ДА УВАЖАВАМЕ ЛИЧНОСТТА НА ДЕТЕТО

306 0

Автор: свещ. Георгий Чистяков

Източник: „Статьи и речи”

Превод: Пламена Вълчева

Научавайки за нашия болничен Покровски храм*, един външен човек вероятно ще започне да си задава много въпроси. Първо, защо  въобще тук има храм? И защо, ако това е храм, неговият живот е свързан със събирането на пари за лекарства, с най-разнообразни дейности, отнасящи се до децата, с помощта, която нашите енориаши им оказват при решаването на най-различни проблеми? Защо, ако това е храм, тук има компютърен кабинет? Защо, ако това е храм, тук има творческо ателие, където децата рисуват и създават анимационни филми? Защо, ако това е храм, тук има млади хора, които пеят с децата песни на китара? И въобще какво е това: храм или благотворително дружество? Храм или детски комплекс? И така нататък.

Отговорът на тези въпроси е пределно прост. Всичко в нашия живот придобива смисъл, когато в него влезе Бог. Или по-скоро, когато ние започнем да осъзнаваме, че Бог е влязъл в нашия живот. В болница, където се обгрижват тежко болни малки деца, би било действително страшно, ако забравим, че Бог присъства в нашия толкова труден и тежък живот.

Защото тогава всичко започва да се разпада! Тогава се оказва, че са болни не само децата, но и техните родители, тогава се оказва, че всъщност са болни и лекарите: всеки от нас живее със своята диагноза или диагнози! И така нататък, и така нататък, и така нататък. Тогава се появява една огромна умора. Тогава излиза наяве пълното ни безсилие…

Смятам, че болницата е своеобразен модел на обществото. Както вселената се отразява в една водна капка, така и в случващото се в една детска болница, в която има само хиляда легла (да, от една страна, хиляда не е малко, но от друга страна, колко е хиляда в сравнение с милиардите хора, които живеят на Земята!) — в случващото се тук виждаме целия свят в миниатюра. И както в света има много болка и ако започнеш да забравяш за Божието присъствие във Вселената, всичко рухва, така и тук, в тази болница има толкова много болка, че да забравиш за Бога, би означавало да обречеш хората около себе си на сигурна катастрофа.

Защо тук има храм? Разбира се, може да бъде зададен такъв въпрос и човек може да се опита да го обясни от гледна точка на богословието, може да се опита да му даде отговор, като стъпи на някаква теоретична основа…

Всъщност на мен всичко ми става ясно, когато причастявам децата. Когато една майка поднесе към светата Чаша малкото детенце, което едва е навършило или може би все още не е навършило годинка, и то, усмихвайки се, отвори уста, за да приеме лъжицата със Светите Тайни, — това дава отговор на всички въпроси. Други обяснения на този въпрос не са ми нужни. Случва се, когато детето идва в храма за първи, да се плаши и да не иска да се причасти. Винаги казвам: нищо, ще почакаме. И ако майката не принуждава детето да се причасти (струва ми се, че по принцип е много странно да те причастяват насила), след седмица, след две или след три то идва тук радостно и сияещо.

Сиянието на детска усмивка пред Чашата — това е пълният отговор на въпроса, с който започнахме този разговор.

Също така смятам за особено важно това, че в болницата, която посещаваме, живеят хора — не просто деца, а хора. Когато казваме „деца”, това предполага някакво нежно отношение към тях, грижа за тях и т.н., но аз се старая да напомням както на техните родители, така и на лекарите, че имаме работа с малки човеци, към които не само трябва да проявяваме нежност, но и които трябва да уважаваме — да уважаваме тяхната личност, тяхната вътрешна независимост, — с които трябва да се съобразяваме, с които трябва да водим диалог, към които трябва да се приспособяваме. Все пак едно дете не е някаква скъпоценна японска или китайска чашка, която можеш да сложиш в шкафа и на която можеш да се любуваш, помнейки, че мястото ù е само там, че тя е била създадена само за да я гледаш и да ù се любуваш. Детето е човек, на който трябва да се предостави възможно най-много свобода — вътрешна свобода, психологическа свобода. Детето е човек, с който трябва да се отнасяме като с равен.

Много е трудно да се приспособиш — и от човек, който поучава, който наставлява, да се превърнеш в човек, който е приятел, който се вслушва, който приема мнението на другия. Невинаги го постигаме с възрастните, а с децата — още по-малко. Въпреки това аз съм напълно убеден, че това е необходимо. Мисля, че в нашия храм успяваме да постигнем някои неща именно защото с всички сили се стараем да се отнасяме към децата по този начин.

*Храмът Покров на Пресвета Богородица” при Руската детска клинична болница в Москва, на който отец Георгий Чистяков е предстоятел от 1994 до 2007 г.