Демонската крепост (За гордостта)

3207 0
sueta-2

Автор: свещеник Александър Елчанинов

Превод: Татяна Филева

 

Великият познавач на дълбините на човешкия дух, преп. Исаак Сирин в своето 41-во слово казва: “Почувствалият своя грях стои по-високо от този, който с молитвата си възкресява мъртви; който се е удостоил да види самия себе си, той стои по-високо от удостоилия се да види Ангели”.

Ето към това себепознание води разглеждането на въпроса, който поставихме в заглавието.

И гордостта, и самолюбието, и тщеславието, тук можем да добавим високомерието, надменността, превъзнасянето – всичко това са разновидности на едно основно явление – “обърнатостта към себе си” – ще го оставим като общ термин, включващ всички изброени по-горе термини. От всички тези думи с най-ясно определен смисъл се отличават две: тщеславие и гордост; те, според “Лествица”-та, са като малко момче и мъж, като зърно и хляб, начало и край.

Симптомите на тщеславието, този начален грях, са следните: непонасяне на упреци, жажда за похвали, търсене на лесни пътища, непрекъснато ориентиране по другите – какво ще кажат? Как ще изглежда това? Какво ще си помислят? “Тщеславието отдалеч вижда приближаващия се зрител и прави гневливите ласкави, лекомислените – сериозни, разсеяните – съсредоточени, лакомите – въздържани и т. н.” – всичко това трае, докато има зрители.

Детската и младежката срамежливост често не са нищо друго, освен същото скрито самолюбие и тщеславие.

Тази ориентираност към зрителя обяснява греха на самооправданието, който често незабележимо се прокрадва и в нашата изповед: “грешен към като всички” – “само дребни грехове – никого не съм убил, не съм откраднал”. В дневниците на граф С. А. Толстой има следното характерно място: “И това, че не умеех да възпитавам децата си (след като се бях омъжила много млада и бях затворена на 18 години на село), често ме мъчи”. Самооправданието в скобите изцяло отменя главното покайно изречение.

Бесът на тщеславието се радва, казва преп. Иоан Лествичник, когато вижда умножаването на нашите добродетели: колкото повече успехи имаме, толкова повече храна за тщеславието. “Когато спазвам поста, се тщеславя; а когато, за да скрия моя подвиг, го крия – се тщеславя заради своето благоразумие. Ако се обличам красиво, се тщеславя, ако се преоблека в лоши дрехи, още повече се тщеславя. Започна ли да говоря, бивам обладан от тщеславие; пазя ли мълчание – пак се отдавам на тщеславие. Накъдето и да обърнеш този трън, той пак ще застане с бодлите нагоре”.

Лев Толстой добре е познавал отровната същност на тщеславието. В своите ранни дневници той жестоко изобличава себе си за тщеславието. В един от дневниците си от 50-те години горчиво се оплаква, че още щом в душата му се появи добро чувство, непосредствено душевно движение – и изведнъж се появява тщеславно оглеждане и опипване на себе си, и ето – скъпоценните движения на душата изчезват, стопяват се като сняг на слънце. Стопяват се, значи умират; така благодарение на тщеславието умира най-доброто, което е в нас – ние убиваме себе си с тщеславието; заменяме реалния, прост, добър живот с призраци. Тщеславният се стреми към смъртта и я получава.

“Рядко съм виждал – пише един от съвременните писатели – великата, няма радост на страданието да преминава през човешките души, без да е придружена от своя отвратителен спътник – суетното, бъбриво кокетство (тщеславие). В какво се състои кокетството? Според мен, в неспособността за битие. Кокетните хора всъщност са несъществуващи хора, защото сами са приравнили своето битие към мнението на другите хора за тях. Изпитвайки най-големи страдания, кокетните хора органично се стремят да ги покажат на другите, защото страничният поглед за тях е това, което са огньовете на рампата за театралните декорации” (Степун, “Николай Переслегин”, стр. 24).

Усилилото се тщеславие ражда гордост.

Гордостта е крайна самоувереност, отхвърляща всичко, което не е мое, източник на гняв, жестокост и злоба, отказ от Божията помощ, “демонска крепост”. Тя е “медна стена” между нас и Бога (Авва Пимен); тя е вражда с Бога, начало на всеки грях, тя е във всеки грях. Нали всеки грях е доброволно отдаване на своята страст, съзнателно потъпкване на Божия закон, дързост против Бога, макар че “подхвърленият на гордостта да има крайна нужда от Бога, защото хората не могат да спасят такъв” (“Лествица”).

Откъде се взема тази страст? Как започва тя? С какво се храни? Какви степени преминава в своето развитие? По какви признаци можем да я познаем?

Последното е особено важно, тъй като гордият обикновено не вижда своя грях. Един разумен старец увещавал един брат да не се гордее в душата си: а той, заслепен от своя ум, му отговорил: “Прости ми, отче, но в мен няма гордост”. Мъдрият старец му отговорил: “С какво, чедо, можеш по-добре да докажеш своята гордост, ако не с този отговор!”

