ДА ОТВОРИМ КНИГАТА НА СЪРЦЕТО СИ

375 0

Автор: о. Спиридон Скутис

Превод: Константин Константинов

През последните години ни залива една особена вълна на духовност от беседите за вътрешно усъвършенстване, от книгите за себеразвитие, но, за съжаление, нашето аз не се променя. Често четем изрази от типа „Съвършен си“, „Невероятен си“, „Усмихни се сега“, „Промяната ще дойде“ и т.н., но уви, болката, депресията, скръбта и грехът се загнездват в нас, постоянно се развиват и не можем да се изцелим. По този начин все едно пръскаме боклука с благоухания или искаме да направим операция без разрези и лекарства, но и без да влезем в операционната. Човекът не се променя с неопределени приказки пред огледалото у дома  или с песнички под душа. Всичко в наши дни се разкрасява, но за отговорност и покаяние, за съжаление, никъде не се говори.  Да се променят другите —  аз съм съвършен и невероятен!

Може с една книга за лично усъвършенстване да прекараш хубаво времето си на плажа с ледено фрапе, но животът ти няма да се промени, ако не вземеш смели решения и не отидеш при Този, Който може да промени сърцето ти. Преп. Порфирий казваше, че Христос е всичко. Само Христос може да промени нещата в мен, никой друг.  Нито хубавите стихове, нито сладникавите беседи и книгите с цветя, които говорят за промяна, без да имат Този, Който ще обърне компаса на изток и към изцелението. Виждаш костюмирани хора във фейсбук да представят книги за това как да подобрим живота си, как да се усмихваме дори в болката. Тяхно право е, работата си вършат, за да изкарат някой лев, но, благодаря, няма да взема. Сякаш някой ти казва рецепти, без никога да е готвил през живота си.

Свети Паисий казваше, че светоотеческите книги са  лекарства за душата ни, защото са напоени с борба, аскеза, сълзи, болка, битка с дявола и покаяние.  Не са написани, докато ядеш хайвер върху покрива-градина на някой хотел, а по време на духовна борба и болка, в пустини и скали. Особено Книгата на книгите, която се намира в дома ни. Четем ли Св. Писание, или го държим покрито с прах върху шкафа като фигурките на баба?

Опитваме се много пъти да оправдаем всичко, за да се почувстваме добре. Това ни казват и сладникавите беседи. Не искаме да чуем дори и един съвет от духовника ни, много пъти му съобщаваме какво ще правим и ако не го одобри, се възпротивяваме или искаме разрешение да намерим друг духовник. Дори и греха си искаме да разкрасим,  да кажем, че нищо не е станало, че има и по-лоши неща, както и че  след като сме извършили едно добро дело, всичко ще е наред.  Дори и аскезата  вършим в духа  на народната религиозна традиция, а не като духовно упражнение и изцеление.

Виждаме и една друга тенденция: фейсбук духовността. Фрапе, клавиатура, комфорт и пишем на свещеници или на сайтове имена за споменаване, но не зная дали онези, които  правят това, приготвят някоя просфора, за да я занесат на свещеника в енорията или коленичат вечер с броеница в ръка, проливайки сълзи за целия свят. Виждам хора, които ми дават имена за споменаване, а в неделя сутрин ми пишат „Добро утро“ заедно с цветенца и меченца, защото очевидно няма да ходят на църква, но ще продължат „интернет черкуването“. Естествено не говоря за онези хора, които имат някакви здравословни, например двигателни проблеми.

Един старец ми казваше: „Пост означава да ставаш от масата и да си гладен, молитва означава да те безпокоят помислите, изкусителят или сънят и ти да се съпротивляваш като боец на война.  Да гледаш лицето на Господа и да чувстваш, че виждаш твоя Отец и Създателя на целия свят. Да се черкуваш и сърцето ти да пощурява от радост и благодарение. Да жадуваш да се причастиш  с Тялото и Кръвта на Христос и след това да те обземат радостни сълзи! Другият да ти е сторил зло и да му отговаряш: „Не прéчи, аз ще те обичам“. Да отиваш на изповед и да не смогваш да изтриеш сълзите си, когато съкрушаваш сърцето си в нозете на Господа…“.

Такова мислене трябва да придобием. С  него да заставаме пред огледалото в дома си и да казваме: „Перфектна си, прекрасна си!“, „Страхотен си!“. Защото иначе нещата не се променят, навярно ще се почувстваме добре  за няколко секунди, но дотам. Само чрез Божията благодат настъпват  вътрешните преобразявания. Останалото е лъжлив сантиментализъм и моментна радост под покривалото на лукавия. Епитрахилът на духовника винаги ни очаква да отворим книгата на сърцето си. Свещеникът е там, за да ни възпита в Христа,  винаги с радост и любов.