ДА СЕ ИЗПРАВИШ ПРЕД СЕБЕ СИ

861 0

 Автор: Йоан Корнаракис

Превод: Константин Константинов

Възникването и развитието на психологията на несъзнаваното (дълбинната психология) несъмнено е многозначно. Но е факт, че всеки обективен изследовател може да избере като основна насока на тази психология разкриването на качеството и съдържанието на човешката личност.

Вече се заговори за пещерата на инстинктивните чудовища, които дълбинната психология разкри. Но това не са само „чудовища”, които просто въплъщават човешките страсти. Всичко човешко, колкото и да е „нечовешко”, си остава човешко. Човешките страсти, познати на човека преди появата на психологията на Фройд, винаги са били в мярката на човешката слабост и низост. Като страсти те винаги са били скверни и омразни, но са били само човешки страсти, защото причината за тях е била в човешката слабост.

Дълбинната психология, и по-специално психоанализата,  напреднала отвъд дъното на човешките страсти, в пластове, които крият (според твърденията на тази психология) невъобразима тиня  на  нравствена  нечистота и сквернота. Това са психоаналитичните твърдения „за структурното действие на кръвосмешателните склонности, които се гнездят във всяка човешка душа”. И, разбира се, независимо от това дали е лесно да се противопоставим на тези твърдения, и дори независимо от отвращението,  с което може да се реагира срещу подобно обобщаване на мерзостта на  кръвосмешението, тази психоаналитична интерпретация на определени вродени отношения има значение, което е отвъд всякаква научна обосновка или отхвърляне. То има значението, че създава невъобразимо вътрешно разкъсване в основата на достойнството на човешката личност, което обаче в крайна сметка трябва да бъде оценено конструктивно.

Наистина, понеже сме уловени в капана на установените модели на живот и също така (както Юнг умело е показал) и сме отъждествени с нашата многофункционална фасада, обикновено не сме в състояние „искрено” да погледнем в психологическите и скотски инстинктивни  дълбини на нашата личност, за да разберем кои сме! „Фасадата” не позволява да се накърни достойнството ни, което би позволило да погледнем тъмните дълбини на това дъно. Така че всичко, което принизява човешката личност, е предизвикателство за нас. Всъщност всичко, което я явява като нечовешка, ни разстройва.

Въпреки това трябва да признаем, че аргументът на психоанализата, освен отрицателния си аспект, има и положителна страна: разкриването на вътрешната природа на човека. Подобно разкриване в известен смисъл може да бъде оценено като героичен акт на човека, който търси своето истинско и автентично аз.

Отвъд или зад маската, претекстите и предлозите този човек търси човешкото. Но човешкото невинаги е достойно, добродетелно и благородно. В много случаи то е и „гнусно” и „отвратително”!

Да се примирим с една толкова вътрешна и в същото време толкова негативна реалност, каквато е „отвратителното” и „зловонното” съдържание на нашето „аз”, със сигурност е трудна задача. Обикновено предпочитаме да мислим за себе си най-доброто. Нашата фасада (да е здрава и стабилна!), като многофункционален психодуховен механизъм се нагърбва да внуши нашия „идеален” образ и да ни даде доказателства за нравственото ни превъзходство, а защо не и за духовната ни пълнота.

Изглежда, че природата на човека е да изгражда (несъзнателно) свой образ, който обикновено е съвършен във всяко отношение и който по тази причина не приема да бъде докосван от никого. Но тази своеобразна реакция на Аз-а спрямо собствения образ е равносилна на предателство, на измама и заблуда. Ние сме предадени от самите себе си. Нашето аз мами себе си!  Нашето аз живее и действа в илюзии и заблуди.

Тук в този момент може да се разбере сеизмичният трус, който дълбинната психология предизвиква във вътрешния свят на човека, и която, подобно на гигантски психосвредел, кара от ядрата на дъното на този свят да излиза тинята на, така да се каже, кръвосмешателните склонности, които сквернят  идеалния (фалшивия) образ на човека. Но дори и да приемем (което  е много сигурно), че тези склонности не са архетипни функции на личността и че съответното твърдение на психоанализата е трагично преувеличение, със сигурност дълбинната психология „е изложила на публичен показ” вътрешното разстройство, раздвоението, дивотата и лъжата, които човекът затваря в себе си. Именно поради тази причина услугите, които тази психология е оказала на съвременния човек, имат аскетичен, т.е. нептичен характер. Искреността и като цяло суровият начин, по който дълбинната  психология се отнася към „цивилизования” и изтънчен човек, са елементи на аскетическото поведение спрямо дълбочината на човешката личност.

