ДЕЛИКАТНОСТТА НА СВЕЩЕНИКА

515 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм Св. Атанасий“, гр. Варна

Свещеникът, офицер Христов и Негов посланик в земята на живите, трябва да бъде… деликатен човек. Не просто чувствителен и отзивчив, а деликатен. А това означава да носи в себе си пълнотата на благодатта на Спасителя Христос, да бъде „до“ и „в“ хората и да ги приема с цялата им многопластова идентичност. Така да служи и да се отнася към тях, както спускащата се  вода върху различните видове земя — камениста, песъчлива или ронлива… Да се докосва, да попива, да обзема с онази особена атмосфера на небето, която носи в себе си силата на тайнството Свещенство.

Всички апологети на пастирското служение изискват от него да отразява, доколкото е възможно и въпреки личната си немощ, неизказаната пълнота Божия. Да бъде твърд, но и нежен, властен, но и кротък, достъпен, но и дистанциран, баща, приятел и брат. За да може да превърне чуждата болка в своя и да стане „достоен“, за да понесе привилегията да бъде посредник между Бога и човеците, между небето и земята. Служител на Христос и носител на Неговите творения.

Сърцето му да се превърне в тихо и търсено пристанище за ранените от греха и отхвърлените от света души, в което те да намерят утеха, радост и заслон. Омърсяван — да не се омърси, обдарен — да не се възвеличи, изкушаван — да не се изкуши. Да бъде над и в нещата, отвъд всяко добро и зло.

Неговата задача е толкова възвишена и претенциозна, че той няма как да я изпълни в пълнота, ако Спасителят не му помага с неизказаната Си благодат. Тя ще допълни немощта му и ще го преобрази така, че той да преминава от сила в сила и от знание в знание. Но за това се изисква да проумее, че е нищо без Христа и да Му отдаде цялото си служение.

Повикът на Спасителя „Синко, дай си мен сърцето” (Прит. 23:26) се отнася за всички християни, но във висша степен за свещениците. Всеки от тях има свят дълг да разбере личността на човека, който се обръща към него и да отговори на душевните му нужди. На абсолютно всички, колкото и на моменти да му се струват досадни, и особено на духовните си чеда. Затова и обръщението към него е с умилителното, но задължаващо „отче“. Единствен той, освен Господ Бог, носи тази нечовешка привилегия. Както баща да обича и да прощава на всичките си духовни чеда — благодарни и неблагодарни, послушни и непослушни. Длъжен е да се стреми към това, доколкото  и както може, но с и в Бога. Да се опита да го постигне с цялото напрежение на силите си. Всеки свещеник е различен, но и носи свой неповторим стил  и почерк. Един е по-силен в молитвата, втори — в словото, трети — в разсъдителността, а друг — като утешител или администратор. Всеки е колкото крехък, толкова и мощен в делото си. Но всеки е необходим и призван в достоянието си. Призван да отразява Неговата светлина и да се превърне в пример — добър или лош в зависимост от това какво носи в себе си.

Една от тайните на светото Православие е, че невярващите дори не могат да предположат колко дълбоко индивидуални и специфични са духовниците и поради това несравними един с друг. За тях това са служители в расо към съответната митрополия, които се движат в един малко мрачен и почти неразбираем свят. Той ги респектира, но и отблъсква, и така те остават на неговия праг, всеки със своите наблюдения и лични впечатления. Но тези впечатления са недостатъчни за една цялостна, завършена оценка на ролята на свещеника в обществото. Външно погледнато, всички свещеници си приличат. Но да се твърди това би било погрешно и повърхностно.

Свещениците се различават така, както са се различавали един от друг дванадесетте апостоли. Те се различавали както по произход, така и по темперамент и дарове, но всички те били близо до своя единствен Учител,  приемайки и отдавайки даровете, които Той им вдъхнал в Своето призвание.

Един от боговидците на светото Православие на 20 в., св. Паисий Светогорец (1924-1994) обичал да повтаря на идващите при него за съвет млади свещеници, че духовник, който прилага правилата на Православната църква и наставленията на светите отци, без да се съобразява с отделната личност, прилича на касапин, а не на лекар на душите. Нещо повече, той препоръчвал да се дава на всяка болна душа духовни „витамини“, в степента в която тя се нуждае от тях. Изречено на езика на света — това означава по индивидуална рецепта.

Защото ако някой е склонен към гордост, той трябва да го смирява, а склонния към вироглавство да води към послушание. Тези, които са прекалено чувствителни, да подтиква към повече мъжество, а ленивите да призовава към дръзновение във вярата. От мига на своето канонично пострижение, „хиротония“, всеки свещеник приема различни дарове — на проницателност, на утешение, на слово, но над всички тях стои един дар — дарът на любовта. Свещеникът получава свише  харизмата не просто да обича, но и да го прави с необяснима за околните божествена любов. Като тази на Сина Божи  в служението Му сред хората, при разпятието и възкресението Му. Тази любов се превръща в саможертва пред престола на Вседържителя Христос. В изгарящо откровение…

Той я носи и я отдава на всеки от „родените от жена“. И особено на онези, които искрено се стараят да горят в огъня на вярата и да Му се предадат като празен съсъд. Тогава свещеникът пребъдва в Бога и Бог пребъдва в него. В пламъка на своето служение той се превръща в икона Божия, в Негов съслужител и разпоредник на тайните Божии. Със своето служение на Бога и на ближните той доказва мисълта на блажени Августин: „Всички добродетели са нищо друго освен любов във всичките й проявления“.

С жива вяра и пастирско дръзновение свещеникът се превръща в сърце, което тупти за всички. Единствено така той става търпелив и смирен, наставляващ, но и снизхождащ, вдъхновен, но и разсъдлив Божи човек, изпълнен с благодат и истина. Човек Божи.