Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константино
Велико благословение и добродетел е да имаш усещането, че на някой му пука за теб, че те мисли, че те обича. Велико благословение е да не се окажеш неблагодарен за всичко това. Много пъти не ценим правилно всичко това, което другият ни дава, което прави за нас, което жертва за нас. Или не гo разбираме, или го смятаме за даденост. И двата случая показват, че гледаме на другия отвисоко, проявявайки голям егоизъм.
Ако се потрудим да видим другия, да спрем да го смятаме за даденост, тогава ще започнем да откриваме дълбочината на неговата любов, всички тези жертви, които е направил за нас и ще се отдалечаваме от демоничната неблагодарност.
Затова и е велико благословение да придобием това усещане (т.е. да разберем), че другият не е наш враг, (който ще понизим), нито ни е длъжен за нещо, нито има някаква облага от нас, а той остава заедно с нас, пука му за нас, интересува се от нас, тревожи се за нас, жертва се за нас.
Преди всичко това усещане за любовта към нас сме призвани да придобием по отношение на Бога, Който се грижи за нас и ни обича, както никой друг. Тогава ще започнем да се борим за тази връзка с Бога, защото всяка връзка съдържа битка. Не битка с другия, а битка с нашето аз, което е призвано да отстъпи заради другия. Една битка с нашето аз, което е призвано да направи място за другия, да замълчи заради другия, да прости, да стане утеха за другия.
Всяка връзка е битка с нашия егоизъм, с нашата логика, с нашите искания, с нашите очаквания. Ако в една връзка влизаме с мисълта да променим другия или да го завладеем, тогава сме се провалили. И сме се провалили, защото това мислене изразява нашето себелюбие и егоцентричност. Въпросът е ние да се променим заради другия (не греховно, а богоугодно), вместо да копнеем да завладеем другия, сме призвани да се оставим да ни завладее другият, вместо да го направим наш, да го оставим той да ни направи негови. Тоест да подходя към другия с дух на смирение и жертва, с кръстен и незлобен дух, с просто и непринудено поведение.
Всяка връзка трябва да е откриване към другия, отдаване без сметки (а не с мисълта: да не се откривам много, за да не се нараня). Нараняваме се доколкото имаме егоизъм. Това чувство за несправедливост (което ни задушава) има за майка великата идея, която имаме за себе си. Смиреният не се чувства онеправдан, ако ще да е най-онеправдан. Егоистът винаги се чувства онеправдан, ако ще всички да са благосклонни към него.
Ако се мъчим да видим колко ни е дал другият и да го сравняваме с това, което ние сме му дали, това означава, че връзката не съществува, че любовта отдавна е умряла. И любовта отдавна е умряла в нашето сърце, защото заменихме любовта с нашето право.
Нашият най-голям враг е нашето право. Това наше право ни кара да гледаме другия по различен начин и така да го нараняваме, но и ние самите да страдаме.
Затова не позволявай твоето „право” или „достойнство” да стават тирани над твоите отношения. Защото накрая ще останеш сам. И, повярвай, ще останеш сам, не защото ти си го избрал, а защото егоизмът ти не понася никой друг в живота ти.
