Да не мислим по човешки

666 0
misli

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храмСв. Атанасий“ гр. Варна

Какво богатство са наставленията на светите отци! Какъв неизчерпаем източник на мъдрост и вдъхновение за всички нас, отрудените и обременените, които сме повярвали в Христа и сме решили да го последваме! Ние сме хора от света, борещи се с вътрешните си страхове и преодоляващи неизбежните за всяка личност изпитания, макар и  постоянно да биваме атакувани от внушенията на бесовете.

Когато тръгнали по пътя към царството Божие, нашите предци били много по-цялостни, стабилни и решителни. И нещо по-важно — по-истински във вярата си и по-благодарни. А ние, децата на съвременния свят, сме разпилени, хаотични и неблагодарни. Молитвите ни са слаби, а плодовете — незрели. Затова и всяко душеспасително наставление е ценна храна за осиротелите ни, но жадни за Божията благодат души.

Особено благотворни в това отношение са наставленията на съвременните старци — свети Паисий и свети Порфирий. Те са като лек за раните ни, получени в нестихващите битки с поднебесните духове на злобата, като прохладен повей за отеготените ни от ежедневието души.

И двамата, бидейки на Атон, недалеч един от друг — единият в Панагуда, а другият в Кавсокаливия — изричат поучения, носещи еднакви послания. И те са плод не само на богатия им пастирски опит, но преди всичко на вдъхновението, получено от най-верния кормчия на подвизаващите си — Светия Дух. Това е потвърждение, че събратята-съседи не са говорили от своя ум, а по внушение на онзи неописуем и неизречим Дух на истината, Който е навсякъде, всичко изпълва и непрестанно животвори. И двамата са посрещали идващите при тях поклонници с едно характерно наставление: „Не мислете по човешки!”. Този израз се споменава често в разказите на хората, които са били близо до тях и впоследствие са се опитали да предадат елексира на мъдростта им. Какво означава да не мислим по човешки? Това ще рече да не разчитаме на собствените си сили, да не се уповаваме на себе си, а да възложим живота си на нашия Господ и Спасител Иисус Христос, като същевременно търсим и топлата подкрепа на нашите духовни приятели — светците. Да вършим това не само на теория, но и на практика, изпълнявайки заветите на Небесния Цар и Неговите угодници. По този начин ще съумеем да приложим в живота си думите на св. пророк Давид: „Възложи на Господа грижите си, и Той ще те подкрепи“(Пс. 54:23). Защото Бог най-добре знае какви са нуждите ни и по какъв начин може да се намеси в живота ни. Нима Този, Който е Отец на всички, не знае как да подкрепи своите синове и дъщери? Ние наричаме себе си вярващи, но действително трябва да имаме жива вяра и пълно упование на Бога като мъдър баща, Който знае кое е най-доброто за Неговите непослушни деца.

В своите наставления двамата атонски боговидци подчертават, че дори при практически и здравословни проблеми вярващите следва първо да потърсят решение по духовен път и едва след това да изпълняват светските предписания. Задължително е да се свържат с духовник, да получат неговото благословение, да изслушат внимателно съветите му и после да се впускат в светски решения. По този начин те ще могат да се помирят с Бога, да почерпят духовни сили от тайнствата на светата Църква и да докажат, че са истински Христови последователи, верни във всичко — от най-малкото до най-голямото.

Християните винаги са били победители,  когато са разчитали не на собствените си сили, а на Божията подкрепа. Тържествували са в най-невероятни ситуации, които, логично погледнато, са били безизходни. Ала те са побеждавали, защото Бог по неведом начин им е давал победата именно когато са били решени да останат верни до край, без да очакват нищо като награда за дръзновението си. Защото са превъзмогвали своята лична немощ и са преодолявали „света като воля и представа”. И са били водени от своята искрена и жива вяра и с цялото си сърце и душа саможертвено са се отдавали на Спасителя.

Успехът на учението на Иисус от Назарет е най-красивата илюстрация за това. Зародено в недрата на юдаизма, преследвано от първосвещениците и упорито санкционирано от наложената римска власт, то среща съпротивата на многобройните езотерични и магически  практики, разпространени в древността. Нещо повече — то бива раздирано от вътрешни противоречия, спорове и разколи в процеса на утвърждаване на основните канонични правила на ранната  Църква. Към това се прибавят и пораженията, които вярващите сами причиняват на себе си поради своята немощ и чисто човешка природа. Всичко това обуславя една нестихваща духовна бран, предизвикана от врага на човешкото спасение — дявола.

