Да приемем изкушението като свой кръст

633 0

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Много се радвам на хора, които са откровени  в изповедта. Чувстват  своя грях и без оправдание го изповядват: „Отче, такъв съм, направих това.” И там слагат точка. Без „Ама”, без „Не го исках”, без „Увлякох се”.

Тези хора, колкото и дълбоко да са вкусили мрака на греха, преживяват свободата на прошката, облекчаването на страстите, светлината на божественото приемане. Падат като хора, но не оправдават своето падение. „Направих това, но воювам с него, отричам се от него, покайвам се за него.”

В една скорошна изповед един такъв човек, след като изповяда едно свое голямо падение, ми каза: „Страст е, отче, зная греха си… Но не зная дали ще мога за в бъдеще да не падна. Опитвам се, но не зная дали ще мога. Нуждая се от молитвите Ви…” В тези думи видях един човек, който не живее с лъжливи обещания и има смелостта да признае не просто едно свое минало падение, но навярно и едно бъдещо.

Важно е да знаем кои сме. Важно е да не отхвърляме своите немощи, защото само когато ги проумеем и приемем, ще можем чрез Божията благодат да ги изцелим. Много пъти казваме: „Не съм такъв, просто се увлякох” или други подобни оправдания. Когато не приемаш, че си болен, никога няма да поискаш действително да се изцелиш.

Христос иска открити хора, които не се страхуват, не отричат и не оправдават своя грях, безсилие, немощ, а ги откриват и възлагат в нозете на Господа. В крайна сметка само добрите хора съгрешават, но и се покайват истинно…

***

Някои се гордеят: „Оставихме всичко, работа, приятели, къщи, автомобили, имоти, дипломи. Оставихме всичко и станахме монаси.” Ама какво говорите? Какво оставихте? За какво се гордеете? Защо се държите така, сякаш всичко това е било ваше? Господ ви го даде. Той ви го подари. Тази ваша жертва не струваше много, тя беше плитка. Друго трябва да оставите зад себе си. Нещо, което ви е скъпо.

Егото — него Господ иска да оставим и тогава ни благославя, а ние Му благодарим… Това да станеш монах заедно със своето его, с нищо няма да ти помогне.

Подобно на преп. Нил Калабрийски, който достигнал предела на своята аскеза и се почувствал сломен. Не можел повече. Постът, злостраданията и бденията го изтощили. Изкушенията не спирали. И в онзи час той разбрал и сам изповядал: „Немощен съм, нищо не постигнах, нищо не съм…” Признал своята немощ и недостатъчност. Приел изкушението като свой кръст и го понесъл. Преди искал да се освободи от него. Егоистично, с ропот и оплаквания. Сега го обгърнал и се смирил. Превърнал изкушението в средство за спасение, а не в причина за оплакване. И тогава във видение видял Господа. Тогава, когато се смирил. Не заради своите бдения, пости и злострадания, които търпял толкова време. Видял Го главно заради чувството за своята недостатъчност, заради своето доброволно оттегляне от егото, заради смирението, в което се облякъл. Видял Разпнатия кротък и спокоен на Кръста. Тогава преподобният издал вик.  Гласът му, примесен със сълзи, бил чут: „Господи, помилуй ме и ме благослови…” И колко страшна гледка съзрял! Видял Разпнатия да протяга ръката Си от Кръста и да го благославя. Три пъти го благословил. С онази ръка, която била пригвоздена на Кръста, с онази ръка, която била продупчена от злобата на създанията Му… Тогава преподобният придобил мир.

Каквото и да жертваме за Христос, то е много малко в сравнение с Неговата жертва. Не аскезата, а смирението, което идва чрез аскезата, е благоугодно Богу. Тогава, когато най-дълбоката нужда от прошка се превръща в дихание на подвижника.  Тогава, когато боговидението е виждане на другия. Тогава, когато и ние протегнем плътта си от земята и я издигнем на височината на нашия кръст…