ДА ТЪРСИМ НЕ ЛЕСНОТО, А ПОЛЕЗНОТО

2878 0

Авторът отец Давид Йовчев е завършил Софийската Духовна Семинария през 2004 година. През 2010 завършва Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Една година е бил послушник в манастира “Св. Йоан Рилски”, с. Скрино. Решава, че иноческият път не е неговото призвание. По-късно се жени и сега очаква първото си дете. От 2012 година е ръкоположен в презвитерски чин и назначен при храм “Св. св. Константин и Елeна”, Велико Търново за енорийски свещеник. В момента е магистър при СУ „Св. Климент Охридски“.

С отец Давид разговаря Ботьо Димитров

Ние непрестанно търсим връзката с Христос. Това показва нашата съпричастност с Христос и Христовите страдания. Постим всяка сряда и петък. За мен това е най-устойчивият пост в Църквата. Другите пости са както е при подготовката за празник, подобно на къщата, в която наближава важен момент, например сватба. Какво правиш? – Стягаш се, чистиш, шеташ, подреждаш… Постът не е нещо външно, не е и нещо статично; той е действие над себе си. Това, че ограничаваш яденето, помага да се съсредоточиш върху подготовката, да размисляш върху по-сериозните неща.

За мене постът е нашето приближаване към Христос. И трябва да го има, нали? Св. Йоан Кръстител призовава: покайте се, променете се! Молитвата и постенето трябва да ги има. Не става дума за крайности. Имаме болни хора, които не могат да постят по определения начин, но за тях болестта им е поста. Имаме хора, които по разни причини нямат в ежедневието си тази възможност, защото физически се претоварват и пр. За тях също ще се определи съответстващ им начин на постене. Препоръките от духовника и тяхното спазване са

 

мярката за послушание

 

на човека. В моята скромна свещеническа практика аз също държа особено на послушанието. Начинът да чуеш, начинът да се смириш, начинът да приемеш това, което Бог е установил. Но да го правиш с чисто сърце, по начин, по който да не си виновен пред съвестта си… Понякога давам за пример, че ние, свещениците, сме подобни на онези слуги от притчата, които са поставени от Господаря им над другите слуги. Но сме слуги! И като се върне Господарят и види, че слугите не са достойни за отредената им длъжност, какво ще направи? – Ще ги накаже. И обратно, ако види, че са грижовни към другите, Той ще им въздаде заслуженото…

 

Трябва да пристъпваме към причастието. Имахме пример с една жена от енорията. Казвам ѝ, че трябва да се причастява, обаче трябва и да пости. Не може едното без другото, те са свързани. – Казва: ами като не постя, няма да се причастявам… – Добре, това е лесното, но не е полезното!

 

Като се причастиш, ще оцениш този дар

 

и тогава ще правиш всичко възможно, за да го приемаш. Това ти е достойнството, че се трудиш, че правиш всичко възможно, за да хванеш протегнатата за помощ ръка. За мен това е двустранен процес, диалогичен.

В светата Евхаристия Христос присъства реално в Църквата. Той реално пожертва Себе Си, веднъж и завинаги. И го прави за нас. За народа Божи, в който влиза и духовенството. Духовниците знаят, че трябва да я има тази Жертва. Не трябва да забравят и любовта към Божия народ. Достойнството на свещенослужителя е той да върви пред стадото си и ако потрябва, пръв да пострада, подобно на св. патриарх Евтимий, който е бил готов пръв да пострада за чедата си. Не чедата преди него. Когато избиват първенците в Търново, той вика, той се кара с турския насилник. Той е господар в ситуацията; застанал е пред поробителя и говори: Защо унизи моето достойнство, трябваше аз първи да пострадам!.. Това е. В такова отношение трябва да бъде предстоятелят. В такова отношение той трябва да служи, да предстои пред Светата Трапеза.

Бог със сигурност дава  Себе Си жертва за всеки, който е вътре в Църквата. Въпреки че днес все още за мнозина е подвиг да влязат в храма. Подвиг е и да останат. Бог оценява тези неща. Той не гледа като някой от синедриона, който казва: тук си виновен за буквата. Бог гледа този човек да израсне в Църквата и да остане при Него.

 

И днес Бог иска да събере пилците си. Това става чрез причастието.