Наистина пустинният подвижник, както всички знаем, насочва мисълта си не към своя фалшив и идеален образ, а към нечистата дълбочина на самия себе си. Всъщност дори когато с много усилия и кървави борби успее да преодолее и победи страстите си, когато вече е навлязъл в състояние на безстрастие, той не се отчуждава напълно от тази нечиста дълбочина. Интроспекцията му винаги е диалог с тази дълбочина. Това означава, че когато подвижникът стои пред себе си, той обикновено стои пред своето нечисто аз.

Свети Григорий Палама в писмото си „До Ксения монахиня” твърди, че когато човекът успее да се освободи малко от потока на сетивата и бурните вълнения, които те предизвикват, той може да „види вътрешния човек”. И какво вижда тогава в себе си? Той вижда просто „отвратителната маска”, „зловонното покривало” на вътрешния си свят, която „бърза да измие чрез скръбта”. А свети Нил Подвижник ни напомня, че „човешкият ум не може безопасно да се спуска до вътрешното нечисто дъно на човека”. Ако умът не е укрепен от Божията благодат и не е обучен чрез непрестанната аскеза, не може да се спусне до тази нечиста дълбочина, защото това представлява „помрачаване на нечистите помисли”, които имат привлекателна сила. Те са способни да пленят ума и да го погребат в това помрачение. А несломимият в някои отношения потенциал на нечистото съдържание на човека  подчертава и откриването на помислите от страна на нептичния подвижник, който докато само преди малко е вкусил съзерцанието за божествената светлина,  отново се е приближил чрез ума до „земното” и „тора”.

Така аскетичният опит е в пълно съгласие с основната теза на психологията, според която дъното на човешката личност е едно „нечисто”, невъобразимо „нечисто” пространство!

От друга страна, психотерапията, като приложна психология, има опит от качественото съдържание на дълбочината на човешката личност от друга гледна точка. Тоест, както знаем, невротичният човек, който търси помощта на психотерапията, в крайна сметка се оказва пред себе си с помощта на методите и средствата, които тя използва. Той е воден да се срещне със себе си, да разбере вътрешните си дълбини и да поеме отговорност за един нов, обновен живот. Но този психотерапевтичен опит учи, че човек не може лесно и удобно да застане пред себе си! Терминът „психическа съпротива” днес се използва много, за да обозначи реакцията на човека, който е призован да се изправи пред разкритото му аз. Този човек не иска да се погледне в лицето. Той затваря очите си за образа на своето аз, разкрит от психотерапевтичния диалог, и реагира с особено поведение. Аз-ът срещу Аз-а!

Този съвременен опит в психотерапевтичната методология и лечение красноречиво показва, че и в това отношение човекът реагира рефлексно на гледката на дълбочината на собственото си аз. Но именно тази психотерапевтична даденост, във връзка с общата неприязън на човека към вътрешното потапяне в аз-а, показва, че само при определени условия или (поне) при някакво условие е възможно човек да застане удобно пред себе си. И това условие със сигурност е духовната зрялост. Разбира се, тук може да се зададе въпросът как може да се придобие тази духовна зрялост без предишни усилия за себепознание. Със сигурност това е взаимност, която колкото повече се развива, толкова по-удобно позволява на индивида да гледа себе си. Опитите за самопознание, които прерастват в опити за себеразглеждане, а те — в системни усилия за потапяне в най-големите дълбини на аз-а, насърчават една духовност, която е предпоставка за едно много по-искрено и „пълно” себепознание. Тази реципрочност е по-лесно разбираема в живота на пустинята.

