Дар и проклятие

511 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

В Своето величие и неизразима милост Господ Бог е дал на човека един безценен дар — свободната воля. Колкото крехък, толкова и решаващ, този дар обаче може да се превърне и в проклятие. Той е от ключово значение за спасението на вярващия и има решаващ принос за ритъма на духовния му живот.

Особено ярко това е изразено в Свещеното Писание, в незабравимото обръщение: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“ (Откр. 3:20). Тази новозаветна картина на хлопащия Христос е символ на цялата Негова мисия. Защото в християнството Бог не задължава човека. Не го принуждава чрез Своето всемогъщество и не иска да го подчини на всяка цена. Бог е вдъхнал на човека лично достойнство и уважава всяко негово решение. Спасителят не иска пряко подчинение и безрезервно и сляпо послушание пред Своя авторитет, нито робски преклонена глава пред всяка Своя намеса в съкровения вътрешен свят на личността. Като Син Божи и Вседържител, Цар на небето и земята, на всичко видимо и невидимо, Той може всичко, абсолютно всичко. Включително и това да влезе във всеки дом, откъдето и както поиска, и да отвори най-тежките врати. Но ето, че самият Той не желае да стори това. Защото уважава човека. Той е нежният и деликатен Иисус, Който обитава дълбоко във вътрешната стаичка на сърцето и не се натрапва с нищо. Предпочита да остане пред вратата и тихо да похлопа няколко пъти.

В древността, а и доскоро хората са живеели в къщи с дворове, оградени със зидове и стабилни вратници. И върху тях е имало хлопка, която всеки желан или нежелан посетител е можел да използва, за да може стопанинът, който е в двора или в къщата, да бъде известен за посещението му. И единствено от него е зависело дали ще отиде да отвори дверите. И ако хареса посетителя, ако го намери достоен за своето топло гостоприемство, да го покани на трапезата си. А тя е място и за среща, и за съкровено лично общуване. Тогава те могат да застанат лице в лице и да общуват в пълнота.

Колко аристократично, но и колко достъпно е учението на Христос! Бог се снишава, приема образ не само на човек, но и на странник, неочакван и неканен, който сам иска да сподели и да отдаде  времето си, а и част от себе си. Защото е благ в силата и силен в благостта. Спасителят протяга ръка не само към цялото човечество, но и към всеки отделен човек, дошъл в този грешен свят. А после кротък и притихнал в жеста Си, очаква и човекът да Го приеме.

Синът Божи не желае Неговите последователи да бъдат безропотни бойци, безумни воини, които безпрепятствено изпълняват разпоредбите на главнокомандващия, а осъзнати Негови служители и искрени съслужители, съработници и дори приятели. Това е една от тайните на кроткия Иисус.

Ние, православните, често изпадаме в заблуда, когато лекомислено твърдим, че всичко, което се случва с нас, зависи само и единствено от Бог. Толкова много пъти в злободневието си, изричаме: „Както Бог реши!“, „Всичко зависи от Него!“, „Ние нищо не можем да направим, само Той!“. Но така изпадаме в двойна съблазън. Първо, защото подценяваме и напълно обезценяваме дара на свободната воля и второ, защото споменаваме пресвятото Му име невнимателно и нехайно и с това нарушаваме третата Божия заповед. С това бягаме от отговорност и като хора, и като вярващи християни. Крием се под сянката на мнимото смирение и сами изхвърляме този съкровен дар, който Бог ни е дал да пазим грижливо и да преумножаваме с труд и любов.

Делото на спасението е не само Негово, но и наше. То е Божие и човешко, небесно и земно и като замисъл, и като победа. Бог ни дава знаци, докосва ни, подшушва ни и ни подсказва. Насочва ни и ни тласка по някакъв път, но винаги оставя място и за избора на Своето любимо творение — човека. Последното решение — дълбокото и съкровено „да“ или „не“ — го изрича Той. Бог постъпва като любящ баща, който в силата и превъзходството си, показва подаръците си на своето малко дете и го оставя само да избере този, който иска и счита, че е за него. И върши всичко това, предварително знаейки, че детето може да сбърка, но го допуска с цел да се научи и усъвършенства  в своето развитие. С това уважава настоящето и бъдещето му, като му предоставя привилегията само да начертае своя собствен път.

Когато разсъждава за свободната воля, един от забележителните мистици на светото Православие, св. Петър Дамаскин, изрича следното: „Човекът стои между два пътя — правилния и грешния, и по който иска, по него върви. По пътеката, по която е тръгнал, го водят или ангели, или Божии люде, или демони и зли хора, които го довеждат до самия край. Добрите — при Бога  и Небесното Царство, а грешните — при дявола и във вечни мъки. Но причината за гибелта не е никой друг, освен свободната воля“(„Бисери от духовната съкровищница на светите отци“, стр. 390).

А в една своя беседа св. Йоан Златоуст сравнява свободната воля с огън в огнището, а всеки вярващ оприличава на човек, грижещ за това огнище, от когото зависи дали то ще се разгори, или ще тлее. Многократно св. Йоан е казвал на идващите при него посетители, че в живота на човека всичко зависи от това дали „той го иска или не го иска“.

Затова нека бъдем достатъчно разумни и храбри пред Спасителя и пред самите себе си, за да понесем своята лична християнска отговорност и съхраним огъня на своята вяра и лично дръзновение. Нека вярата ни не бъде пустословна, а жива и трептяща. Нека разгорим нейния пламък и впрегнем всички свои сили, въпреки недостойнството си, за да се борим за спасението на душите си. Имайки обещанията на Господа, нека се опитаме сами да издигнем стълба към небето и изкачвайки я стъпало по стъпало, с очи вперени нагоре, да очакваме прегръдката на Христос!