Да претендираш против самия себе си

792 0

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Когато спрем да покровителстваме себе си, да претендираме за първенства, за оправдание, тогава ще станем свободни. Трудно е. Много е трудно да спреш да претендираш, трудно е да отхвърлиш помислите за своето достойнство. Но е необходимо. Защото в противен случай винаги ще сме роби на егото си и никога няма да намерим Бога. Пред нас винаги ще стоят нашите подвизи, православност, пости, бдения, доброта, черкуване, незлобие, мълчание, добродетел.

Ще се самообожествяваме. Постоянно ще  вършим външни дела, но вътре в себе си няма да благоухаем. Ще разгръщаме своите духовни битки за  пред очите на хората, но вътрешно ще сме празни. Ще се трудим външно, за да докажем, че сме Божии, че сме изцелени, но вътрешно ще оставаме слепи, парализирани, слаби, прокажени, мъртви. Ще чувстваме лъжлив мир в своята духовна автономност, която предизвиква смутове и спорове.

Бог винаги ще остава нарушител на правата ни и мнението ни. Ще търсим оправдание чрез противопоставянето на другите. Ще се опитваме да се чувстваме ценни чрез сблъсъка си с тях.

Не можем дори и да предположим какво означава „живот в Христос”, „благодат”, „любов”, „мир”, „радост”, когато плътно затваряме очите си за смъртта,  когато единственото, което ни интересува, е нашето добро име, когато добродетелта ни стане себецел, когато фикс-идеята на живота ни е да покровителстваме себе си.

Всичко пресмятаме въз основа на нашия земен живот. Затова неизбежно идва разпадът, идва разделението. Защото предпочитаме да имаме право сега, отколкото да сме завинаги заедно. Предпочитаме първенството пред дяконията. Предпочитаме монолога пред диалога. Предпочитаме самотата пред съвместното съществуване. Предпочитаме уредени бракове пред любовта. Предпочитаме тъмници пред свободата. Предпочитаме пръстта пред духа. Предпочитаме религията пред Църквата. Предпочитаме, докато не би трябвало да предпочитаме, а само да копнеем… безстрастно.

***

Лесно е да станеш еретик, атеист, безразличен към духовните неща, топлохладен, вярващ без дела на вярата, но е трудно да станеш православен християнин. За да си такъв, трябва да приемеш, че не ти си средоточието на света, а Христос. Това означава, че няма да можеш да правиш какво ти  хрумне, няма да можеш да се примиряваш със своите навици и страсти, а ще трябва всекидневно да проливаш кръвта си заради тази твоя любов към Христос.

Лесно е да живееш като християнин, а трудно да живееш като християнин с  Христос. Лесно е да живееш, отхвърляйки кръста си, обвинявайки другите, търсейки  виновни, амнистирайки своето аз. Трудно е да носиш кръста си свободно, тоест отговорно, и в живота да вървиш след Христос като Христос, като християнин, а не просто като добър човек.

Светът е пълен с „добри” хора, които лесно ще хванат за гушата всеки, който   макар и малко ги закачи. Раят обаче няма да се напълни с добри хора, а с християни, които са живели живота на Христовата Църква по православен начин, с богоугодни дела, и това им е коствало  живота, но им е дарило вечността.

Ах, да можех да те убедя, че в крайна сметка си струва да загубиш дори и живота си заради вечността. Ала Христос вече векове наред не може да убеди света, та аз ли ще успея?!

Това обаче, което те моля, е да помислиш кое е полезното за теб. Няколко години или вечността? Какво искам от теб? Да помислиш малко логически, за да вземеш решение за свръхлогичното, нетленното, вечното, за живота след живота… Защото дори и логиката — а не само вярата — може да стане свещен съработник на твоето спасение.