Във всеки случай, ако човек трудно иска прошка, ако е обидчив и мнителен, ако помни злото и осъжда другите, всичко това несъмнено са признаци на гордостта.

За това прекрасно пише Симеон Нови Богослов: “Който, бидейки безчестен и обиждан, силно страда от това в сърцето си, за този човек е ясно, че носи древната змия (гордостта) в пазвата си. Ако той започне мълчаливо да понася обидите, ще направи тази змия немощна и слаба. А ако разгорещено противоречи и говори дръзко, ще придаде сила на змията да излива отрова в сърцето му и безмилостно да поглъща вътрешностите му”.

В “Слово против езичниците” на св. Атанасий Велики има такова място: “Хората са паднали в самопожелаване, предпочитайки съзерцаването на самите себе си пред съзерцаването на божественото” (Творения, т. 1, стр. 8, М., изд. 1851 г.). В това кратко определение се разкрива самата същност на гордостта: човекът, за когото досега център и предмет на желанието е бил Бог, се е отвърнал от Него, “паднал е в само-пожелаване”, пожелал е и е обикнал себе си повече от Бога, предпочел е съзерцаването на самия себе си пред Божественото съзерцание.

В нашия живот това обръщане към “самосъзерцание” и “самопожелаване” е станало наша природа и се проявява дори под формата на могъщ инстинкт за самосъхранение, както в телесния, така и в душевния ни живот.

Както злокачественият тумор често започва от един удар или от продължително раздразване на определено място, така и болестта на гордостта често започва или от внезапно разтърсване на душата (например голяма скръб), или от продължително лично самочувствие, например вследствие на успех, напредък, постоянно упражняване на своя талант.

Често това е така нареченият “темпераментен” човек, “увличащ се”, “страстен”, талантлив. Това е своего рода изригващ гейзер, който със своята непрестанна активност пречи и на Бога, и на хората да се приближат към него. Той е изпълнен, погълнат, упоен от себе си. Не вижда и не чувства нищо, освен своя талант, на който се наслаждава, от който получава пълно щастие и удовлетворение. Едва ли можем да направим нещо с такива хора, докато те сами не се изчерпат, докато вулканът не угасне. В това е опасността за всяка надареност, за всеки талант. Тези качества трябва да бъдат уравновесени с пълна, дълбока духовност.

В обратните случаи, при преживяването на скръб – резултатът е същият: човекът е “погълнат” от своята скръб, заобикалящият свят бледнее и помръква в очите му; той не може да мисли, нито да говори за нещо друго, освен за своята скръб; живее с нея, държи се за нея, в края на краищата, като за единственото, което му е останало, като за единствения смисъл на своя живот. Нали има хора, “които са посегнали да търсят наслада в самото чувство за собственото си унижение” (Достоевски, “Записки от подземието”).
Често тази обърнатост към себе си се развива у тихи, покорни, мълчаливи хора, при които още от детството е потискан личният им живот, и тази “потисната субективност поражда, като компенсация, егоцентрична тенденция” (Юнг, “Психологически типове”), в най-разнообразни прояви: обидчивост, мнителност, кокетство, желание да привлекат вниманието към себе си даже с поддържането и раздухването на лоши слухове за себе си, накрая даже под формата на психози, имащи характер на натрапчиви идеи, мания за преследване или мания за величие (Попришчин у Гогол).
И така, съсредоточеността върху себе си отвлича човека от света и от Бога; той, така да се каже, се отчупва от общия ствол на мирозданието и се превръща в стружка, завита около празно място.

Ще се опитаме да нахвърлим основните етапи в развитието на гордостта от леко самодоволство до крайно душевно помрачение и пълна погибел.
В началото това е само заетост със себе си, почти нормална, придружена с добро настроение, често преминаващо в лекомислие. Човекът е доволен от себе си, често се смее, подсвирква си, тананика си, щрака с пръсти. Обича да изглежда оригинален, да поразява с парадокси, да остроумничи; проявява особени вкусове, капризен е в храната. Охотно дава съвети и по приятелски се намесва в чуждите дела; неволно разкрива своя изключителен интерес към себе си с такива фрази (прекъсвайки чуждата реч): “не, ето какво ще ви разкажа”, или “не, аз по-добре знам случая”, или “аз имам обичай…”, или “аз се придържам към правилото…”, “аз имам навик да предпочитам” (у Тургенев).

Говорейки за чуждата скръб, те несъзнателно говорят за себе си: “Аз бях така потресена, че досега не мога да дойда на себе си”. Едновременно у тях съществува огромна зависимост от чуждото одобрение, в зависимост, от което човек ту внезапно разцъфтява, ту увяхва и се “вкисва”. Но като цяло, на този етап настроението остава светло. Този вид егоцентризъм е много характерен за младостта, макар и да се среща и в зряла възраст.

За човека е щастие, ако на този етап се сблъска със сериозни грижи, особено за други хора – (женитба, семейство), работа, труд. Или ако го плени пътят на вярата и той, привлечен от красотата на духовния подвиг, види своята нищета и убогост и потърси благодатна помощ. А ако това не се случи, болестта продължава да се развива.

