ДА ИЗПИТАМЕ СЪВЕСТТА СИ

191 0

Автор: Величка Николова

Велики четвъртък, настъпва Разпети петък! Спасителят вече е извършил делото, заради което се е родил на земята, изпълнено е всичко, което Му е дадено от Отца да изпълни. Явил е Божието име и Божията правда на човеците, учениците са ги приели. Словото трябва да се върне при Бог Отец, но първо Му е отредено да премине през страданието, унижението, отхвърлянето. Предателят вече е получил своите трийсет сребърника. Иисус от Назарет е унижен до крайност, бичуван, окървавен, заплюван, не само от изпълнителите на присъдата, а и от целия народ, от същите тези хора, които само преди четири дни са викали към Него „Осанна!”. Злополучният управител на Юдея е измил ръцете си, за да успокои своята съвест и е произнесъл осъждането на Иисус Христос.

Преданието пази текста на тази присъда, казана високо от мястото на съдилището Литостротон: „Иисус Назорей, човек метежник и презиращ Кесаря, както бе доказано от старейшините на Неговия народ, отведете между двама разбойници на мястото, определено за извършване на смъртни наказания, и заради надсмиване над царското величие Го приковете на кръст между двама разбойници. Палач, иди и приготви кръстовете!”.

Абсолютно невинен, извършвал само безчислени благодеяния за полза на юдеите — предаден на мъчителна и позорна смърт! Пилат Понтийски  знаел, че юдеите го предават на смърт от завист.

Точно за завистта иде реч в това кратко писание.

Понякога или по-често ни е трудно да признаем достойнствата и успеха на ближния! И ако все пак ги признаем, често прибавяме към похвалата поне мъничко, капчица отрова. А понякога хвърляме кал с шепи и лопати. Сякаш това ще направи нас по-чисти, по-светли, ще ни умие от нашата поквара. А често поради завист убиваме — всякак: с думи, с оръжие, с мисъл дори. При това се кълнем в любов и вярност към приятели и всички ближни. Казано е: както обичаме ближните, така обичаме и Христа. Оказва се, че завистта е доста стар патент, но сякаш тя най-дълго и сполучливо битува именно между нас, българите, по всяко време, във всякакви времена.

Иска ми се да цитирам едни страшни и верни думи на Фани Попова-Мутафова, които стоят в края на романа „Солунският чудотворец”: „И един страшен въпрос гореше на устните на всички. Защо този смел корав народ (българския — б.м.) го разяждаше тъмен недъг? Защо този, който събира най-светлите качества на племето, този, който е белязан да води към успех съдбините му — винаги трябва да падне, задушен от клеветата, завистта и омразата на близките, своите люде?”.

Преданието казва още, че умирайки на Кръста, Спасителят отвърнал лицето Си от Иерусалим и гледал в посока северозапад от Голгота.

Сякаш е по-лесно да си признаем, че сме пияници, блудници, крадци, отколкото да кажем на изповед пред Бога и съвестта си: „Аз завиждам”. Завистта някак минава незабелязана между другите ни грехове. Животът ни подсказва, че все пак я имаме в някаква степен.

Да изпитаме съвестта си, братя и сестри! Да си признаем, че завиждаме, ако наистина нашата съвест ни изобличава, ако наистина сме пазели тази змия в сърцата си. И ако го направим, непременно ще почувстваме радост, Христос няма да се отвърне от нас, както се отвърнал от юдеите, ще усетим любящия Му благ поглед върху нас и това ще облагодати живота ни. Завистта не само предава, тя разпъва на кръста на страданието човека, към когото е отправена. И го възвисява.

А ние, завиждащите, ставаме част от тълпата, която крещи към Великия Страдалец: „Разпни Го!”.