Да се доверим на Бога във всичко!

2134 0
nedelia

Автор: архим. Андрей Конанос
Превод: Константин Константинов

Господи, продължи милостта Си към тези, които познават. Искаме още, не ни стига малкото, искаме повече, необятното, безкрайното, искаме Теб. Господ ни е дарил времето на нашия живот. Животът е велико нещо. Всичко, което става, е за наше добро, затова не се разстройвай. Ако потърсиш защо се разстройваш, причината е, че не всичко става така, както ти го искаш. Но ако си като дете в душата, детето се радва в онзи час, особено когато е малко, постоянно се радва. Когато порасне и започне да има неизпълнени желания или няма това, което иска, примерно вижда топката на другото дете и казва искам я, моя е! и когато не му я дадеш, плаче. Започва да се разстройва. Докато някога е било малко и всичко е приемало в живота. Каквото и да му дадеш, му се е радвало. Но когато порасне малко и започва да чувства, че това е мое притежание! и в него порасне егото, егоистично аз, защото съществува и добро аз, което е нашата идентичност. Когато порасне лошото его, започваме да имаме притеснения в живота и не се радваме на живота. Но когато приемем всичко, така, както Бог ни го дава, от ръцете на Бога, с удивление и да казваме ех, Бог направи това? Бог ми дава това? Приемам го, не съдя Бога! Ама безумен ли си? Да, пред Бога искам да съм един безумец. Пред Бога не искам да имам такава демонична „интелигентност”, да съдя Бога, да съдя какво ми дава, какво не ми дава, какво ми отнема, какво ми прибавя. Господ е мой Бог, покланям Му се и Му служа, не мога да стана Негов съдник, да Го изобличавам. Колко е хубаво пред Бога да си като малко дете, като невинно създание, като глупчо. Извинявай за тази дума, но е изключително хубаво дума, като глупчо пред Бога. Пред Тебе, Господи, не съм „умен”, пред Теб не искам да съм умник, искам да съм простодушен. Простодушният човек, този, който се е оставил на Бога, има тази радост, всеки ден приема живота като дар от Божиите ръце. Когато ти правят подарък, не се разстройваш, а се радваш, всеки дар съдържа удивление, изненада, очарование, от новото, неочакваното, уникалното.

Затова трябва да сме радостни, защото Бог и през този ден мисли нещо за вас, за теб, занимава се с теб. Ама изпитвам болка! Да, зная, че слушаш и ти, който имаш терзания, но това терзание означава, че Бог се занимава с теб. Ама изпитвам болка! Да, изпитваш болка, защото, когато Бог те докосне, Неговото докосване много пъти означава болка. Чувстваме Божието докосване понякога като милувка, понякога като болка – в зависимост от това какво трябва да поправи в нас. Веднъж иска да направи душата ни по-фина, друг път иска да отреже нещо излишно, друг път иска да одялка егоизма ни, да го изправи, да изчисти добродетелта ни и да стане още по-бляскава и чиста. Не знам Бог какво иска, но зная, че Той се занимава с теб, достоен си Бог да се занимава с теб. Това е голяма чест. Ама на мен – казваш – сякаш ми удря шамар. Бре, и това, че ти удря шамар- целуни тази ръка, с която ти удря шамар. Хвани ръката в мига, когато те удря и я целуни! Бог те пердаши и ти протестираш за тази ръка? Добре, зная, говоря романтично и украсявам нещата, но ако помислим добре, ще видим, че е така – това не са романтични, а истински неща. Шамарът от Бога е много хубав. Та и хората понякога шамаросват детето си и ако е за негово добро, то се пробужда и осъзнава. Стига само шамарът, който удряш, да не е от нерви, понеже си се нервирала и избухваш върху детето, а от любов. Да, има шамар с любов, има шамар, където от ръката излиза благодат, молитва, грижа, обичам те и те удрям, бре! – казваш на детето си. Събуди се! събуди се, се разклащам те! Шамарът има за цел да се събудиш, а не да те намразя, обичам те, не разбираш ли? Не виждаш ли очите ми, които са с тъмни кръгове от безсъние? Аз за теб се моля – казва майката на детето – затова те удрям, затова те пердаша. Да, и ще те обикна, и ще те целуна, и ще те помилвам, и ще те шамаросам. Е, и Бог това прави. Нека не се оплакваме. При това „шамарите” на Бога, ако видим тази ръка, с която ни удря, в средата има дупка. Не забравяй това. Когато тръгнеш да извикаш, Господ ти показва Неговата прободена от гвоздеите ръка и ти казва – Моята ръка не удря така, нямам нищо против теб, но трябва да извадим това, да излекуваме това, трябва да минеш през това изпитание, не става другояче, детенцето Ми, трябва да изпиташ болка в живота. Искам да те спася.