Ако разсъждаваме логично, ще видим, че първите християни нямало как да успеят. Но те победили, защото превъзмогнали всичко човешко в себе си. Това, което се случило, било не само неочаквано, но и немислимо — християнството било признато за религия през 313 г., а дванадесет години по-късно и провъзгласено от св. Константин Велики за официална религия на империята. Това е чудо както в исторически, така и в духовен план.

Ако апостолите и техните помощници в делото на Христовото благовестие бяха мислили по човешки, възходящият ход на християнството щеше да бъде прекъснат и то щеше да изчезне от духовната карта на човечеството. Със своята ежедневна саможертва първите християни победили духовете на злобата и  превъзмогнали всичко светско и „нормално“. Борили се за чудото, нещо повече — живеели чудото. Стихията на тази велика духовна битка е отразена по въздействащ начин от апостола на народите, св. апостол Павел: „Чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни на война, обърнаха на бяг чужди пълчища, жени приеха умрелите си възкръснали; друг пък бяха измъчени, като не приеха да бъдат освободени, за да получат по-добро възкресение; други пък изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани; умряха с меч убити, скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани”(Евр.11:33). Първите християни жертвали всичко — семейство, кариера, обществена репутация, здраве и живот, но устояли в святото си поприще.

Житията на светиите са красива илюстрация за победния ход на истинските Христови служители. Всички те — мъже и жени, деца и старци, богати и бедни, без разлика на пол, възраст и занятие — били обуреваеми хора с минало и слабости, които обаче успели да превъзмогнат. По този начин те се усъвършенствали, съблекли ветхия човек и изобразили в себе си Христос. Били не само Христови последователи, но и Негови подражатели. Защото приели в себе си „небесния огън“ и били заразени от тихата лудост на вярата, която ги водела напред през всички препятствия и  изпитания. Така те успели да се издигнали над стихиите на света, над неговото злободневие и суета.

И досега в живото предание на светата Църква християните водят своята малка и непримирима, но свята война. Наистина е трудно за невярващите да проумеят ежедневния подвиг на тези различни, странни и „отнесени“ хора, които посещават богослуженията, постят, вършат дела на милосърдието, смятани от другите за безсмислени и безполезни. За невярващите това е губене на време и разпиляване на силите, които могат да отидат за спечелването на пари, за създаването на връзки, за осъществяването на користни и дори порочни цели. Затова те възприемат едно друго поведение, което е противоположно на духовното. А именно — да докажеш себе си, да победиш другите, да демонстрираш,  че си най-добрият. Да направиш така, че да тържествуваш с всички средства над конкурента си с утешението, че такъв е светът и другите постъпват по същия начин. С цената на своите принципи да оварвариш поведението си и да приемеш позата на социалната арогантност, без която не можеш да имаш успех в днешния свят. Но истинските Божии поклонници не желаят това. Защото искат да се спасят. Те са отвъдни и затова истински. Защото са приели печата на Христос в сърцата си и неописуемото безумие на благодатта ги води и направлява, утешава и наставлява със своята вътрешна сладост и приказно чувство за пълнота, която не се среща никъде другаде. Затова те не се опитват да мислят логично. Защото се опитват да изградят „новия човек”, освободен от страсти и страхове, воден от благодатта и наставляван от световидните Божии ангели. Истински верните се опитват да изпълнят завета на Спасителя Христос: „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде”(Мат. 6:33). Избрали са вечното пред временното, несвоевременното пред своевременното, небесното пред земното. На тях не им стига да бъдат просто хора — те се стремят да бъдат Божии човеци, озарени от благодатта и водени от Светия Дух.

Господи, дай ни сили да продължим да изповядваме нашата чиста християнска вяра! Да презрем подигравките, хулите, неразбирането, обидите от страна на онези, които са предпочели да останат верни на прегръдката на света, да не сваляме погледа си от небето, където е нашия Цар, победил смъртта, проклятието и греха, и да се държим здраво за Неговата дреха! Амин.