ДА БЪДЕШ ХРИСТИЯНИН И ДА (НЕ) СЕ ПРИЧАСТЯВАШ

3109 0

vm1546Автор:  Свещ. Бобан Димитриевич

Превод: Татяна Филева

Първоизточник: www.pouke.org

Целта на човешкия живот в рамките на господстващата потребителска култура се свежда до задоволяване на желанията и потребностите, които налага животът в съвременния свят. Граничните житейски ситуации, в които стигаме до съзнанието за преходността на човешкия живот, често ни изправят пред въпроса за смисъла на живота.

Може ли той да се сведе до създаването на колкото е възможно по-добри условия за живот и задоволяване на личните прищевки, навици, страсти, удоволствия, ако през всичко това се прокрадва опитът на всеобщата преходност, изменчивост, тленност и смъртност? Не са ли всички наши цели, към които се стремим, всички условия за живот, които създаваме, всички желания, навици и наслади, които се опитваме да удовлетворим, всъщност само опит да забравим за смъртността и преходността на човешкото съществуване? Не са ли стабилността, сигурността и комфортът, за които толкова копнеем в живота, само опит за преодоляване на смъртта, или бягство от смъртта, която е единственото сигурно нещо?

С думите на Еклисиаст „Суета на суетите, – всичко е суета!” (Екл. 1:2) Свещеното Писание показва именно безсмислието на човешкото съществуване, безсмислие, породено от преходността и смъртността на това съществуване. В този смисъл целокупното Свещено Писание, Старият и Новият Завет, говорят за смъртта като за последен враг на човека и творението изобщо, враг, който е победен едва чрез тайнството на Христовото Възкресение. За победата на Христос над смъртта говори свети апостол Павел, позовавайки се на пророк Осия, като казва: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?” (1 Кор. 15:55). Тази победа на Христос в Църквата става и наша. Тя ще се прояви в своята пълнота едва в бъдеще, чрез пълното осъществяване на Царството Божие. Свети апостол Павел говори за това в Посланието до Римляни, когато казва, че Христос е първороден между многото братя (Рим. 8:29) и че всички твари заедно стенат и се мъчат досега; и не само те, но и ние сами, които имаме начатъците на Духа, и ние сами стенем в себе си, очаквайки осиновение – изкупване на нашето тяло (Рим. 8:22-23). Следователно църковното разбиране за смъртта, изразено в Свещеното Писание и в творенията на светите отци, е негативно. Смъртта е „враг”, който обезсмисля и разрушава човешкия живот, нещо, което трябва да бъде преодоляно и победено.

ПОБЕДАТА НАД СМЪРТТА

За това как се побеждава смъртта в Църквата, говори свети апостол Павел в Послание до Ефесяни. Уводът на това Послание представлява богословски химн в проза, посветен на домостроителството на спасението от смъртта и греха, събитие, което е осъществено в Личността на Господ Иисус Христос (Еф. 1:3-14). Въз основа на този откъс виждаме, че пришествието, въплъщението на Господ Иисус Христос всъщност е осъществяване на вечното намерение, на Божията воля да сътвори света, който вечно ще живее в общение с Него. Според основното учение на Църквата светът е сътворен от нищото. Като такъв той сам по себе си, според свойствата на своята природа, според това, поради което съществува и е – светът няма вечност в себе си. Необходимо е светът да бъде във връзка, в отношение с Бога, за да може да съществува. Най-съвършеното и най-пълно осъществяване на тази връзка, отношението, което прави възможно и самото съществуване на света, се е случило с изпращането на Единородния Син Божи в света. В Личността на Сина Божи вечната, божествена природа се съединява със сътворената и преходна човешка природа. Това съединяване е свободно и любовно, което значи, че човешката природа в това съединение не престава да бъде човешка и сътворена, и въпреки това, вследствие на това съединяване, става безсмъртна и непреходна. Затова св. ап. Павел е казал, че велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът (1 Тим. 3:16). В своето слово „За Въплъщението” свети Атанасий Велики казва, че опасността от изчезване и преминаване на творението е склонила Сина Божи да се въплъти. Той развива тази мисъл, позовавайки се на евхаристийния опит на ранната Църква. Свети Игнатий Богоносец още преди него е изразил този опит, наричайки светата Евхаристия лекарство на безсмъртието. Тук присъства и идеята на свети Ириней Лионски, която свети Атанасий продължава и задълбочава, когато изказва своята заключителна мисъл за въплъщението на Сина Божи: Син Божи е станал Син Човечески, за да стане синът човешки син Божи. Това светоотеческо учение има своята непоклатима основа в Свещеното Писание на Новия Завет. Едно от местата, които директно показват това, е апостолът на Рождество Христово (Гал. 4:4-7), в който се казва, че Бог, когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден)…  та да получим осиновението. Очевидно е, че според учението на ранната Църква, Личността на Господ Иисус Христос представлява една възможност за човека и света да преодолее смъртта и тлението. Тази възможност за вечен живот е подарена на човека като психофизическо същество, което значи, че вечният живот не се отнася само за някакво безсмъртно съществуване на човешките души.

