Да удържиш неудържимия (За духовния смисъл на поста)

2498 0
7878

Автор: Игумен Нектарий (Морозов)

Източник: www.pravoslavie.ru.

Превод: Татяна Филева

Великият пост е един от най-важните периоди в църковната година, чието значение за душата на православния християнин е неоценимо. Същевременно истинският смисъл, духовното съдържание на поста много често се изплъзва от вниманието на постещия човек, бива изтласкано на заден план от неговата външна, телесна страна. Затова помолихме един от нашите постоянни автори, игумен Нектарий (Морозов) да сподели своите размисли върху текста на известната стихира:

Да постим с приятен, благоугоден на Господа пост;
истинският пост е отчуждение от злото,
въздържание на езика, избягване на яростта,
обуздаване на похотите, осъждането, лъжата и клетвопрестъплението.
Намаляването на всичко това е пост истински и благоприятен.

По-долу е представена втората част на тези размисли, посветени на „въздържанието на езика”.

* * *
Постът винаги е време не само за молитва, покаяние и ограничаване в храна, но и време за „събиране в себе си”, което преподобният Исаак Сирин нарича „потопяване в самия себе си от греха”. Това е време, когато човек повече, отколкото във всяко друго време, се оказва способен към онова заповядано ни от отците дело, което се изразявало с кратката повеля: „внимавай над себе си”, защото без това внимание нито нашата борба – със своя ветхи човек, със своите страсти, съблазни и изкушаващите ни демони, – нито нашият труд, никога няма да се увенчаят с успех. И затова благодарение на поста човек много по-добре от обикновено започва да вижда себе си – какъв е изобщо и кое в него повече от всичко се противи на този нов, по-добър живот, към който се стреми с всички сили.

И какво му се открива тогава? Много неща… И в частност – това, че лъвският пай на неговите падения така или иначе е свързан с невъздържанието на езика. Да грешиш с език е по-„лесно” и „удобно” от всичко: за да извършим някакъв грях на дело понякога са необходими някакви определени обстоятелства, условия и накрая, усилия, а езикът винаги е при нас. И има ли нещо по-просто от това мимоходом да осъдим някого, да оклеветим някого, било поради не разсъдителност, било съвсем целенасочено, да отговорим грубо на някого, да излъжем някого? Или да празнословим, да говорим суетни неща, да не държим сметка за произнесените думи и за самата нишка на разговора?

Вечер правиш равносметка за изминалия ден и изпадаш в униние от невъзможността да се ориентираш във всичко, което си казал: кое е вярно и кое – невярно, кое е истина и кое – лъжа, кое е добро, и кое – лошо. И все поради това, че сме казали твърде много думи. Наистина, прав е бил онзи отец, който казвал: „Не умножавай думите си, за да не се умножат греховете ти”. И не само защото сред нашите думи има много греховни думи, но и защото, по принцип, „при многото говорене не се избягва грехът”. Многословието разсейва, обезсилва, не позволява трезво да оценим самите себе си и ситуацията, в която се намираме. А всичко, изброено по-горе, по естествен начин обуславя множество падения – дребни, „всекидневни”, а понякога и много сериозни.

Осъждането, неразривно свързано с многословието, ни лишава от Божията помощ. Благодатта отстъпва и човек получава забележителната възможност да види себе си какъв е, когато Господнята милост не го покрива и не го пази от препъвания. Това навярно подразбирал и преподобният Антоний Велики, когато предупреждавал: „Бог ще те пази дотогава, докато пазиш устата си”.

Но дори ако, многословейки, на човек като по чудо му се удаде да избегне осъждането, злословието, съзнателната или несъзнателна лъжа, би било сериозна грешка да се смята, че тогава в него няма нищо лошо. Много наши думи в действителност биват породени от загнездилите се в нашето сърце гордост, тщеславие и самолюбие и, произнесени, на свой ред те подхранват и укрепяват тези страсти в нас. Освен това, многословието опустошава, то уподобява човека на къща, на която прозорците и вратите винаги са широко отворени, поради което в него не се задържа топлината, колкото и да отопляваш. На кого не се е случвало: помолил си се, сърцето се е умилило, стоплило се е, а след това си се разбъбрил с някого, и всичко – и умилението, и топлината – сякаш никога не го е имало. И започвай всичко отначало, от нулата.