Помните случая със слепия по рождение в Евангелието, на когото Господ дарувал зрение. Когато учениците Му казали – кой е виновен, той или родителите му? Господ казал – въпросът не е кой е виновен, а че този човек – гледайте същността оттук нататък какво ще стане – защото той ще прослави Бога, Божиите дела ще се явят в него. И Господ казва: докато съм в света и има светлина, ще работя. Бог постоянно работи, чрез Светия Дух. Моят Отец досега работи. Бог винаги работи. Но и Божият Син винаги работи, защото Той отсега е сред нас, Пресветият Дух винаги се труди, Той върши всичко.

Кой извикал Христос и Той отишъл? Никой, слепороденият не виждал, не можел нито да извика за помощ, просто можел да издаде един вик и да каже чува ли ме някой? Върху стените понякога пишат SOS, чува ли ме някой? Някои анархисти. Какво ще рече SOS? Помощ! Чува ли ме някой? Да, чува те, Бог те чува, но трябва и ти да осъзнаеш този Бог, Който идва да те намери, да разбереш с Кого говориш, за да разбереш и Кой ще ти стори чудото. Когато търсиш помощ, я потърси от Бога и Го извикай, но много пъти Той идва и без да Го извикаш, защото си толкова слаб, че дори да извикаш не можеш.

Веднъж казах на една майка, която имаше много проблеми, да потърси помощ от Бога, и тя ми каза:
– Отче, дори молитва не мога да отправя, сила нямам!
Аз й казах:
– Тогава се оставете на Бога, дайте Му Вашата болка и сълза.
– Дори сълзи нямам, и те пресъхнаха.
– Е, тогава казвам: това, което сте, ще бъде една молитва.
Отправи молитвен зов, и ако ти не отидеш при Христос чрез молитвата, Той ще дойде при тебе. Това е Неговият час. Това означава, че след като си изчерпала твоите сили, е дошъл часът на Бога да дойде при теб и Той ще дойде.