ДА ВЯРВАШ В ХРИСТОС И ДА (НЕ) ХОДИШ НА ЦЪРКВА

Своята вярност, своето следване на Христос, приемането на Христос за основа и смисъл на своя живот човек проявява чрез своя аскетичен (подвижнически) живот. Именно, Христовите думи: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене” (Мат. 10:37), както и думите: „Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене. Който е запазил душата си, ще я изгуби, а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази” (Мат. 10:38-39), и: „Не можете да служите на Бога и на мамона” (Мат. 6:24) (парите, богатството, в най-широкия смисъл на думата: на света и неговите ценности), показват, че всичко в живота на християнина се оценява през призмата на неговата любов към Сина Божи. Той е върховното мерило за отношението на християнина към целия свят. Естествено, тук не става дума за игнориране на отношенията, които човек установява в света, а за тяхното преобразяване и въплъщаване в Христовата тайна, в тайната на обезсмъртяването на творението.

Оттук можем да направим извода, че когато става дума за спасението в Христос, са необходими две неща. Първо, това е вярата в Господ Иисус Христос като Спасител от смъртта и греха. Второ, това е проявяването на тази вяра в аскетичния (подвижническия) живот на хората. Можем да отбележим, че нито единият, нито другият елемент – както вярата, така и животът според тази вяра – сами по себе си не представляват пречка за едно индивидуалистично разбиране за християнския живот. Очевидно това, че вярваме в Христос, не значи, че трябва да ходим и на църква. Също така това, че някой се подвизава и живее според Божиите заповеди, пак не значи, че той трябва да ходи на църква. Днес нерядко се среща и едното, и другото. Много са хората по света, които не участват в църковния живот, но вярват в Господ Иисус Христос. Също така има много почтени и морални хора и извън Църквата, както и извън християнството изобщо. Основният въпрос е: дали в тези случаи, когато съществува вяра и нравствен живот, а липсва тяхното въплъщение и осъществяване в Църквата, може да се говори за християнска идентичност и за спасение. Ако се съди по думите на Свещеното Писание на Новия Завет и по опита на ранната Църква, спасението ни е дадено в Христос също така, както ни е дадено и в Църквата. Местата в 1 Кор. 13 и Рим 13 говорят за Църквата като за общност на Тялото Христово. В Деяния на светите апостоли Господ Иисус Христос дори се идентифицира с гонените християни, тоест с Църквата (Деян. 9:4-5).

 

