Да помогнем, а не да заклеймим!

1178 0
hands

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константино

При мен дойде една девойка, която употребяваше наркотични вещества, беше като скелет и с насълзени очи. Преди доста време беше дошла в храма с викове и заплахи. Беше ме наругала, задето не й дадох парите, които искаше. Ругаеше, жестикулираше и си тръгна. Това стана на два-три пъти.

Този път обаче дойде променена. Без викове. Без дързост. Чакаше ме смирено. Чакаше да поиска прошка. „Искам да ми простиш, отче, за тогава. . .”, ми каза. Толкова време я „гризяло” отвътре за това нейно поведение (последица от нейната наркозависимост). Сега обаче събрала кураж да дойде да ми го каже. Това говори за човек, който не се е  предал духовно, който още се бори, води битки.

След прошката дойде обаче и друго признание. Болката от сетивните наслади я огънала, „Не мога повече. . .” ми каза, „. . . не издържам”. Лицето й бе застинало. Разбрах, че плачеше по сълзите, които се търкулнаха от очите й.

Поиска да се изповяда за първи път. Поиска да се сприятели с Бога след толкова години война. Една война, в която противник в крайна сметка не бе Бог, а нейното аз.

Тялото й бе толкова крехко, а лицето й застарено от погрешни избори. Но в няколкото минути, които говорихме, видях да изгрява една красота. Една красота, която криеше години наред. Красотата на покаянието, свежестта на надеждата. Насрочихме изповед. Тръгна си, държейки в слабите си пръсти една малка броеница, която й дадох. Успокои се малко.

Колко такива храбри и страдащи души има, чиито избори, които са правили на младини, ги нападат, но те не се предават. Зад такива хора сигурно се крият страсти и егоизъм, но в същото време и души, които са търсили малко топлина, любов, грижа… и именно защото не са ги намерили, ги потърсили на погрешни места, по погрешни начини, от погрешни хора.

Затова и ние винаги трябва да сме готови да приемем такива хора, да ги изслушаме, да се погрижим за тях, да не им затворим вратата на сърцето си, да не ги принизим, да не ги погледнем с „половин око”. Защото и те са загубени овци,  както и ние. Тяхното разпътство навярно се вижда повече, изразява се по-интензивно, но това не ги прави по-грешни от нас, които може да крием в нас по-големи страсти от тях, по-големи беззакония и неправди. Те може да вземат наркотици и да имат белези по тялото си от това. Но  колко и от нас, „непорочните”, сме пристрастени към духовните наркотици, които не просто оскверняват тялото, но най-вече водят до нашата духовна смърт? Пристрастени към сребролюбието, към чревоугодието, към модата, плътта, човекоугодието, сластолюбието, осъждането, злопаметието, клеветата, лъжата, мръсната печалба, лицемерието, гнева, унинието, неверието, себелюбието…

Как ще ги осъдим, когато още живеем пристрастени към великата идея за нашето азче? Как е възможно с лека ръка да зачеркнем тези хора от нашето общество, когато ние сме по-лоши „страстомани”?

За съжаление сме такива, ако смятаме, че сме по-добри от тях.

Ако имахме смирение, тогава бихме гледали на тях със снизхождение и разбиране, готови да им помогнем, а не готови да им изкрещим, да ги осъдим и да ги поставим в периферията на обществото, смятайки, че не са „достойни” да живеят между нас.

Наистина много от тези хора не искат нашата помощ. Техен избор е (и е истина, че не можем да направим много в тези случаи). Но нека се запитаме, ние предлагаме ли помощ на всички? Правим ли това, което можем като личности и като общество? Имаме ли разсъдителността, търпението, загрижеността и любовта, които са нужни, за да помогнем на тези страдащи наши ближни? Имаме ли дръзновение да станем техни ближни? Имаме ли смирението да се занимаем с тях?

Нека всеки изпита себе си. Във всеки случай аз отскоро се замислих достатъчно и „улових” себе си, че съм безразличен към тези хора с помисъла, че „си получават заслуженото”… Това обаче е един антихристки помисъл. Това е помисъл, който извира от заблудата, че съм по-горен от тях, по-добър от тях, по-достоен от тях… И точно този помисъл доказва колко „малък” и страстен съм…

Когато другият е „опрял дъното”, се нуждае от ръце, които да му помогнат да се вдигне, ръце, които да го прегърнат и да го помилват, а не ръце, които ще махат изобличително към него и ще му припомнят грешките, които е извършил; защото това е най-безчовечното действие.