Това като каза, плюна на земята, направи калчица от плюнката и намаза с нея очите на слепия.
Чакай, извинявай, Господи, вземаш пръст и какво правиш с нея? Правя очи. Очи? Да.
Едно дете не вярвало в Бога и някой му казал:
– Вярваш ли в Бога?
– Не.
– Да те попитам. Сега ме виждаш, нали?
– Да, виждам те.
– Очите, които имаш сега и ме гледаш с тях, твои ли са?
– Мои са.
– Кой ги е създал?
– Родителите ми. Те ме създадоха, кой друг?
– Тоест родителите ти са знаели как да създават очи? – не те са създали очите ти. Майка ти те е заченала един ден в утробата си, но не е създала очите ти. Това показва, че родителите ти не са Бог, не създават от нищо нещо, а Бог чрез тях създава първата клетка на живота, ембриона. Така ли е?
– Да.
Кой създаде очите? Бог. Бог знае да създава очи, защото Той е Този, Който е създал света, вселената, миросъзданието. И сега Христос, Господарят на целия свят, показва това много ясно. Прави очи от пръст и слюнка. Господ пръст взел от земята, се казва в Стария Завет. Господ създал Адам и Ева от пръст и сега Синът Божий отново взема пръст и създава очи. Кой си Ти и правиш такива неща? Как създаваш очи, как създаваш органи? Аз съм Този, Който „рече и биде”. Създателят. Само Аз мога да направя това – да взема пръст, защото съм го правил и го зная. Кога? При Адам. Цялото тяло, всичко. Аз съм Творецът на красотата, но създадох човека с Моите ръце. И сега отново използвам ръцете Си. Можех да кажа – сляп ли си? Благославям те да прогледнеш! Да бъде светлина! Да видиш светлина. Но понеже си творение на ръцете Ми, искам да пробудя в теб този спомен за това сътворение, че не съм случайно лице, а Този, Който създаде Адам и Ева. Същият Бог създава очи и слага пръст в очните кухини на слепородения и му казва да отиде да се умие. Той отишъл, върнал се, прогледал и „обезумял” от радост.

Когато поставяш пръст в очите на някой, не го излекуваш, а още повече го увреждаш, правиш го по-сляп отпреди. Да, казва Господ, Аз ще те излекувам по този начин. Това не е логично. Ама логика на този свят не съществува, когато Христос е пред теб. Когато Христос е пред теб, логиката на този свят се подчинява, покланя се на Господ и се отдръпва в ъгъла или Му се диви и казва: Господи, аз съществувам докато Ти не се появиш. Когато ти се появиш, отстъпвам мястото си на Тебе, на моя Творец. Ти си Творец и на тази логика, но и Ти си Източникът на божествената логика, с която мислиш по друг начин и така вместо заслепяване идва проглеждане. Светците подхождат много екзистенциално и дълбоко към този евангелски случай. Това засяга и теб, ще ти кажа защо, не мисли, че сме далеч. Ти казваш на Бога:
– Господи, искам да стана християнин! Искам да ме поставиш в царството Си!
Някой ми каза:
– Искам едно местенце в Рая, ако ще и едно кътче!
– Сериозно ли говориш?
– Да, сериозно го казвам – искам да отида в Рая, искам да стана щастлив.
– Сериозно ли го казваш?
– Сериозно!
