ДЕНЯТ НА ИСТИНАТА

274 0

Автор: Ивайло Борисов

Беше красив есенен ден. От тези, в които природата е като добър и гостоприемен  стопанин, постлал пътя на преминаващите с прекрасния си огнен килим от паднали листа.

В близката енорийска църква, издигаща като същински факел на свободата светещия под последните силни лъчи на слънцето свой кръст, приключваше неделното богослужение.

Хората започваха да се разотиват, като всеки носеше у себе си частица неземна радост, която бе съзвучна на яркосиньото небе. Радост, която пронизваше до смърт злободневието.

Двама от участващите в днешната служба, мъж и жена — и двамата на възраст около средната, — чиято връзка бе приятелска, си говореха и решиха да отидат до близкото кафене, за да продължат речта си.

Щом се настаниха удобно и получиха поръчаното от тях, мъжът (когото оттук насетне ще наричаме просто м.) каза на жената (която ще наричаме ж.):

— Какво мислиш за днешното евангелие, прочетено в храма?

Жената му отговори леко очудено:

— А какво беше то?

След секунди, в които напрегнатата ѝ мисъл се бе съчетала с неудобството от мигновената забрава, тя рече:

— А, да. Евангелският текст, прочетен от свещеника, бе за това, че Христос не позволява да се развеждат мъжът и жената, освен поради прелюбодеяние.

След половинминутно мълчание ж. добави с вече спокойния си и уверен поради възвърнатия спомен глас:

— Какво мога да мисля, то всичко е ясно и не се нуждае от кой знае какво тълкувание. Истината е Христос, Той ясно е казал кога могат да се разведат мъжът и жената.

М. гледаше сякаш през нея, като изведнъж лицето му доби сериозен и угрижен вид.

— Имам приятел — поде м., — чиято съпруга му изневерява. Няколко пъти я виждам в компанията на друг мъж. И повярвай ми, не си съчинявам — държането им ясно показва какви са отношенията им — това не може да се скрие. С моя приятел сме много близки, познаваме се от деца, и някак ми е много болно от това, което му се случва.

Ж. придоби една особена и подчертана живост, като каза почти веднага:

— Ами кажи му, защо криеш от него нещо толкова важно? Той е длъжен да знае.

При произнасянето на думите „той е длъжен да знае“ ж. засили още повече динамиката на говора си.

— Ами ако това разруши брака им, граден повече от десет години? Ами децата им — той има две деца — как ще преживеят факта, че мама и татко са се разделили? А представи си — добави натъртено м., — че в момент  на афект се случи и нещо още по-страшно. Моля те, не се усмихвай, на човек като му падне пердото, на всичко е способен. Нищо, че приятелят ми е спокоен човек.

Слушаща с всепоглъщащо внимание, ж. отвърна:

— Какво ще разрушиш, когато то вече е разрушено; когато от нещо красиво е останала гланцирана руина? Извинявай, но аз, ако имам приятелка, която знае, че мъжът до мен ми изневерява, и не ми каже, бих я отписала завинаги. Завинаги, да. Няма да я погледна. Не е редно да знаеш такова нещо и да го криеш. Домът на приятеля ти гори, а ти гледаш отстрани като сеирджия. Това не е християнска постъпка.

Лицето на ж. беше белязано от гневно възмущение, замълча за кратко, след което добави:

— Ти знаеш ли, че в Библията пише и това — забравих къде точно, — че който поддържа прелюбодейка, е безумен и нечестив [1]. Така че, моля те, не прави приятеля си, а и себе си нечестив в очите на Бога!

За разлика от този на настъпващата с бързи крачки есен, градусът на разговора се покачваше.

— Добре, какво би било това добро — поде м., — ако то донесе на всички само страдания? Каква би била тази истина, ако тя наметне дреха, изтъкана от кървави сълзи? Представи си и друго — ако след това те се сдобрят, кой според теб ще излезе виновен, кажи? — изрече почти в изстъпление м.

Контрастът между двете му душевни състояния — това преди и това след започването на този разговор — би могъл да се уподоби на разликата между църковната и светската живопис, или, ако щете, между църковна безстрастна хорова творба и хващаща те за гушата съвременна музика.

— Не знам, пак ти казвам — рече ж., —  аз бих предпочела да знам, ако моят мъж ми изневерява. Така поне ще съм наясно с какъв човек живея. Ти чу днес много добре — каза ж. на м., — че и Бог е на моята позиция. Той ми е свидетел, че съм права, защото позволява развод точно поради греха, за който говориш и който ти с твоето колебание прикриваш — прелюбодейство.

М. се замисли дълбоко в себе си. Нещо в него се раздели на две половини. Едната му казваше, че всичко, което е съществувало между неговия приятел и жена му, вече е мъртво. Другата пък половина настояваше, че това може да е моментна буря, след която семейният кораб отново ще заплава в спокойното житейско море. В същия момент първата половина отговаряше, че корабът надали ще излезе без сериозни щети от тази буря и ще може да плава още дълго, по-скоро след някой и друг морски преход ще бъде осъден на безславно потъване…

Постепено този разговор и тези мисли, които бяха съпроводени от тревога, сякаш преминаха и се настаниха невидимо — някъде по-безболезнено, а другаде още по-напрегнато — в други човешки глави и сърца и в други човешки домове.

М. и ж. смениха тревожната тема с друга, която вля в тях търсения и от двамата отдих от напрежението и повседневието.

Следващата неделя храмът, чиято най-висока точка бе кръстът, който този път раздираше тъмното като олово небе, отново прие във вътрешността си насъбралия се богомолен народ, дошъл да измоли от Бога прошка за греховете си и здраве.

В началото на литургията към народа Божий се присъедини жена, чиито отзвучаващи под въздействието на храмовата обстановка мисли бяха свързани със същия този висок кръст в мрачната синева, който ѝ напомняше нейната греховност и осъзнато чувство към вътрешна промяна.

От амвона се разнесе плътният баритонов глас на отеца, възвестяващ евангелските слова: „Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Иоан. 8:32).

[1] Притч. 18:23