АКО НЕ ЯДЕТЕ ПЛЪТТА НА СИНА ЧОВЕЧЕСКИ И НЕ ПИЕТЕ КРЪВТА МУ…

Христос е заповядал и завещал на Своите ученици да се причастяват с Неговите Тяло и Кръв. Това е дадено като единствен начин те действително да бъдат в общение с Него, и по такъв начин да придобият вече живот (Иоан. 6; Лук. 22). Не е случайно, че Църквата още в Новия Завет се идентифицира с евхаристийното събрание, със събранието на причастниците на Тялото и Кръвта Христови, със събранието, което е наречено „Тяло Христово”. Единственото автентично и истинско пространство, атмосфера и среда за спасение, участие във вечния живот и придобиване на пълна християнска идентичност, както и осъществяването на смисъла на човешкия живот, ни се дарява изключително в Евхаристията, в причастяването с Тялото и Кръвта на Господ Иисус Христос. Участието в Евхаристията е проява на единството на всички верни. То е съборно дело, в което участва цялата Църква. Затова и Господ Иисус Христос казва: „Пийте от нея всички… (Лук. 22). Вярата и животът според нея могат да имат значение единствено при нашето участие в евхаристийното събрание. В противен случай, ако вярата и нравственият живот не се осъществяват в светото Причастие, те остават опит само на отделния човек. Каквото и значение и тежест да им приписват, в този случай те не са спасителни. До това заключение стигаме въз основа на опита на ранната Църква, според който вярата и начинът на живот, произлизащ от вярата, са били неделими от евхаристийния живот на Църквата. Било е немислимо да вярваш в Христос, и да не бъдеш член на църковната общност. Самото членство в църковната общност се е проявявало чрез причастяването. Член на Тялото Христово е онзи, който се причастява с Тялото и Кръвта на Господ Иисус Христос. Не е било възможно да се говори за принадлежност към Църквата, и това да не предполага принадлежност към евхаристийното събрание и причастяване на това събрание. Това ясно може да се види в места като 1 Кор. 10-11, в посланията на свети Игнатий Богоносец, както и в цялото Предание на Църквата. Думите на свети апостол Павел в Послание до Галатяни: за осиновяването, за това как чрез Христос ставаме синове Божии по благодат, се осъществяват в светата Евхаристия. Ако не участваме в Евхаристията, нашата вечна идентичност, вечният живот, който ни се дарява в Господ Иисус Христос, остава неосъществен. В този случай нашият живот бива „неуспешен”, въпреки целия подвиг, въпреки усещането за спасение, което ни предлагат вярата в Господ Иисус Христос и подвижническият живот, чрез който се проявява тази вяра. По-просто казано, без осъществяването, без изпълнението на вярата и подвижническия живот в Евхаристията, няма спасение. Не са случайни думите на Господ Иисус Христос в Евангелието: „Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Иоан. 6:53). Затова в ранната Църква причастяването със светите Дарове постоянно и винаги, когато се е служела света Евхаристия, се е смятало за необходимо за вечния живот и е изразявало единството на всички верни в Христос. Светото Причастие е било съборно дело – действие на общността, а не само на отделния човек, който се освещава.

 

ПОЯВАТА НА ХРИСТИЯНИТЕ-„НАБЛЮДАТЕЛИ”

Осъществяват ли своята християнска идентичност онези, които вярват в Христос, стараят се според своите възможности и дарби да живеят по Божиите заповеди, а се причастяват само периодично – например по време на пост? Как осъществяват своята християнска идентичност и призвание – синовството по благодат, безсмъртния и вечен живот в Христос – онези, които през повечето време от годината не се причастяват? В съгласие ли е това с раннохристиянското разбиране за светата Евхаристия като съборно, общо дело на цялата Църква, задължително за всички християни? Това разбиране е предполагало приемането на свето Причастие винаги, когато се служи Евхаристия. Целта на Евхаристията – което и много по-късно, през ХV век, ще кажат светите Николай Кавасила и Симеон Солунски – е била само една: причастяването на верните. Къде е разликата между верните на самата Литургия, тогава, когато не се причастяват, и многото хора по света, които вярват в Господ Иисус Христос и се стараят да Го следват в своя живот, но изобщо не участват в живота на Църквата? Тогава кое изразява идентичността на тези вярващи, ако не светото Причастие? Как в този случай се осъществяват безсмъртието и спасението? Това са въпроси, на които не можем да дадем прост отговор. Въпросът, на който бихме могли много точно и прецизно да отговорим, е следният: защо, как и кога се е стигнало до тази практика на периодично, рядко причастяване? В кратък историко-богословски разрез ще покажем невъзможността да се позоваваме на съществуващата практика на автентичното Предание на Църквата. Необходимостта от решаване на този проблем не е просто нечия богословска любознателност. Тя се отнася до въпроса за вечния живот на всеки човек, смятащ се за православен християнин.