Ето защо „главната стихира” на Светата Четиридесетница ни обръща внимание на това, че наред с всичко останало, „истинският пост е… въздържание на езика”: без него, значи, няма да се получи нищо, нашият пост няма да бъде нито приятен, нито благоугоден на Бога.

Но какво да правим със себе си, и по-точно, със своя език, който, според апостол Яков, е „неудържимо зло” (Иак. 3:8), който е привикнал към необуздана, неограничена свобода? Към същия този език, за който пише някъде в своите писма светителят Теофан, би било добре да приспособим специална машинка, която, винаги щом каже някоя излишна дума, веднага да го бодва с нещо остро…

За съжаление, такава машинка няма. И излиза, че трябва сами да се борим с „неудържимото зло”. И за тази борба явно не достигат немощните човешки сили, а е необходима Божията помощ: иначе защо такъв велик мъж, като свети пророк и цар Давид, се е молел в сърдечно съкрушение: „Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми” (Пс. 140:3). Нали ние неслучайно постоянно слушаме тези стихи от псалома на вечерното богослужение в храма, неслучайно те звучат и през поста, въздействайки с особена сила на душата ни по време на литургията на Преждеосвещените Дарове. Това значи, че тези думи на псалмопевеца трябва да станат и наша собствена, лична молитва.

Но трябва да добавим нещо и от себе си – този труд, без който и Господ няма да ни помогне, без който Божията благодат няма да намери място в нас. У преподобния Йоан Лествичник има такъв съвет, чиято ценност и полезност е особена за всички, които страдат от своя език. „За да удържиш гнева в себе си – учи той – не отваряй устата си”.

Тоест, каквото и да се случва в душата ти, каквото и да се опитва да излезе навън, постарай се да премълчиш, да се отнесеш към това като към най-важната своя задача в този момент. Претърпи, а после ще ти бъде по-лесно: съществува такъв духовен закон, по силата, на който страстта, на която ти веднъж, два пъти, три пъти не си дал ход, постепенно отслабва и изнемогва, и многословието тук не е изключение.

Освен този съвет, съществува и едно забележително правило: да не говориш, преди да си помислил за целта, която искаш да постигнеш посредством казаното, и без да си си задал въпроса, а тази дума по принцип необходима ли е, полезна ли е за тебе и околните и най-важното, угодна ли е на Бога. Това правило, възприето и спазвано, ще окаже огромна помощ на отучилия се от многословието.

Разбира се, понякога става и така, че човек толкова е привикнал към празнословие и пустословие, че каквото и да прави, думите все се стремят да излязат навън: казваш една дума по необходимост, а другите от само себе си следват след нея вече без никаква действителна необходимост. И тук със сигурност ще бъде подходяща „рецептата”, която бил запазил за някои свои духовни чеда схиигумен Сава (Остапенко): той давал на особено нуждаещите се от това послушание – да не произнасят повече от 33 думи на ден. И това помагало! Така че и освободените от тази своеобразна епитимия, след като почувствали ползата от нея, разбрали от опит какво значи „думите разпиляват, а мълчанието събира”, сами искали тя да бъде продължена. Разбира се, това не винаги е възможно и поради житейските обстоятелства, и поради служебните задължения, но да поемеш с благословението на духовник правило да говориш колкото се може по-малко, изключително по необходимост, а някакви часове (или дори дни) да прекарваш в пълно мълчание, е възможно. И резултат несъмнено ще има.

Резултат ще има и ако в нашето сърце се запечати това, което някога обяснявали на своя ученик авва Доротей неговите преподобни наставници Варсануфий и Йоан: „Ти говориш толкова много, защото още не си познал произлизащата от многословието вреда”. Тези вреда е разрушаването на всичко, което толкова мъчително, с толкова пот и скърби създаваме, разрушаване на нашия добър християнски живот. Ще се появи досада от многословието, ще се появи неприязън и дори ненавист към него – и то постепенно ще си отиде от нашия живот, както казвал и победилият многословието авва Доротей: „когато душата възненавиди някоя страст, не остава в нея дълго”.