Автор: Ивайло Борисов
Беше красив есенен ден. От тези, в които природата е като добър и гостоприемен стопанин, постлал пътя на преминаващите с прекрасния си огнен килим от паднали листа.
В близката енорийска църква, издигаща като същински факел на свободата светещия под последните силни лъчи на слънцето свой кръст, приключваше неделното богослужение.
Хората започваха да се разотиват, като всеки носеше у себе си частица неземна радост, която бе съзвучна на яркосиньото небе. Радост, която пронизваше до смърт злободневието.
Двама от участващите в днешната служба, мъж и жена — и двамата на възраст около средната, — чиято връзка бе приятелска, си говореха и решиха да отидат до близкото кафене, за да продължат речта си.
Щом се настаниха удобно и получиха поръчаното от тях, мъжът (когото оттук насетне ще наричаме просто м.) каза на жената (която ще наричаме ж.):
— Какво мислиш за днешното евангелие, прочетено в храма?
Жената му отговори леко очудено:
— А какво беше то?
След секунди, в които напрегнатата ѝ мисъл се бе съчетала с неудобството от мигновената забрава, тя рече:
— А, да. Евангелският текст, прочетен от свещеника, бе за това, че Христос не позволява да се развеждат мъжът и жената, освен поради прелюбодеяние.
След половинминутно мълчание ж. добави с вече спокойния си и уверен поради възвърнатия спомен глас:
— Какво мога да мисля, то всичко е ясно и не се нуждае от кой знае какво тълкувание. Истината е Христос, Той ясно е казал кога могат да се разведат мъжът и жената.
М. гледаше сякаш през нея, като изведнъж лицето му доби сериозен и угрижен вид.
— Имам приятел — поде м., — чиято съпруга му изневерява. Няколко пъти я виждам в компанията на друг мъж. И повярвай ми, не си съчинявам — държането им ясно показва какви са отношенията им — това не може да се скрие. С моя приятел сме много близки, познаваме се от деца, и някак ми е много болно от това, което му се случва.
Ж. придоби една особена и подчертана живост, като каза почти веднага:
— Ами кажи му, защо криеш от него нещо толкова важно? Той е длъжен да знае.
При произнасянето на думите „той е длъжен да знае“ ж. засили още повече динамиката на говора си.
— Ами ако това разруши брака им, граден повече от десет години? Ами децата им — той има две деца — как ще преживеят факта, че мама и татко са се разделили? А представи си — добави натъртено м., — че в момент на афект се случи и нещо още по-страшно. Моля те, не се усмихвай, на човек като му падне пердото, на всичко е способен. Нищо, че приятелят ми е спокоен човек.
Слушаща с всепоглъщащо внимание, ж. отвърна:
— Какво ще разрушиш, когато то вече е разрушено; когато от нещо красиво е останала гланцирана руина? Извинявай, но аз, ако имам приятелка, която знае, че мъжът до мен ми изневерява, и не ми каже, бих я отписала завинаги. Завинаги, да. Няма да я погледна. Не е редно да знаеш такова нещо и да го криеш. Домът на приятеля ти гори, а ти гледаш отстрани като сеирджия. Това не е християнска постъпка.
Лицето на ж. беше белязано от гневно възмущение, замълча за кратко, след което добави:
— Ти знаеш ли, че в Библията пише и това — забравих къде точно, — че който поддържа прелюбодейка, е безумен и нечестив [1]. Така че, моля те, не прави приятеля си, а и себе си нечестив в очите на Бога!
За разлика от този на настъпващата с бързи крачки есен, градусът на разговора се покачваше.
— Добре, какво би било това добро — поде м., — ако то донесе на всички само страдания? Каква би била тази истина, ако тя наметне дреха, изтъкана от кървави сълзи? Представи си и друго — ако след това те се сдобрят, кой според теб ще излезе виновен, кажи? — изрече почти в изстъпление м.
Контрастът между двете му душевни състояния — това преди и това след започването на този разговор — би могъл да се уподоби на разликата между църковната и светската живопис, или, ако щете, между църковна безстрастна хорова творба и хващаща те за гушата съвременна музика.
— Не знам, пак ти казвам — рече ж., — аз бих предпочела да знам, ако моят мъж ми изневерява. Така поне ще съм наясно с какъв човек живея. Ти чу днес много добре — каза ж. на м., — че и Бог е на моята позиция. Той ми е свидетел, че съм права, защото позволява развод точно поради греха, за който говориш и който ти с твоето колебание прикриваш — прелюбодейство.
М. се замисли дълбоко в себе си. Нещо в него се раздели на две половини. Едната му казваше, че всичко, което е съществувало между неговия приятел и жена му, вече е мъртво. Другата пък половина настояваше, че това може да е моментна буря, след която семейният кораб отново ще заплава в спокойното житейско море. В същия момент първата половина отговаряше, че корабът надали ще излезе без сериозни щети от тази буря и ще може да плава още дълго, по-скоро след някой и друг морски преход ще бъде осъден на безславно потъване…
Постепено този разговор и тези мисли, които бяха съпроводени от тревога, сякаш преминаха и се настаниха невидимо — някъде по-безболезнено, а другаде още по-напрегнато — в други човешки глави и сърца и в други човешки домове.
М. и ж. смениха тревожната тема с друга, която вля в тях търсения и от двамата отдих от напрежението и повседневието.
Следващата неделя храмът, чиято най-висока точка бе кръстът, който този път раздираше тъмното като олово небе, отново прие във вътрешността си насъбралия се богомолен народ, дошъл да измоли от Бога прошка за греховете си и здраве.
В началото на литургията към народа Божий се присъедини жена, чиито отзвучаващи под въздействието на храмовата обстановка мисли бяха свързани със същия този висок кръст в мрачната синева, който ѝ напомняше нейната греховност и осъзнато чувство към вътрешна промяна.
От амвона се разнесе плътният баритонов глас на отеца, възвестяващ евангелските слова: „Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Иоан. 8:32).
[1] Притч. 18:23