Появява се искрена увереност в своето превъзходство. Често това се изразява в неудържимо многословие. Защото какво е бъбривостта, ако не, от една страна, липса на скромност, а от друга – самоуслаждане от примитивния процес на самооголване. Егоистичната природа на многословието съвсем не се смекчава от факта, че това многословие понякога е на сериозна тема: гордият човек може да разсъждава на глас за смирението и мълчанието, да прославя поста, да дискутира въпроса кое е по-високо – добрите дела или молитвата.

Увереността в себе си бързо преминава в страст към командване; той посяга на чуждата воля (не понасяйки и най-малкото посягане на неговата), разпорежда се с чуждото внимание, време, сили, става нагъл и нахален. Неговата работа е важна, чуждите – маловажни. Той се заема с всичко, меси се във всичко.

На този етап настроението на гордия се разваля. В своята агресивност той, естествено, среща противодействие и отпор; появява се раздразнителност, упорство, свадливост; той е убеден, че никой не го разбира, дори и неговият духовник; стълкновенията със “света” се изострят и горделивецът прави своя окончателен избор: “аз” съм против хората, но още не съм против Бога.

Душата става тъмна и студена, в нея се вселяват надменност, презрение, злоба, ненавист. Умът се помрачава, различаването на добро и зло се размива, тъй като то се измества от различаването на “мое” и “не мое”. Той излиза от всяко послушание, непоносим е във всяко общество; неговата цел е да се придържа към своята линия, да посрами, да порази другите; жадно търси известност, макар и скандална, като с това отмъщава на света за непризнаването и търси реванш от него. Ако е монах, оставя манастира, където всичко му е непоносимо, и търси свои собствени пътища. Понякога тази сила на самоутвърждаването е насочена към материални придобивки, кариера, обществена и политическа дейност, а понякога, ако има талант, – към творчество, и тук горделивецът може да има, благодарение на своя натиск, известни победи. На тази почва се създават разколите и ересите.

Накрая, на последния етап, човек скъсва и с Бога. Ако преди е вършел грях от противодействие и бунт, то сега си позволява всичко: грехът не го мъчи, той става негов навик; ако на този етап може да му бъде леко, то му е леко с дявола и на тъмните пътища. Състоянието на душата е мрачно, безпросветно, самотата е пълна, но наред с това има искрена убеденост в правотата на своя път и чувство за пълна безопасност, в същото време, когато черните криле стремително го носят към гибелта.

Всъщост такова състояние почти не се отличава от умопомрачението.

Гордият и в този живот пребивава в състояние на пълна изолация (външна тъмнина). Да погледнем как той беседва и спори: или изобщо не слуша това, което му говорят, или слуша само това, което съвпада с неговите възгледи; а ако му говорят нещо, което не е в съгласие с неговото мнение, той се гневи като от лична обида, надсмива се и яростно отрича. В околните вижда само онези свойства, които сам им е натрапил, така че дори в своите похвали остава горд, затворен в себе си, непроницаем за обективното.

Характерно е, че най-разпространените форми на душевна болест – манията за величие и манията за преследване – произлизат пряко от “повишеното самочувствие” и са напълно немислими за смирените, простите, забравящите себе си хора. Нали и психиатрите смятат, че до душевна болест (параноя) водят, преди всичко, повишеното чувство за собствената личност, враждебното отношение към хората, изгубването на нормалната способност за приспособяване, изкривеността на съжденията. Класическият параноик никога не критикува себе си, той винаги е прав в своите очи и е страшно недоволен от заобикалящите го хора и от условията на своя живот.

Ето как се обяснява в дълбочина определението на преп. Иоан Лесвичник: “Гордостта е крайна нищета на душата”. Гордият търпи поражение на всички фронтове:

Психологически – тъга, мрак, безплодност.

Нравствено – самота, пресъхване на любовта, злоба.

От богословска гледна точка – смърт на душата, предшестваща телесната смърт, геена още приживе.

Гносеологично – солипсизъм.

Физиологично и патологично – нервна и душевна болест.

В заключение е естествено да поставим въпроса: как да се борим с болестта, какво да противопоставим на гибелта, заплашваща онези, които вървят по този път?

Отговорът идва от същността на въпроса – смирение, послушание към обективното; послушание – стъпка по стъпка – към любимите хора, към близките, към законите на света, към обективната правда, към красотата, към всичко добро в нас и извън нас, послушание към Божия Закон, накрая – послушание към Църквата, към нейните устави, заповеди, тайнствени въздействия.

За това са думите, които стоят в началото на християнския път: “Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си”.

Да се отрече, … да се отрича всеки ден; нека всеки ден – както е написано в древните ръкописи – човек да взема своя кръст – кръста на търпение на обиди, поставяне себе си на последно място, понасяне на огорчения и болести и мълчаливо приемане на поругания, пълно, безусловно послушание – незабавно, доброволно, радостно, безстрашно, постоянно.

И тогава ще му се открие пътят към царството на покоя, на “най-дълбокото смиреномъдрие, унищожаващо всички страсти”.
Слава на нашия Бог, “Който се противи на горделиви, а на смирени дава благодат”!