Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Всичко върви към разпад, към смърт. Но ние имаме възможност да украсим този път и да разкрием харизмите, които са ни дадени като дарове спрямо нашите ближни и като благодарност и славословие към Бога.
Търчим, но за съжаление, не живеем и когато разпадът вече има своя собствена скорост към смъртта, ние, за съжаление, често ускоряваме този процес. В живота ни има болка и трудности, сълзи и загуби. Радостите, които си мислим, че усещаме, съдържат в себе си смърт, болка, разпад и загуба. Радостта винаги ще бъде белязана от сълзи, защото земните радости не могат да траят дълго. И докато всичко върви към смъртта, Възкресението на Христос идва, за да придаде нов смисъл на живота ни, нова перспектива и онтологично преобразяване.
Влизаме в живота и още от първите мигове ни връхлитат болката и трудностите. Радостта винаги е ефимерна, защото свършва бързо и много пъти не може да остави нищо след себе си. Радостните моменти обикновено остават като спомен и носталгия. През дните на живота си ние вървим с постоянното присъствие на смъртта, която ни преследва, и с всеки изминал ден ние сме все по-близо до нея. Освен естественото разтление на нещата, често настъпват и насилствени промени в живота, които ни смазват още повече. Всичко ще приключи, но краят ще се превърне в ново начало, в ново състояние. Точно когато си мислите, че сълзите са сложили печат върху неприятното събитие, възкресението идва, за да ни каже, че всичко не само не е свършило, но едва сега започва!
Всъщност разполагаме с боите, които могат да се развалят поради тлението, но имаме възможността да оцветим живота си по най-добрия начин. С движенията на нашата свобода трябва преди всичко да наситим тези цветове с Божията благодат, за да останат картините незаличими и след смъртта.
Всъщност с всеки изминал ден нещата не могат да се подобрят, щом има тление и смърт. Трябва да гледаме на всеки ден като на последна възможност. Да не я оставяме да се разпилее. Да проявяваме любовта на Христос и да усъвършенстваме дарбите си не за да спечелим нещо, а за да се разпростре радостта на Рая в този паднал свят.
Не можем да избегнем края и смъртта. Макар да знаем, че има възкресение, смъртта ще настъпи. Но можем да украсим пътуването и да придадем на неговата красота есхатологичен характер. Можем да дарим красота, на която да се наслаждаваме заедно с другите, а не да я пазим само за себе си. Болката, сълзите, трудностите се изцеляват, когато са споделени и когато знаем, че Бог е там не за да ги отнеме, а за да извървим пътищата, по които ще почерпим повече духовно познание чрез връзката с личността на Христос.
Светът, в който живеем, винаги ще бъде белязан от сълзи на скръб и болка, а радостта винаги ще бъде парфюм, който ще избледнява. Само Христовата радост не може да бъде докосната от смъртта, защото смъртта е поразена от Началника на живота. И все пак, за да получим тази радост, трябва отново да преминем през болката и сблъсъка със себе си, с нашите страсти и грешки. Успокояващо е, че в тази борба винаги ще имаме сила свише.
Христос е единственото решение, единствената радост, единствената утеха в пътя на живота ни. Не Христос като идеология и външна вяра, а като емпиричен опит. Казвам „Господ мой и Бог мой” и цялото ми същество се насочва към личността на Христос. Говорим за любов, но за съжаление, искаме другите да ни я дадат, а не ние. Да обичаш е трудно, понеже въжетата на егоизма и страстите много пъти държат любовта затворена в нас. Само когато мислите, действията, мечтите и поведението ни са наситени с Божията благодат, само тогава можем да украсим пътуването към смъртта с любов. Не бива да се разочароваме, защото в крайна сметка пред нас стоят мостът на възкресението и великият преход към вечността.
