като екзистенциален проблем par excellence на нашето време.

Това твърдение не е неоснователно, нито пък преувеличено, ако се вземе предвид само огромното влияние на дългото произведение на Франц Кафка „Процесът” върху съвременната интелектуална, художествена и философска рефлексия като цяло. „Процесът”, който неотдавна беше представен в театър в Солун, е интелектуален продукт на човек, който е много способен да изучава и наблюдава вътрешните психични процеси на потискане на чувството за вина. И разбира се, тълкуванията, които са дадени досега на тази дълга книга от чешкия автор, са безброй, а разминаванията по отношение на дълбокия смисъл на тази книга са добре известни. Въпреки това почти всички изследователи и критици на Кафка са единодушни, че в „Процесът” Кафка преразглежда ипостасната природа на чувството за вина с неповторима проницателност. Затова е много характерно, че под натиска на интереса, предизвикан от екзистенциализма, това произведение на Кафка се превръща в цел и поле за изследване, което изтъква чувството за вина, гузното съзнание, като централен проблем на съвременния човек.

От друга страна, несъмнено подобно твърдение не се признава лесно за вярно, защото, както се вижда от психотерапевтичната практика, гузният човек старателно прикрива етиологията на своето невротично поведение и дори винаги оказва силна психическа съпротива на всякакви усилия, насочени към разкриване или осъзнаване на тази етиология, т.е. на неговата вина. В развитието на различните етапи на психоаналитичния диалог, които са чувствителни от гледна точка на моралното съзнание, ясно се проявява отношението на пациента към личната му отговорност за пораждането и поддържането на моралния му конфликт. На опитния психотерапевт или психиатър е добре известно, че невротичният човек, който преживява екзистенциален морален проблем, никога не признава, че симптомите на неговата психична дисхармония или разстройство се дължат на начина, по който преживява този морален конфликт. Той винаги настоява, че състоянието му има патологични и анатомични причини, поради което не мисли да посещава психиатър, а настоява да посещава патолог, кардиолог, хирург и изобщо лекари от всякаква специалност, с изключение на психиатъра. И както свидетелстват изтъкнати психиатри, често, тъй като невротичният симптом е и органичен, дори лекари от различни специалности приемат неврозите за органични заболявания, например на сърцето, стомаха, червата, периферните нерви, пикочния мехур и други органи на човешкото тяло. Така невротичният човек, който преживява екзистенциален морален проблем, невинаги може да бъде разпознат от лекаря, а още по-малко от хората, с които е свързан. Немският психиатър фон Уекскюл твърди, че невротичният човек живее като другите хора, без да има някакви очевидни особености. Той може да има забележителни професионални успехи и да изглежда много добре адаптиран към социалния живот. Последното може да обясни защо човек обикновено не е в състояние да определи степента на невротичния феномен в рамките на социалния живот.

Но това толкова плътно забулено преживяване на моралния проблем от невротичния човек показва, че неврозата като преживяване на потиснати чувства на вина наистина е болест на характера. Въпреки че сред специалистите съществуват множество разногласия относно екзистенциалното значение на неврозата, всички, които се занимават с проблема за тълкуването на неврозата, са съгласни, че тази психична дисхармония е болест на характера на личността. Този факт официално потвърждава, може да се каже, моралния характер на психичния конфликт, който преживява невротичният човек. Нещо повече,  той свидетелства за несъзнателния начин, по който се преживява потискането на този конфликт, т.е. в крайна сметка потискането на моралната съвест и чувството за вина.

Тази реалност на духовното състояние на съвременния човек със сигурност не е характерна само за съвременната епоха. Човекът в своята основна позиция по отношение на живота и неговите проблеми със сигурност е винаги един и същ. Една епоха, колкото и критична да е тя, колкото и да нарушава основните модели на живот, не променя структурата на човешкото отношение към проблемите на живота. Просто една критична епоха може да доведе до подчертаване и издигане на определени слаби страни или неудачни начини на психична реакция. Но това със сигурност не променя основната природа или начина на поведение на човека. Така че данните от съвременните психологически изследвания и опитът от психотерапевтичната практика са само впечатляваща проекция на основния модел на човешкото поведение, който винаги се отнася до опита да се живее в хармония с моралното съзнание. И този факт е област на възродителното  дело на Христовата Църква. Защото е вярно, че в спасителното пространство на Христовата Църква най-главният проблем и главната цел на нейните възраждащи усилия винаги е преживяването на изискванията на нравствена съвест в светлината на евангелските императиви.

Всъщност според учението на Църквата проблемът за съществуването се появява веднага щом човек наруши Божията заповед, т.е. наруши нравственото си съзнание. Като престъпник на Божия воля Адам е преди всичко престъпник на своята нравствена съвест. Защото начинът, по който е дадена Божията заповед, и начинът на нейното нарушаване показват, че Бог е поставил човека от първия момент на неговото сътворяване пред огледалото на неговата нравствена съвест. Божията забранителна заповед в Рая е предизвикателство към Адам да влезе в диалог с нравствената си съвест с цел неговото нравствено и духовно възпълване.

Така неуспехът на Адам да преживее съществуването си като динамичен диалог със съвестта си е крах на диалога му с неговата по-дълбока и автентична природа. Когато престъпва нравственото си съзнание, той се откъсва от автентичното си аз, отчуждава се от дълбочината на своята личност. В този случай той извършва най-шокиращото отблъскване на нравствената си съвест. Следователно от този момент нататък Адам преживява своето съществуване в компанията на едно виновно и същевременно потиснато нравствено съзнание.

Тази реалност, която Църквата представя като пролог и същност на човешката драма, днес се разкрива от дълбинната психология и се подчертава по поразителен начин от психотерапията. Всъщност изводите от психотерапевтичния опит, обобщени в основната теза на Игор Карузо, представят това основно учение на Църквата по един съвременен, т.е. впечатляващ начин. Според Карузо неврозата е болест на лошата съвест. Това е съвестта, която отблъсква самата себе си, на виновната съвест.

Тази среща на психотерапията с учението на Църквата е конструктивно съжителство в сферата на съществуването. Този факт не може да бъде отречен от никой без … угризения на съвестта. Защото и в този случай гузната съвест е едно така или иначе  предизвикателно присъствие!