Автор: прот. Александър Шаргунов
Източник: www.vichuga-voskr.cerkov.ru
Превод: Пламена Вълчева
Колко радостно е да срещнеш човек, от когото лъха чиста и дълбока вяра! Дръзновеното доверие, с което той приема всичко, изпратено му от Бога, принася наистина удивителни плодове. Вярата на безнадеждно болните, чиито ръце и нозе изведнъж се оказват свободни от онова, което ги е сковавало, вярата в благополучния изход на онези, които се намират в някоя объркана и напълно безнадеждна ситуация, винаги ще бъде сред ценностите, които ни спасяват от отчаянието в този изпълнен с мрак свят. Колкото по-голяма е вярата на обръщащия се към Бога човек, толкова по-възхитителна е тя за нас. Самият Бог се удивява на това доверие в Неговия Промисъл: „Иди си — казва Той с любов, — твоята вяра те спаси”.
Вярата определя връзката ни с Бога, към която сме призвани. Всички взаимоотношения почиват върху основата на вярата и доверието — било семейният живот, възпитанието на деца, приятелството или просто съвместната работа. Когато липсва доверие между хората, отношенията се разпадат. И обратно, взаимното доверие, уважение и търпение превръщат връзката между хората в едно от най-радостните и съзидателни начала на човешкото съществуване. Това се отнася и за отношенията ни с Бога. При Него няма недостиг на вяра в нас. Ние, окаяните, сме тези, които гледаме на Него със скрита подозрителност и тревога — това е начинът, по който старите белези на греха и дребнавата ни гордост напомнят за себе си.
Бог ни зове. Нашият отговор бавно съзрява в нас. Първоначално ние не го съзнаваме. Не го виждаме. Не разбираме за какво се отнася. Не се замисляме накъде Бог иска да ни поведе. Какво означава да вярваме в Бога. Какво означава да Му се доверим. Какво означава да Му се покорим, да приемем Словото Му в сърцевината на живота си, да Му отдадем целия си живот. И какво означава това обещание за вечно и истинно приятелство с Него.
Днешното неделно Евангелие ни прави свидетели на вярата на един подобен на нас човек. Той не получил лесно вярата си. В началото пред него сякаш се издигали повече препятствия за вярата, отколкото пред останалите хора. Слепотата го лишила от човешко общение и го обрекла на бедност. Нищо не благоприятствало неговото обръщане към вярата. Разбира се, той можел да се утешава с илюзорни надежди, да вярва в невъзможни чудеса. Но бил достатъчно трезвомислещ, за да повярва, че е възможно сляп човек да възвърне зрението си.
Трябва да осъзнаем, че сами по себе си не можем да придобием вяра: тя се дава от Бога. Тук, при срещата Си с този човек, Христос тайнствено го привлякъл към Себе Си чрез достигналата до него мълва за месианското Му име „син Давидов“. Този човек не можел да отиде при Христос. Но се случило онова, на което той дори и тайно не се надявал в сърцето си. Господ отишъл при него, Той го призовал. И получил благодатта на вярата, този човек откликнал и отдал цялото си сърце, правейки своеобразен скок над бездната към Бога. Той дръзнал да поиска от Христос нещо невъзможно — дара да вижда, да вижда Бога. И Христос го удостоил с този дар заради вярата му.
В тази среща е важно не самото чудо. Христос не му казал: „Твоята вяра ти даде зрение“. Той по-скоро му казал, че между тях вече съществуват нови отношения: „Твоята вяра те спаси“. А това означавало, че между този човек и Бога, заради неговата вяра, винаги ще съществува връзка —връзката на спасението, връзката на Новия Завет.
Без да преувеличаваме, можем да кажем, че за някои християни вярата е своего рода непосилно бреме. А в същото време, като дар на Христос, даден ни от Самия Него, тя е светлина, освобождение, приятелство с Бога, даващо ни безсмъртие и нелъжовна надежда. Да вярваш, означава да приемеш Бога в живота си с детска доверчивост.
