ДЕНЯТ НА ПОКОЙ

206 0

Автор: прот. Борис Балашов

Източник: www.pravklin.ru

Превод: Пламена Вълчева

Днес по време на богослужението чухме откъса от Евангелието от Лука за изцелението на прегърбената жена. Христос отишъл в събота в синагогата, където иудеите се събирали, за да се молят, да четат Свещеното Писание и да беседват на духовни теми. Съботата била празничен ден за иудеите. „Шабат“ в буквален превод от еврейски означава „ден на покой“, свят ден, който трябвало да се почита и съблюдава в знак на това, че Бог творил света в продължение на шест дни, а на седмия ден бил в състояние на покой. Покоят не бива да се разбира като отдих, а като особено мирно състояние, в което Бог пребивава винаги и към което Църквата призовава всички нас. Заповедта за почитане на съботата е необходима, за да може на този ден човек да остави обичайните си дела, да се откъсне от ежедневната суета и да приведе душата си в състояние, способстващо за молитва, да се докосне по някакъв начин до Бога и да изпълнява по-усърдно Неговата воля.

В действителност обаче иудеите от онази епоха, както и много съвременни християни, се отнасяли към „деня на покой“ като към обикновен почивен ден, който давал възможност на човека да спи до късно, да си почива от ежедневните дела и да се забавлява. Но смисълът на заповедта за почитане на съботата (при нас — на неделния ден) е съвсем различен. Не просто да отпочинем, а да прекараме този ден така, че поне малко да дойдем в себе си: да се утвърдим в пътя на живота, като общуваме с Бога и усърдно изпълняваме Неговите заповеди, за да може Божият мир да докосне сърцето ни.

Иудеите смятали, че главното при съботния покой е да се избягва каквато и да е работа. Но Христос казал: „Не! Времето, посветено на Бога, е време, определено за вършене на добри дела на нашите ближни”. Христос влязъл в синагогата, а зад Него, в тълпата, се намирала една измъчена от болест жена, прегърбена от осемнадесет години. Недъгавостта винаги е свързана с някакъв трагизъм особено когато става дума за жена. По всичко изглеждало, че в това положение по-разумно било тази жена да си стои вкъщи. Въпреки това тя всяка седмица отивала в синагогата, пренебрегвайки постоянната болка и огорчението от болестното си състояние. Следователно Бог заемал важно място в живота ѝ и срещата с Него била много важна за нея. Тя копнеела да чуе Божието слово, да участва в съвместната молитва, да осмисли наставленията, които получала в синагогата.

Нямало нужда виждащият човешкото сърце Господ да я пита за вярата ѝ. Тази жена не се приближила до Христос, нито поискала нещо, но Самият Господ я повикал и ѝ казал неочакваните думи: „Жено, освобождаваш се от недъга си! И сложи ръцете Си върху нея; и тя веднага се изправи и славеше Бога” (Лук. 13:12-13). Благодарение на ръковъзлагането при нея се осъществила не само духовна, но и телесна среща с Христос, и жената се изправила пред очите на всички!

На пръв поглед, това бил повод за радост: в „деня на покой“ човекът най-накрая придобил покой — и душата, и тялото по Божествено повеление се освободили от мъчителния недъг. Но началникът на синагогата възнегодувал: неговата сестра по вяра, неговата сънародничка се изцелила… в събота. Разбира се, не в това бил проблемът. Истинската причина за негодуванието му била обикновената завист: „Някой си дойде в синагогата и започна да изцелява…“. Той обаче не дръзнал да упрекне директно Христос, защото „знае ли човек дали този Чудотворец няма да ми напакости”. Затова се обърнал към хората: „шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден…“. Сякаш началникът на синагогата бил изпаднал в умопомрачение. Нима трябвало да се направи график?! Това бил първият случай на изцеление в синагогата. Само какъв лицемер! Хранел добитъка си в събота, поял го, развързвал го, когато било нужно, но смятал човека за по-лош от добитъка. И когато му помогнали, той възнегодувал.

Господ ни показва за какво трябва да използваме празничните дни: не само за почивка от ежедневните дела, не само за четене на Свещеното Писание и за молитва, но и за вършене на добри дела.

Защо Църквата ни напомня тази история днес, какво сме длъжни да научим от нея? На първо място, трябва да осъзнаем колко важна е общата молитва в неделните и празничните дни, колко много ни нужно да бъдем в храма в тези дни и колко важно е да поставим Бога на първо място в живота си. Тогава и ние ще бъдем на първо място в Божиите очи.

Тази немощна жена стояла зад всички, защото най-хубавите места били заети от по-видните граждани, но Господ първо видял именно нея и единствено на нея дал този дар.

Второ, тази жена е образ на състоянието на нашата душа, на нейната „прегърбеност“, когато мислим само за земното, когато се грижим само за земните блага — подобно на онези твари, които са неспособни да се изправят в цял ръст и са принудени да гледат само надолу в търсене на препитание.

Нашата „прегърбеност“ се проявява също и тогава, когато изгубвайки от погледа си духовния свят, човек деградира духовно. Тогава единствено срещата с Христос и отговорът на Неговата любов могат да му помогнат да се изправи духовно и да съзре Небето, което е побрало в себе си и Бога, и Неговата любов, и вечния мир.

Християнинът трябва да вижда два свята — света на Божията слава и нашия земен свят. Но целият ни земен живот трябва да бъде осветен от духовното Слънце — Христос, за да бъде пълноценен и истинен. За да може „денят на покой“ действително да се всели в нашите сърца и в тях да се възцари мир. Господ казва: „царството Божие вътре във вас е” (Лук. 17:21) — това е царството на мира, любовта и духовния покой. И ние трябва да се трудим усърдно, да се молим, да се стараем да изпълняваме заповедите, за да може този мир да се установи в нас и около нас, и чрез живата ни връзка с него да срещнем Христос! Амин.