Показахме спасителното значение на светото Причастие, причастяването като завещание и заповедта, която Христос ни е оставил, докато дойде в пълната Си сила и слава, както и това, че светото Причастие дело, в което участва цялата Църква, изразявайки с това своето единство в Христос. С такъв подход към светата Евхаристия се срещаме в Свещеното Писание на Новия Завет и в ранното Предание на Църквата. Промените настъпват през четвърти век на християнството. Огромни маси хора са приели християнската вяра само номинално – заради привилегиите и облекченията, което им носела принадлежността към Църквата. Мотивът, за който говорим, е придобил особена сила след 380-381 г., когато християнството е било обявено за държавна религия. Той довел до спад на ревността по отношение на участието в евхаристийните събрания. Църквата се е опитала да преодолее този спад, вземайки на поместните и вселенските събори канонични решения, изключващи от Църквата всички, които без причина не са се причастявали няколко седмици. На този въпрос са посветени, например 21 правило на Елвирския събор, 2 правило на Антиохийския събор, 8 и 9 Апостолско правило, 66 правило на Трулския събор и др. Паралелно с това, от ІV век, под влияние на монашеската практика, се възприема нов обичай: служене на света Евхаристия и извън „евхаристийните” дни (събота и неделя). Свети Василий Велики свидетелства за това как Евхаристията се е служела дори и четири пъти в седмицата. Новият обичай е въведен от желание и ревност верните да се причастяват колкото е възможно по-често. Впрочем, практическите съображения са довели до други последици. Всички верни от една Църква не са можели физически да се съберат на едно място – на евхаристийно събрание – повече пъти седмично. Участниците в Евхаристията вече не били едни и същи на всяка Литургия. Верните постепенно оставали с впечатлението, че Евхаристията не е съборно дело на цялата Църква и служение на целокупния Божи народ, а само един светотайнствен чин, който се извършва независимо от това дали всички верни са събрани на едно място. Това е довело и до следните последици: ако Евхаристията се е служела повече път в седмицата, а вярващият не е бил в състояние да ходи на всяка от тях, а камо на някои (например на празничните или неделните Литургии), тогава не е трябвало да се причастява винаги – независимо от това, че не се е причастявал на онези Литургии, на които поради своята работа или по други причини не е можел да присъства. Появата на номинални християни и практиката на почти ежедневно служене на Евхаристия са довели до появата на онази група верни на Литургията, които наричаме „наблюдатели”, онези, които присъстват на Литургията, но не се причастяват. Въпреки че каноничното наследство на Църквата осъжда такова явление, с времето, особено след Трулския събор (VІІ-VІІІ в.), тази практика е все по-широко застъпена. През ХІІ и ХІІІ в. тя ще стане и доминираща.

 

1 КОР. 11-28-29

Такова развитие на ситуацията, при което в светата Евхаристия не са участвали всички верни, е определило светото Причастие като чин на индивидуално освещаване, а вече не като съборно дело на Църквата. Когато свети апостол Павел в 1 Кор. 11:28-29 говори за самоизпитването и недостойното причастяване, той всъщност е казал това, критикувайки коринтяните за техните разделения, за отсъствието на любов в тяхното общество. Това е очевидно въз основа на цялата 10 и 11 глава на това послание. Апостол Павел там им говори, че тяхното недостойнство е свързано с отсъствието на жива общност в Коринт, основана на любовта, за техните разделения, вражди и взаимна омраза. Затова ги призовава към самоизпитване: ако се делите помежду си и ако се мразите – тогава как ще се причастявате заедно? Светото Причастие е проява на единството, проява на нови, любовни отношения, в които влизаме с Христос в евхаристийното общение. Как ще се причастявате с едните Тяло и Кръв на Господ Иисус Христос, когато не се понасяте едни други? Когато светото Причастие, вследствие на горепосочените фактори, е започнало да се възприема като средство за освещаване на отделните хора в Църквата, тези думи на апостол Павел са били извадени от своя историко-евхаристиен контекст и пренесени в сферата на подготовката на самите отделни хора за света Евхаристия. Състоянието на периодично причастяване, което преобладава в практиката от ХІІ и ХІІІ век, е започнало да се оправдава с аргументите на личното достойнство и недостойнство. До оправдаването на тази практика се стига едва след като тя се е утвърдила. Самата тя не е възникнала от този аргумент – подготвеност или неподготвеност – а тази практика, тогава, когато вече е станала доминираща, е започнала да се защитава с този аргумент.