Това твърдение сега тържествено се потвърждава от аскетичния опит, тъй като, както вече казахме, пустинният подвижник в основата си е ориентиран не към идеалния си образ или към духовните си завоевания, а към нечистите дълбини на самия себе си. Колкото повече напредва в духовния живот, толкова по-дълбоко изследва и проучва себе си.

Този възглед, т.е. че честното и „удобно” самоизследване на вътрешната драма на човека може да се осъществи само в условията на духовна зрялост, се потвърждава от Немезий, епископ Емески с едно донякъде оригинално тълкуване на райската забрана. В своя труд „За природата на човека” Немезий подкрепя тезата, че Божията забрана да се яде плодът от дървото за познаване на доброто и злото включва забрана за самопознание.

Това тълкуване на Немезий  ни напомня за предгреховната неспособност на човека да изследва себе си. Това означава, че не само след грехопадението на човека, но и преди грехопадението, според Немезий, е съществувал проблемът за разликата между това, което човекът е, и това, което трябва да стане или да бъде. От друга страна, тази разлика също подчертавало през този период на „невинност”, че човекът можел да придобие конструктивно самопознание само при определени условия. По този начин психологическата и духовната версия на фразата „не е за всеки да ходи в Коринт” (установена, тъй като навремето животът на хората в Коринт бил много разточителен) със сигурност трябва да се счита за валидна както преди, така и след грехопадението на човека. Всъщност не всеки може да се опита да опознае себе си сам и без определени основни условия. Всъщност пустинният вътрешност ясно изключва такава възможност. Учещият се подвижник е психически и духовно обвързан със своя старец и само с неговите напътствия и отшелническа мъдрост напредва стъпка по стъпка по лабиринтните пътеки на своята вътрешност. В моменти, когато погледът към тази вътрешност го плаши или разочарова, той е окуражаван и подкрепян от духовния лик на стареца. А това, от гледна точка на духовната стратегия и изкуството, е безценно и уникално значимо.

Предупреждението „Горко на един” (Екл. 4:10) тук е разбрано в цялата му сила. Горко на онзи, който стои „сам” пред себе си. Това означава, че „сам” човек не е лесно да застане пред своето истинско и автентично аз, но дори и да успее „сам” да застане пред хаоса на собственото си аз, веднага щом застане, ще падне. Защото кой може да понесе психологическата и духовната тежест на един хаос?

Нека си припомним великия образ на евангелския митар. С глава, отпусната на гърдите, той вижда пред себе си панорамна гледка на своето аз. Гледка шокираща, разочароваща, ужасна, неописуема! Но митарят стои, не пада. Той застава пред себе си. Да, но той дължи силата си на едно присъствие. На присъствието на Бога в него. Ето защо, каквото и да вижда, каквото и да го плаши, каквото и да го потресе, той го обобщава в спасителния вик към Него — „Боже, бъди милостив към мене грешника” (Лук. 18:13).

В този смисъл самопознанието на митаря е едновременно и преживяване на спасение. Той вижда, вика и е спасен. Еволюционен духовен път, който утвърждава себеизследването и показва, че е имало легитимен начин да можеш да застанеш изкупително пред себе си. От векове знаем, че този начин е пътуването през пътеките на пустинната вътрешност!

Съвременният човек ежедневно дава многобройни доказателства за това, че… избягва себе си! Той е в капана на този порочен кръг: напълно сам със себе си и същевременно невъобразимо далеч от себе си. Диалогът със самия себе си, когато го застрашава, го разстройва и плаши. Неопровержимият свидетел на този факт е дълбинната психология, а общественият… обвинител е неговата антисоциална социалност!

Но и съвременният християнин в много случаи показва, че просто играе роля или че няма връзка  със себе си. Така че в неговия случай проблемът често е същият — изолация и отчуждение. Изглежда, че „утвърденото” благочестие може да предложи много малко за динамичното и автентично обновяване на неговата вътрешност. Ето защо повече от всичко друго за съвременния християнин е необходимо себеизследването, преживявано в контекста на филокалийната пустинна вътрешност. Когато вкуси преживяванията на тази вътрешност, християнинът без затруднения ще разбере, че само в това състояние той може да се изправи пред себе си. А това със сигурност означава начало на автентичния духовен живот, който Евангелието на Христос възвестява!