Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
Целта не е само нашето изцеление, а мирът, но не психологическият мир или чувството, че съм добре, а онтологичният мир, мирът, че Бог присъства в живота ми. Мирът, че намерих смисъла на живота си, на съществуването си, мирът, че смъртта бе победена. Мирът, който се ражда в човека, който е свободен, а свободен е този, който може да обича с Христовата любов. Това са вярата и мирът, които Господ дарява на човека, който е пропаднал, който е в безизходица, който не може да повярва в своите възможности, и тогава този човек се предава не на своето злочестие, депресия или разочарование, а се очарова от себе си — това е добро очарование, — и насочва цялата си сила и целия си устрем към Бога и търси начин да докосне Бога, да приеме Божията благодат.
Църквата придвижва тази среща с Господ още по-напред и ни казва: ако кръвоточивата жена е докоснала дрехата на Господ и се е изцелила, тогава ние какво преживяваме, когато се причастяваме с целия Христос? И ако ние се удивяваме на това събитие, да не би това да е проява на лицемерие, ако не горим да се причастим с целия Христос? Тоест ако тази жена се е изцелила с това просто движение да докосне Христос, защо, когато се причастяваме с целия Христос, не се променяме вътрешно? Какъв дар ни дава Господ, когато ни дава цялото Си Тяло и Кръв? Защо животът ни не се променя? Защото нямаме дълбока вяра. Защо? Защото се самозалъгваме и лицемерничим, че имаме сила, че можем да направим нещо. Но този, който истинно се причастява, макар и да е духовно „фалирал”, копнее за живота. Тоест не „зарязва” живота, а търси живота, копнее за него, проси. Навярно най-големият грях е — заради нашите неуспехи, рани и егоизъм — да отречем живота, да не копнеем за живота. Затова най-подготвен да приеме истинния живот и Божия мир е духовно „фалиралият”, разочарованият, който обаче не се отчайва и вярва в Божията любов. Но тук има и нещо друго. Господ казва, че от Него е излязла сила и жената се е изцелила. Нашата молитва е изпълване с Христовата сила, тя е доближаване до Христос, съединяване с Христос и следователно изпълване с Христос. Истински вярващият и молещ се човек си проличава по това дали е пълен с живот, с радост, с мир. Ако нямаме всичко това, нещо не върви добре. Ще кажете, че Божията благодат се е отдръпнала от живота ви. Дори и Божията благодат да ни е напуснала, когато я търсим и когато копнеем за нея, сякаш я притежаваме по друг начин. Светците, които чувствали това отнемане на благодатта и въпреки това търсили Бога, разбрали, че най-плодотворните моменти на живота били моментите, в които чувствали богооставеност и търсели Бога. Тази болка от отсъствието на Бога и копнежът за Неговото присъствие развиват познавателната способност на човека да разбира живота, да вкусва живота, да признава живота. Когато чувстваме тази празнота, ние се обръщаме егоистично към себе си и хленчим, ставаме унили, злочестиви и нещастни. Това е голям грях. Трябва да знаем, че когато Бог отсъства, когато не вкусваме Божията благодат, това са благословени моменти, защото те смиряват нашия дух и увеличават копнежа ни за Бога. И тези болезнени моменти, в които чувстваш, че Бог ти липсва, а ти Го търсиш, се превръщат в средство и възможност за духовно раждане, тогава става духовното зачатие и развитие в нас, тогава се развиват нашите сензори, за да можем да оценим живота и да копнеем за него.
Когато признаем това и се изпълним и наситим с Божието присъствие, тогава ще можем да утешаваме и хората, които са около нас. Както Господ изцелявал хората чрез силата, която излизала от Него, така и ние, ако имаме в себе си Христос и сме изпълнени с него, ще можем да утешаваме хората, които са около нас. Следователно носим отговорност да даваме радост на хората около нас. Разбира се, всеки човек има отговорност да е открит за радостта. За да има радост в една връзка, е нужно единият да е открит за радостта, а другият да има възможност да я излъчва. Кой излъчва радост? Кой е открит за радостта? Този, който е открит за екзистенциалното събитие на търсенето и копнежа за Бога и сам знае да преследва радостта, да търси радостта, излиза от своя егоизъм и злочестие, не осъжда другите и не ги обвинява, че са отговорни за това, че няма радост, защото се е научил да носи лична отговорност и знае, че пътят към Бога е самостоятелен. Бог, близките ни, Църквата, светът ни дават запаси, но пътят е самостоятелен, той е наша лична отговорност. Когато не прехвърляш отговорността си върху някой друг, а самият ти поемаш отговорност за твоето състояние и се научаваш да търсиш Бога, да търсиш радостта, тогава се научаваш да приемаш радост и от хората, не ги тормозиш и не ги обвиняваш, че нищо не ти дават, а умееш и чрез най-незначителните неща да вкусваш живота и да приемаш послания. Тогава разбираш, че и от отрицателните неща можеш да почерпиш възможности за живот и благословение, защото си се научил да търсиш радостта и да я разпознаваш.
Когато си пълен с тази радост, тогава знаеш да я предаваш на другите. Не е прав този, който обвинява другите, че не му доставят радост и не го обичат, но също така не е прав и човекът, който казва, че ближните му не го разбират и че са злочестиви. Ако имаш истинен живот, те ще го разпознаят, ако искат този живот. Следователно по подобен начин човекът, който се причастява с Христос, целият става Христос и целият има силата да изцелява другите, т.е. да ги утешава. Утешават ли се хората около нас? Тогава сме добре в духовен смисъл. Не се ли утешават? Значи имаме някакъв проблем. Роптаем ли срещу хората, които са около нас, че не ни обичат? Значи не сме се научили да разпознаваме любовта и радостта. Кой може да постигне всички тези неща? Човекът, който копнее за истината, който копнее за Христос и не е спрял да поставя в основата на живота и битието си търсенето на Бога и личното си съкрушение, тоест смирението и разположението към вярата. Когато съществуват тези дадености, сърцето ни става плодотворна земя, за да може Бог да ни се открие. Видяхте ли, че нещата са много прости? Ние ги правим сложни. Ако имаме истинно слово, всичко се осветлява и опростява, не обвиняваме никого, радваме се на живота, просто поемаме отговорността да бъдем вътрешно изпълнени, за да утешаваме хората, които са около нас.