 

БЛАГОДАТТА НА ОПРОЩАВАНЕТО И УДОСТОЯВАНЕТО

Никой не е оспорвал необходимостта от подготовка за светата Евхаристия. Впрочем целият християнски живот е една подготовка за светата Евхаристия и за пришествието на Господ Иисус Христос. В целия християнски живот, а и в подготовката за светата Евхаристия, ние виждаме собственото си недостойнство пред Бога и пред любовта, която Бог е проявил към нас в домостроителството на спасението. Постът, молитвата, изповедта са средства, с които изразяваме своята отдаденост на Бога, своето покаяние и воля да бъдем причастници на божествения живот. Впрочем, първоначалното съборно наблюдаване на светата Евхаристия не е водело до непосредствена връзка между практиката на поста и изповедта и практиката на причастяването. Едва по-късно новото разбиране за светата Евхаристия като средство за освещаване на отделните хора е довело до свързване на поста и изповедта с възможността за причастяване. Автентичната и първоначална практика на църковното Предание е предполагала и спазването на постите като упражняване в отдаденост на Бога в очакване на Христос, Който отново ще дойде. Оттук Господ казва, че Неговите ученици ще постят, когато Той си отиде от тях. Постът не е бил непосредствено предварително условие за свето Причастие. По време на пост хората са постели и са се причастявали, през радостните дни са блажели и пак са се причастявали.  И в двата случая се е подразбирало отношение към храната, което не е било идолопоклонническо и при което храната не се е смятала за смисъл на живота. Що се отнася до светото тайнство Изповед, то е било определено за онези, които са били изключени от Църквата и които в тайнството на изповедта отново са се присъединявали към Църквата. Днес за верните става логично, че им е необходима изповед, пред вид на едно толкова дълго отсъствие от свето Причастие. Практиката на всекидневната монашеска изповед пред своя духовен отец през ХІІІ и ХІV век е навлязла и в енорийската практика на Църквата, така че новата, монашеска форма на изповед е заменила онази нейна форма, която в първите векове се е отнасяла само за изключените от Църквата. Сега това свето тайнство, с оглед на честото непричастяване, се извършва над всички, които са в Църквата. Преди опрощаването на греховете се е получавало на самата Евхаристия, за което свидетелстват и ектениите на Литургията: Прощаване и оставяне на греховете от Господа да просим… Трябва да се има пред вид, че благодатта на Светия Дух на Литургията с нищо не е по-оскъдна, дори ако щете, не е по-различна от онази, която някога в светото тайнство покаяние и изповед се е давала на изключените от Църквата, когато са се присъединявали към църковната общност.

Роля за преобладаването на такова отношение към светите тайнства е имало и попадането на Църквата под влиянието на Запада, което идва още от времето на падането на Византия. Оттогава светите тайнства до голяма степен се смятат за елемент на религиозността на отделните хора, а членството в Църквата вече не е мерило за участието на верните в светата Евхаристия като свето тайнство на църковното единство във вярата, любовта, живота. Оттогава верният е принуден да се срещне със светото Причастие от перспективата на своите потребности, своята подготвеност или неподготвеност. Той сам става мерило за своята духовност и за духовността на другите хора, защото, въпреки свидетелството на Свещеното Предание, утвърденият статут на верния е, че не може да се причастява често. Тази практика е станала „православна”, въпреки че тя е плод на индивидуалистичната религиозност и западните влияния.

 