Внимавай! Когато кажеш това, когато кажеш на Бога искам да се спася, искам да отида в Твоето царство, искам да видя малко светлина, искам да се освети животът ми! – и поискаш тези велики неща от Бога, Господ взема много насериозно твоите думи и след това трябва да приемеш тактиката и възпитанието, които Господ ще упражни върху теб. Ама каква тактика да упражнява върху мен? След като Го моля за щастие?! Да, търсиш щастие. И на другия ден, където Го помоли за щастие, катастрофираш с колата. Може да не се нараниш, но колата ти е заминала. Не след дълго твой роднина се разболява и трябва да отидеш в интензивното отделение да дариш кръв, защото положението му е много сериозно. След една година при преглед лекарите откриват някакво петно в организма ти. Петно? Тумор? Не знам, ще покаже. Проблемите се трупат, следва и уволнение и от работа. И казваш:
– Извинявай, Господи, аз за какво помолих? Не разбирам. . .
– Да, Аз помня много добре за какво Ме помоли. За какво помоли, детето Ми? Не помоли ли за щастие?
– Да, и какво ми даваш? Помолих за щастие? И единия ден се разболявам, на другия ден умира еди-кой си, след това катастрофирам, сетне ме уволняват и най-накрая се разболявам, какво ще стане? Не чуваш ли за какво Те моля? Моля за едно, а ми даваш друго? И не само това, а ми обеща, че ще ми дадеш щастие!
И Господ казва:
– Да, ще ти дам щастие, но това, което сега получаваш, е пръстта. Пръстта, която сложих в очите на слепородения и ти се струва, че това няма връзка с твоето щастие.
Както слепороденият, в часа, когато Христос сложил кал в очите му, казва: какво правиш, Боже мой? Тоест това би трябвало да каже: идваш по-зле да ме направиш? Какво правиш? Но той нищо не казал. Не виждаме да протестира, да се опитва да избегне калта в очите си. Кал изглеждало, но тази кал, това нещастие, тази болка, това терзание и злина, което дойде в живота ти, според твоята гледна точка, Господ ти казва:
– Детето Ми, остави Ме да довърша, остави Ме да свърша делото Си върху теб. Работя, грижа се за теб, сложих пръстта, но контролирам ситуацията. Сега Аз държа главата ти, очите ти, съществува цел, съществува перспектива, съществува бъдеще, операцията не е свършила. След малко идва и Силоамската къпалня, изчакай.
– Какво да чакам, това няма да ме направи щастлив?!
Обаче – това ще те направи щастлив, тази кал, за която си мислиш, че няма връзка, тя ще ти донесе истинско щастие в живота.
Де да можеха светите мъченици да оживеят пред нас св. Георги, св. Димитър, св. Марина, св. Параскева, и да ги попитаме:
– За какво помолихте Господа?
– За блаженство, щастие, радост, ликуване, Рая!
– И Господ какво ви даде?
– Мъчения, болки, колела, негасена вар, врящо олио, катран, бичувания, тъмница, глад, обезглавяване.
И какво било всичко това? Пръстта, калчицата, която Бог вложил в очите на душата ни. Но именно сега ни дари безкрайно щастие и в този земен живот, – ще ни кажат мъчениците- очите ни се отвориха, зарадвахме се и почувствахме радостта от Господа сред гонения, изкушения, болки, но най-вече сега – в царството Божие. Всичко това мина. Колко дълго останала калчицата в очите на слепия? Докато отиде да се измие. Колко време и ти ще си разстроен в този живот? Ама, отче, 15 години съм парализиран. Детето ми от 10 години е болно. Толкова години търся работа и нищо. Да, и колко години са това? 10, 50? 100? Колко години трае животът? За Бога не са толкова много, ние така си мислим. Както детенцето ти, когато учи уроците, се разболява при мисълта, че има толкова много за учене, така му се струва, а ти му казваш: не е така, както си мислиш.