Не трябва да се отказваме от причастие, защото не сме постили, а напротив, да се опитваме да постим, да се стараем да правим всичко възможно, за да живеем вътре в общността на Църквата, за да можем да приемаме Христос. Няма да се откаже този, който се причастява редовно, постоянно, а онези, които се причастяват два пъти в годината. Тяхното не може да се нарече живот в Църквата; животът в Църквата е светата Евхаристия, пост – сряда и петък е най-автентичният пост, – изповед, причастяване. Ако пренебрегваш това, ти не си в Църквата. Не живееш според правилата на общността, не чуваш гласа на Църквата. Следваш само една традиция. Но ако се замислиш, ще видиш: апостолите са отдавали живота си за Иисус Христос, а ние отпадаме в принадлежността си към Христа. Някак си, не ни се общува с Него. Той иска да говори с нас! А ние отговаряме: да, причастяването е много ценно, Христос ни е много ценен, ама може само четири пъти в годината да се срещам с Него. – Не сме ли лицемери по този начин?

А как Господ преживява тази гледка – и малкото хора в храма, дошли на Трапезата Му, не искат да пристъпят и да станат съпричастни на тайнството?.. Няма да давам оценка!

 

Мисля, че сме загубили живостта.

 

Живостта за всичко. Основата  е живостта. Тогава човек ще пристъпва и към причастие – когато живостта в Църквата стане естествено състояние. Няма да е просто… Монасите са страхотен пример за християни, стига обаче да се види принципът на техния живот. Един постоянен копнеж по Бога! – Тогава човек ще започне да се причастява. Но трябва да имаш отговорност. Не става така: ще отида само за причастието, службата нека си върви. Не! Трябва да бъдем в храма активно, по време на молитвите, когато сме всички заедно, всички да се представим пред Бога, да се молим едни за други; така ще е и при спасението – защото другият ще свидетелства за нас. Ще каже: аз познавам този човек, молил съм се редом с него. Бог ще зачете, когато някой каже: благодаря на онзи човек. И така се изграждат светиите в Църквата. Те вече са светии, защото имат любовта на Църквата. Следователно, имат и любовта на Христос. Тогава има истинска Евхаристия, истинско причастие, истинско църковно общение.

 

Евхаристийните молитви чета гласно.

Искам те да са разбираеми, защото много често, когато се молим, са ме приемали като шаман. Чета нещо на църковнославянски, което остава недоразбрано. За хората това звучи като някакво само мое познание, нещо, с което съм някак си сакрален, и по начин, по който ще им предам нещо вълшебно, а те нямат участие… Помоли се – казвам, – а те не отговарят. Когато възгласим „На Господа да се помолим“, никой не се сеща, че трябва да отговорим „Господи, помилуй“. Моята служба е служба пред Бога. Тя не никаква служба, ако не е разбрано всичко, на което държи и ап. Павел. Запазил съм възхищението си към апостолите и затова се старая да казвам молитвите ясно, разбрано. Хората се радват и казват: тук е по-различно. Разбираме за какво става дума. Тогава може да им говориш за покаяние, за смирение, за търпение, за добродетели. По време на Литургията човек може да възпълни себе си с благодат, с добродетели, без да се възгордее от това. Някои казват: и без молитви се стремя да съм добродетелен!.. – Възможно е, но без молитва това ще е плод на твоето его. Защото дълбоко в себе си носим гордостта, носим страстите, греховете, все плодове на отпадането ни от Бога…

 

„Причастявай се толкова пъти, колкото искаш Христос да присъства в живота ти“

Много обичам молитвата от св. Василий „На Тебе поверяваме целия си живот…” и винаги я казвам… Трябва да помним думите: „Пред Тебе прекланяме главите си, не пред плът и кръв…“ Това е нещо, което трябва да заживее в нас.

Не трябва да делим причастяването на често и рядко. Трябва да осъзнаваме как стоят нещата в Църквата и как ние стоим в Църквата. Въпросът е да чувстваме това, което казва архим. Софроний (Сахаров): „Причастявай се толкова пъти, колкото искаш Христос да присъства в живота ти.” Аз като свещеник съм убеден, че е хубаво да се причастяваме. Църквата говори и за свободата да се пристъпва към причастието. Човек трябва сам да пожелае тази среща с Бога. Трябва да имаме отговорност към причастяването. А старанието ни ще ни направи достойни.