Да живееш като фарисей с чувството на митаря

3872 0
ngt_3438

Автор: прот. Виталий Шинкар
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева

С Неделя на Митаря и Фарисея започва подготвителният период, предшестващ Великия пост. Протойерей Виталий Шинкар разсъждава за творческия подход към поста, за необходимостта всеки човек да търси свой път, както и за това как можем да съединим в себе си качествата на митаря и фарисея.

Нашият пост протича неправилно, ако сме в тежест на другите. Главната задача е, дори и да предизвикаме недоволство, това да бъде само с нашите правилни действия; иначе се превръщаме в мъчители, които са убедени в своята праведност, а всички останали трябва да страдат и търпят.

В този смисъл християнският пост предполага винаги правилно поведение в различни ситуации. Сред хората, които знаят, че аз съм християнин, трябва да се държа твърдо, да не допускам волности в тяхно присъствие. Сред онези, които не ме познават, не бива да изтъквам своя пост, а да се стремя сред такива хора да постъпвам в рамките на приличието и честта.

Постът винаги е творческо понятие. Първата задача на поста е да се ориентираш в себе си, а не храната, да се потопиш по-дълбоко в себе си, да проявиш интерес към живота, към Бога. Ако такава жажда, такъв огън вече се е разгорял, той може да запали и другите. А ако постът е само набор от външни правила, той е по-вреден, отколкото липсата на пост.

В този случай ти се превръщаш дори не във фарисей и книжник, а в безумен еснаф, който към своето безобразие иска да добави и следването на някакви правила и да убеди себе си, че е порядъчен човек.

Постът е опит за трезвение, за намиране на самия себе си, опит да се вгледаш в отношенията си с Бога и ближните. Затова по време на пост се стремя да бъда от полза на ближните, а не за вреда. Ако обременявам със своето присъствие, то трябва да обмисля своята трапеза, да устроя своя живот така, че да бъде от помощ на другите. През поста трябва да се яде толкова, че да спестиш пари, които след това да похарчиш не за себе си.

Трябва да помним, че постът е сериозна и творческа работа, при която проверявам възелчетата на своята душа: какво обичам в действителност, какво иска сърцето ми, обича ли то Бога, или се бори с желанието да изяде нещо, обича ли ближния, или поставя на първо място себе си?

Ако моят пост е правилен, той не само не е в тежест на хората, но и ги кара да си задават въпроса: защо на него му е така добре? Пред съвременния човек трябва да се поставят въпроси, но да не се отговаря на тях, защото в такъв случай хвърляме бисера пред свинете.

Можеш да дадеш отговор само на този, който настойчиво те пита: „Кажи как?”. Иначе ще разпилееш своята правда, ще я изхвърлиш на боклука и ще останеш празен, а и на другия няма да можеш да помогнеш.

Чувството за собственото превъзходство над другите по време на пост произлиза от невежеството. С това чувство ние с нищо не се отличаваме от онези, които не постят. Това са просто два различни полюса на един и същи идиотизъм.

Този, който не пости, е убеден, че при него всичко е наред – той е център на света, красив, благороден, умен, а който пости, мисли: „При мен всичко е по-добре, отколкото у непостещия, защото аз се моля и постя”.

Той дори не е митар и фарисей, а митар и идиот. Защото митарят също бил лош – вземал рушвети, срамувал се от това. А фарисеят обратно – живеел достойно, но, както правилно казва един отец: „Много силно бил закостенял в своята праведност”.

Трябва да отнесем от храма чувството на митаря, а да живеем като фарисея, по всички правила, спазвайки всички норми. За да не се гордеем, трябва внимателно да изучаваме себе си и не само с ума да разбираме, че сме по-грешни от всички. Проявявайки трезвение в духовния живот, да разбираме своята немощ; вглеждайки се в Христос, да разбираме, че без Него не можем нищо. И ето, това е онази точка, в която човек става силен.