Умът ни пред Бога е детски, както и умът на децата пред нас е детски. Пред Бога всички имаме много детско и незряло мислене, не разбираме правилно нещата. И Господ казва: калчицата, която слагам, няма да продължи дълго. Целта ми е да донеса светлина (зрение). Този гъст мрак, който сега чувстваш, тази безизходица, която сега чувстваш, чрез тях ти приготвям светлина(зрение). Разбираш ли? Изчакай, не бързай и не Ме съди така, защото Ме онеправдаваш. Онеправдаваш Бога.

иди се умий в къпалнята Силоам (което значи: пратен)

Ма, ама. . . – казваме ние. Защото слепороденият нищо не казал. Ние казваме това, а той нищо – нито се противил, бил това, което казахме преди, един глупчо пред Бога, смирен човек. Това ще рече глупчо – смирен. „Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите”. Нито седнал да Му казва: ама да Ти обясня, аз съм ходил в тази къпалня, всеки ден се мия там и досега не съм прогледал! Сега как ще прогледна с това, което ми казваш? Ще стана по-зле! Нищо от всичко това, от тази логика. Той взел логиката си, поставил я в края и накарал сърцето си да тупти силно. И ако сърцето тупти мощно, системата работи по друг начин. Мислиш по друг начин, след това мислиш със сърцето, духовно, екзистенциално, доверително, опитно в Бога, където говори Този, на Който се доверявам и какво правя? – оставям се. 1+1 не прави 2, а колко Бог иска. Може да прави 2, може и 102. Ще направя с доверие и простота това, което Господ казва – не го изследвам, защото обичам. Не го проверявам, а се доверявам и намирам покой. Това е много трудно. Ние сме големи рационалисти в живота. Мале, този брак не може да устои, жената има такива капризи, мъжът онакива, домът е разорен, вижда се, логически не може да устои! Ама не е въпрос на логика, един дом ще устои, защото Бог го иска, понеже Бог се намесва и като чудо и дар ти дарява това – утвърждава дома ти. Логически погледнато много домове би трябвало да са се сринали, дори християнски домове – с хора с проблеми, с трудни характери, но защо се държат, това не е логично? – защото властва друг закон, съществува друго разбиране за живота, където гледаш духовно на нещата, за да разбереш, че всичко това, което Бог ти праща в живота, служи за твое добро, което сега не виждаш, но ще дойде ден, когато ще го видиш. Затова не бързай. Не е възможно Бог да работи и да върши дела с по-ниско качество, порядък и категория. Виждал ли си снежинката под микроскоп, колко невероятно изглежда! Виждал ли си морското дъно? Цветовете в коралите, рибите? И тъй, Бог, Който е вложил такава мъдрост в света, такова старание и изкусност, за теб ли няма да се погрижи? И за теб се грижи със същата детайлност. Движенията на Бога са много нежни – ако ще да изглежда, че ние крещим от болка, плачем и викаме и се караме с Него. Той работи много фино. Прави много фини хирургически намеси в живота ни.

Слепият по рождение вярва, доверява се на Бога и прави това, което Бог му казва – отива, смирява се, смирява логиката си, това ще рече смиряване на логиката. И Бог си знае! Ама не мога да го кажа! Не, кажи го не с разум, а със сърце. Не се предоверявай на разума. Това е голямото мъчение на живота ни, скъпият и неприятен дар на нашата цивилизация, че ни е дарила твърде много неща, но ни е научила към всичко да подхождаме рационалистично. Технологията, науките са ни накарали да чувстваме сигурност, когато имам пари в банката, когато медицинските изследвания са показали, че всичко е наред, когато домът ми е антисеизмичен, когато децата ми са здрави. Тоест на всичко гледаме логически. И когато нещо от това се разклати, се подлудявам. Защо? Защото логически не мога да устоя и така чувствам несигурност. Но има домове, има хора, които спят като птичета, и когато ги събудиш и им кажеш: имаш ли проблеми в живота? И ти изброяват трудностите в семейството, болести, проблеми, да водят баби и дядовци по лекари, деца с проблеми, с частни уроци, спортуване, езици, целия ден, в сърцето им обаче имат мир, защото доверяват всичко на Бога. Доверие – това ще рече вярвам в Христос. Вярата не означава да казваш: вярвам, че Бог съществува. Е, и къде е, дето вярваш в Него? Къде е тази вяра? Как те променя тази вяра? Как те преобразява?
Този евангелски тест е много хубав. Господ излекувал слепия човек, но другите започнали:
– Кой те излекува? Как стана това?
Той им отговорил, те отново го попитали. Не оставили на мира човека да се удиви и да се зарадва на дара си. Другите се питали ама той ли е или не е той и самият човек казва: аз съм, бре хора! Аз, който бях сляп, просих, аз съм! Сега виждам. А другите питали, при все че знаели, но защо питали? – защото той се бил променил, виждал, и не просто виждал, а имал радост, въодушевление в сърцето, цялостна промяна от това чудо и другите се удивили на личността му и на чудото, което станало. Промяната от Божията десница. Можеш ли да преживееш това? Можеш ли да оставиш Христос да влезе в сърцето ти, в живота ти, да те промени толкова много? Да промени твоя характер, зрение на душата, поведение, нрав, където не след дълго да те гледат роднини, приятели, съседи, колеги, съученици и да казват:
– Бре, хора, той ли е? Този, който знаехме? Той ли е? Как се промени така? Как стана така?
Това е промяната от Божията десница!