ДА ВКУСВАМЕ СМИРЕНИЕТО С ЧЕРПАК

1530 0

Автор: Схиархимандрит Емилиан (Вафидис)

Превод: Биляна Гълъбова

Първозточник: http://www.pravmir.ru

Преживявайки раздори с близките си, човек е склонен да се потапя в бездната на душевните терзания и да забравя за това, че първопричината на всички конфликти са неуредиците в духовния ни живот. Който победи в битката със себе си, той е в мир с обкръжаващите го. За всепобеждаващата сила на смирението – наставления от атонския подвижник, един от най-почитаните старци на Света гора – схиархимандрит Емилиан (Вафидис).

Когато човек съгрешава, той се отделя от своите близки и придобива чувството, че те не го обичат, не проявяват разбиране към него, не мислят за него, не се интересуват от него. Подобно на това как езикът, загубил усещане за вкус, не усеща сладостта на меда, така и съгрешаващият човек страда от безчувственост, не възприема любовта на хората, обижда се и всичко тълкува неправилно, считайки, че всички му мислят злото, че всички си живеят и се радват, а той е отхвърлен.

Дори и да пролееш за него кръв, той ще изтълкува любовта ти по друг начин. Ако му кажеш нещо добро, ще помисли, че му се бъркаш в живота. Ако му кажеш: „седни тук“, ще смята, че го презираш.  Грешният човек живее в оковите на своя грях и в страшната тъмница на своята самота.

Когато човек, оказвайки се многократно в подобни ситуации, стигне до извода, че близките му не го обичат, не проявяват разбиране, не му помагат, че все за нещо са му виновни, то е повече от ясно, че тъне в грях. Този, който се е освободил от греха, започва да усеща, че всички го обичат, разбират го, чувства всички хора като близки, иска му се да прегърне всички, защото всички са изпълнени с милост към него. Така, че колкото повече аз се освобождавам от греха, толкова повече постигам единство с ближните. И обратното, колкото повече съгрешавам, толкова повече се отделям от всички.

Никой не може да бъде с Бога, ако не се смирява, ако не се презира, ако не отстъпи в нещо, ако не търпи загуби всеки ден. Ежедневно да понасяш загуби, лишения и безчестие от другите – това е нашето опитно смирение, което ни прави велики пред Бога и благословени в Господа.

Трябва да вкусвам смирението с черпак, отново и отново и често да се съкрушавам. Само че, когато не приемам нищо от ближния, когато пазя своето достойнство, държа да ме уважават, да ме обичат, да бъда желан, да ме разбират, одобряват, признават – тогава Бог не е с мене. Моят живот е душевен, а не духовен. Тогава живея с душевните си преживявания, живея с някаква непълноценност. Живея по законите на психологията, а не на духовното общение.

Ще кажете: „Нима е правилно да оставя хората да правят с мен каквото си поискат?“. Разбира се, че да! Това е правилно и естествено, защото човек постъпва съобразно своя характер. Нервният ще нервничи, кроткият ще се отнася с теб кротко, вежливият ще разговаря деликатно, а грубият разбира се ще разговаря грубо. И както във вежливия човек няма да откриеш грубост, така и от грубия не можеш да очакваш вежливост.

Всеки човек със своето поведение изразява това, което е в сърцето му, не  може да ти даде нещо различно и не очаквай да ти дава онова, което ти искаш. Човек се държи така, както са се държали баща му, майка му, съобразно своите наследствени качества, съобразно живота, който е водил до момента. Всичко това аз понасям върху себе си. Това, което лично аз мога да сторя, е да приемам всекиго какъвото е, и най-вече когато ми противодейства, когато върви срещу мен, защото това може да ме направи светец.

Всички ние сме хора и много лесно се пречупваме, готови сме да паднем, да се нараним. В нас няма устойчиво самообладание. В нас има нерви, сърца и сме силно изменчиви.  Тръгваш, например, да се поразходиш с някого, за да получиш удоволствие, а той пътьом се присеща за нещо, изменя се и става мрачен. Казваш му нещо, а той го възприема погрешно и от този ден нататък започва да те избягва. Такива са всички хора. Нашите нерви не издържат, сърцата ни са много чувствителни и затова ни е нужно да се съедним с Бога, за да придобием сила.

Молитвата ни носи радост, защото тя е общение с Бога. Няма да трупаме в себе си горчилка от обидите на ближния, няма да се намесваме в делата на другите. Нищо не трябва да ни отвлича от нашия живот. И няма да се страхуваме. Няма да се безпокоим. Няма да страдаме. Дори когато постъпват с вас несправедливо, под влияние на страст, не се безпокойте, не се натоварвайте. Няма да изгубите щастието, успеха си от това, защото щастие очакваме не от човеците, а от Бога.

Дори и да съм горд, егоист, уподобил се на демон с превъзнасянето си, ако кажа „помилуй ме грешния“, Бог по Своята любов ще обърне внимание на това, което произнасям с устата си, а не на това, което е в сърцето ми и ще приеме моето покаяние. Такава е Неговата благост.

Евангелското усилие в никакъв случай не е насилие. То е духовен живот, покой, отхвърляне на грижите и ликуване. Това са Небесата, отварящи се за синовете и дъщерите на Бога, които непрестанно са пред Него.

Господ ясно е казал в Евангелието: „Царството небесно бива насилвано и насилници го грабят“ (Мт. 11:12). Затова всички вярващи в Христа живеят в самопринуждение и борба със страстите си, в трудове и подвизи, докато в сърцата им не се всели Христос (вж. Еф. 3:17).

…Защо ли така се боим да положим усилие? Защо се съпротивляваме и съзираме в него бедствие и непреодолими трудности?

Нашите собствени интереси, светското мислене, детинското непослушание, подвласност на модни идеологии, егоизмът и прочие недостатъци ни потискат и ни пречат да възприемем с цялото си сърце „бремето Христово“. Освен това, често ние сме под влияние на съвременното осветскостяване, на забравилото Бога общество, или поради липса на сериозни богословски познания, водим един доста повърхностен духовен живот, а евангелския призив към усилие тълкуваме лекомислено и безотговорно. 

Обикновено на хората не им харесва страданието. Те поощряват прищевките на плътта си и така още повече разпалват апетита й. Спокойствието, така ценено от мирските хора, оправданията и неотстъпчивостта за вярващия човек са пределът за погибел. За да успеем да се откажем от инстинктивната си загриженост за плътта, за да отхвърлим себеугаждането, е необходима истинска любов и Божествен огън. Този огън в нас запалва Сам Христос и чрез него преобразява нашата вътрешна същност. Истинският стремеж към Христос премахва всеки друг стремеж.

Всички ние обичаме Бога. Но с нашите ежедневни дела, произтичащи от малодушие, човешки слабости, небрежност, незнание, страсти, показваме, че живеем отделени от Него. Ние изразходваме любовта си за идеи, желания, придобиване на материални блага, за нас самите. И сред всичко това просто не осъзнаваме, че по този начин, потъвайки в удоволствия и себеугаждане, де факто се прекъсва нашата връзка с Бога, губим Неговата Божествена любов.

Мерило за нашия живот е Христос, в мярката на „пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Еф. 4:13). Свети Игнатий казва, че можем да изповядваме с дръзновение: „Искам да постигна само едно – Христос“. Да Го открием за  себе си, да Го придобием. Да бъде Той „Господ мой и Бог мой“ (Ин. 20:28).