Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм “Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм “Св.Атанасий“ – гр. Варна
В едно свое разсъждение за смисъла на прошката, Ф.М.Достоевски казва така: ”За да простиш, първо трябва да разбереш. А ако разбереш – няма как да не простиш!” Но какво да разбереш? Какво да проумееш преди от дълбочината на нараненото си сърце да простиш? Да разбереш драмата на другия, да видиш света, не само от висотата на всевиждащия си Аз, а от бездната на неговия ад. Да не бързаш да реагираш първично на принципа „око за око, зъб за зъб“, а да укротиш инстинктите си, да утихнеш и въздишайки да разбереш състоянието му. Защото и той като теб и мен е дете на Адам и Ева, изгонените от рая, които са изгубили пълнотата на общуването си с Бога и, отпаднали от блаженството, са понесли наказанието за възгордяването си. И в неговата, както и в нашата природа са навлезли смъртта, проклятието и греха, които са ни опорочили. Повредили са нашата природа и са я направили подвластна на внушенията на поднебесните духове на злобата. И затова цялото ни същество – мисли, думи и дела носят заразата на тази наша обща, ужасна непълнота. Ние не просто сме глинени съдове, но и сме напукани на няколко места и каквото и да бъде излято в тях, го изгубваме и хабим в низките си инстинкти.
Защото човекът е грешен, дълбоко грешен… прогонен, осъден и изтърпяващ своята присъда в един студен и враждебен свят. И от всеки от нас зависи дали ще поиска да се върне в първоначалното си истинско, замислено от Твореца, висше състояние и дали ще заслужи място в Царството Божие. На нас и на личната свободна воля е предоставено решението да тръгне по пътя към Едем и да се опита да живее живот вечен. Светите отци ни учат да не слагаме знак за равенство между греховността на една душа и достойнството на личността. Да не приравняваме непълнотата на отстъпилия с пълнотата на замисъла на Създателя. Защото всеки е икона Божия, осветена и благословена, но и повредена и похабяваща се в нестихващите стихии на битието. Тези мъдри мъже, истински боговидци и съсъди на Светия Дух, ни поучават, че дори и в най-пропадналата душа, някъде дълбоко мъждука Божията искра и че дори и светецът носи калния отпечатък на греха. Всички ние сме толкова различни, но и нашата лична и обща отпадналост ни прави някак си единосъщни един с друг. Ние сме под една обща присъда и всеки от нас я изтърпява по дълбоко личен и трагичен начин. Нищо не е наше, освен торбата с греховете, а всеки я носи, независимо дали съзнава или не. Всички сме поразени, а светът прилича на болница, в която всеки чака своя ред пред единствения лекар на душите и телата ни – Христос!
Затова, когато наблюдаваме света от висотата на нашата лична камбанария, да не забравяме, че тя не само не е толкова висока, както ние си мислим, но и че нашият поглед от нея към другите не е съвършен и пълноценен, а замъглен и объркан. Нека първо се опитаме да очистим взора си, а после да търсим яростно и натрапливо чистотата в погледа на околните. Защото Спасителят ни е казал: ”…с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.” /Мат.7:2/!
Ако носехме в сърцата си онова невидимо съкровище – Божествената любов, просто нямаше да съдим никого. Щяхме да се отдалечим, за да не съблазняваме себе си и другите, но и щяхме да се въздържим да съдим. Тогава със съзнанието за своята лична немощ и недостойнство щяхме да простим. Но можем да го сторим, само ако поставим недостойнството на другия в Христовата чиста светлина и топлината на неговата спасителна грижа. За да простиш първо трябва да разбереш, а това означава да слезеш от пиедестала на своята самодостатъчност и да влезеш кротко и с трепет в света на другия. Това е най-правилният подход и единствената панацея. Да изготвиш сам лекарството за другите, а и за себе си. Със собствените си ръце да направиш стълба и да излезеш от дъното на пъкъла на наранената си душа. Само така можеш да се освободиш от вродената си невротичност и да се отърсиш от мита, който сам си изградил за себе си. Когато откриеш Христовия образ и в другия, тогава можеш да оправдаеш за него всяко свое добро и да претърпиш дори и най-пронизващата болка. Така, както са го правили нашите примери – светиите в своите бития-жития. Така, както св. Серафим Саровски е виждал с пречистения си взор нечестието на поклонниците, които идват при него, но знаейки че са синове и дъщери Божии, ги е поздравявал с озарено лице: ”Здравей, радост моя!” Както св. Паисий Светогорец е приемал всички и е отговарял на всяко писмо, отправено до него, посрещал с молитва и малки дървени кръстчета и внимателно изслушвал всички с велико търпение и свято смирение.
Велико нещо е прошката! Но може да бъде проявена истински само от личности с благородни и красиви сърца! За нея първо се изисква съзнание, очистено от налепите на греха и наслояванията на гордостта. Налага се да проявиш духовно мъжество, за да съблечеш ризата на своето себелюбие и да я захвърлиш настрани. Иска се вътрешна сила, за да се отърсиш от бремето, което носиш и пръв да пристъпиш и изречеш искрено: ”Прощавам ти!” Само така можем да бъдем достойни за Божията милост и за място в нетленното царство на Отца, Сина и Светия дух! Амин!