ДОСТОЙНИ ЗА СВЕТО ПРИЧАСТИЕ

Трябва ли да се причастяваме, въпреки че съвестта ни често свидетелства, че сме грешни и недостойни? Отговор ще ни дадат следните примери на светите отци. Свети Йоан Касиан казва: „Ние не бива за избягваме светото Причастие защото се смятаме за грешни. Ние трябва да пристъпваме към светото Причастие още по-често заради лечението на душата и очистването на духа, но с такова смирение, че истински да се смятаме за недостойни… Наистина да се чувстваме така и още по-силно да желаем това лекарство за нашите рани. Иначе е недопустимо да приемаме светите Тайни рядко (например веднъж в годината), както правят някои, смятайки, че освещаването с Тайните принадлежи само на светиите. По-добре е да мислим, че светото Причастие е това, което ни очиства, а следователно и освещава. Такива хора (които рядко се причастяват) проявяват по-скоро гордост, отколкото смирение, защото, приемайки светите Тайни, например веднъж в годината, се смятат за достойни за тях. Много по-добре е в смирение на сърцето, знаейки, че никога не сме достойни за тях, да приемаме светите Тайни всяка седмица за изцеление на нашите болести, отколкото, заслепени от гордост, да смятаме, че след една година (или някакъв по-кратък период) сме достойни да ги приемаме”. Да се вслушаме и в свети Йоан Златоуст, който казва: „Има случаи, в които свещеникът не се различава от миряните, а това става, при пристъпването към светите Тайни. Онези, които са дадени на всички еднакво, защото на всички нас се прпедлагат едно и също Тяло и една и съща Чаша”. В този смисъл и свети Николай Кавасила казва, че „ако някой, имайки възможност да пристъпи към евхаристийната трапеза, не направи това, той няма да получи освещаването, което тя предлага, и то не защото не е пристъпил към нея, а защото не е пристъпил, имайки възможност да го направи… Как някой може да вярва в нечия любов към Бога, когато човекът е имал възможност да приеме светите Тайни, а не ги е приел?” Да си припомним и думите на свети Анастасий Антиохийски, който казва, че „ако падаме, като хора, в някакви човешки прегрешения, които са простими, тъй като падаме в тях или с език, или със слух, или с очи, или от суета, или от скръб, или от гняв, или от нещо подобно, укорявайки себе си и изповядвайки се на Бога, се причастяваме със светите Тайни, вярвайки, че причастяването ще ни бъде за очистване от тези грехове. Но ако, между впрочем, вършим някои тежки, лукави, телесни и нечисти грехове и сме злопаметни към ближните си, докато не се покаем както подобава, не бива да се докосваме до Божествените Тайни. Понеже като хора падаме в много грехове, Бог ни е дал различни жертви за опрощаване на греховете. Милостинята, като и съкрушеното сърце, са някои от жертвите, които очистват греха. Ако принасяме на Бога тези и подобни жертви, и въпреки своите човешки недостатъци, ние можем да пристъпваме към светите Тайни – със страх, трепет и умиление. Този, който пристъпва към светите Тайни със страх, трепет и умиление, получава опрощение, а този, който пристъпва без страх и с пренебрежение, получава наказание”.

 

ОТГОВОРНОСТТА

Нима страхът Божи и Божията любов, към които призовава литургийният възглас, се проявяват единствено чрез поста и изповедта, съответно когато хората рядко се причастяват? Не е ли целият християнски живот, и през блажните дни, подвиг и борба за Христос? И при ясните свидетелства на каноничната и светоотеческата традиция тази чудна и – както казва великият руски богослов Александър Шмеман – еретическа идея остава част от литургичното благочестие в нашата Църква. Днес голяма част от верните смятат, че е по-благочестиво да не се причастяваш постоянно – поради многото прегрешения, които вършим. Смята се, че постоянното причастяване е голяма отговорност, която води след себе си осъждане, ако продължим с греховния живот. Отговор на такива забележки може още веднъж да се потърси във факта, че светото Причастие е предназначено за всички християни, независимо от степента на тяхното съвършенство или несъвършенство. Важно е само начинът на живот на вярващия да бъде такъв, че той да се бори и труди винаги да засвидетелства своята отдаденост на Бога. Препъванията в тази борба са неизбежни, но те не са мерило за това колко или как да се причастява някой. Самият човек не е мерило за божествения дар. Имайки пред вид това, единственото необходимо условие за постоянно причастяване е активният литургичен живот, проявен във всекидневното подвижническо свидетелство за ново отношение към Бога, света, човека, храната, към всички блага на този свят.

Решението на този жизнено важен проблем на Църквата не е в нечие индивидуално причастяване на всяка Литургия независимо от другите (които могат и да не се причастят). В този случай светата Литургия не би станала съборно дело, дело на цялата Църква. Решението е в повторното намиране на най-дълбокото значение на неделното и празничното евхаристийно събрание като събрание на всички на едно място. Вземането на участие от всички православни християни преди всичко в неделното евхаристийно събрание, чрез развиването на самосъзнанието на верните като участници в „Господнята Трапеза” – предназначена за всички членове на църковната общност – е начало, от което трябва да се развие нейният любовен, личностен живот. Този живот „на всички и винаги на едно и също място” днес по-скоро не съществува. А това е още един знак за саможива религиозност на отчуждени един от друг индивиди. Необходимо е да преодолеем тази „религиозност” с повторното откриване на светата Евхаристия като събитие, отнасящо се до цялата църковна общност и предполагащо участието на всички верни в нея.