ДЕСАКРАЛИЗАЦИЯТА НА СВЕТА

618 0

Автор: Сисанийски митрополит Павел

Подготвил: Константин Константинов

Концепцията за напълно профанния свят — свят, който е напълно десакрализиран — е сравнително ново изобретение на човешкия ум, а усилието да я приложим на практика, да я превърнем в стандарт, по който да определяме основните форми на нашия социален, икономически, политически и личен живот, е нещо още по-ново.

Всъщност едва сега започваме да осъзнаваме саморазрушението, което тя включва. Изобретяването на тази концепция, както и опитът за нейното доизграждане, имат за естествена предпоставка факта, че първо сме заслепили умственото си зрение, първо се е помрачил умът ни с една кощунствена и същевременно илюзорна картина за природния свят.

Свещеното е нещо, в което присъства Божественото, тоест то е изпълнено с божествени енергии. Самата идея за свещеното по принцип предполага присъствието на Бога или съществуването на Бога. Без Бога не може да има нито святост, нито нещо свято. Освен това Бог е не само първопричината на всичко свято. Единствено Той е свят.

Божието присъствие е първоначалното, крайното и единственото условие за святост по простата причина, че без това присъствие никъде не съществува святост. Това означава, че ако земята, природата, животът, изкуството или нещо друго са свещени неща, това е така, защото всяко от тях е израз и откровение на нещо, което безкрайно ги превъзхожда, нещо, което всички те разкриват и проявяват.

Нищо не може да бъде свещено само по себе си, без Другия да живее в него, нито пък защото ние го смятаме за свещено. Първият симптом на профанния ум е навикът му да отделя идеите за нещата от идеята за Бога. Защото щом започнете да отделяте тези идеи от идеята за Бога, вече сте навлезли в пътя, който води до десакрализация, оскверняване и изобщо до унищожаване на самите неща.

В контекста на ню ейдж и окултизма много често чуваме думата „холистичен”. Това означава, че от нас се иска да виждаме нещата като цяло, а не като фрагментирани, отделни, несвързани явления или субстанции. Но да говорим за цялостност и холистичен поглед върху нещата, без да включваме в перспективата си това, което стои отвъд психологическото и физическото поле прилича на това да поставим каруцата пред коня, казва сполучливо Филип Шерард.

Както не може да има нищо свещено без Бога, защото само Бог е свещен, така и не може да има цялостност без Бога, защото само Бог е цялостен. Бог е началото и източникът на целостта и без участие в Бога не можем да избегнем нито разединението, нито дезинтеграцията, нито отчуждението, колкото и да се борим срещу тях.

Когато губим връзка с Бога или пренебрегваме трансцендентното, ние не само се откъсваме от източника на святост, но и изпадаме в състояние на болест и разделение. Загубата на връзка с Бога, Който е Източник на святост и цялостност, е решаващият елемент в падението на човека. Разбира се, ние се намираме в епоха, в която човешият ум е изгубил не само усещането за грехопадение, но и за всяка форма на святост.

Човешкият разум днес е изкушен да изследва и описва сътворения свят, независимо дали разумът е озарен от божествена благодат и вдъхновение. За да открием света около нас, за да разберем природните закони, за да придобием знания за природата, вече не се нуждаем нито от Божията благодат, нито от божествено просветление.

Подобен възглед веднага дава възможност на невъзродения и профанен човешки ум да изучава и изследва природата, света, човека, сякаш в тях или върху тях няма нищо божествено, и което е още по-разрушително, той позволява да се подразбира, че знанието, постигнато чрез наблюдение и изследване, е валиден и автентичен тип знание.

Това схващане е предпоставка на съвременното научно мислене, което ни кара да разглеждаме природния свят, човека и практически всичко като безлични обекти, лишени от божествено качество, които не притежават нищо свято. Такова мислене изгражда свят по свой образ и подобие: нашия механистичен, антихуманен и десакрализиран свят, в който отделянето на човека от Бога не само го отчуждава от самия него, но и отделя видимата вселена от човека, превръщайки всички нас в заблудени, изгубени пътници в пустинята на времето и пространството.

Пряко практическо следствие от това разбиране са съвременните усилия за рехабилитация на наркозависимите, при която човешката душа се третира като проблем на нервната система, а самата рехабилитация е едно упражняване на волята, но когато тя приключи, човек стига до същото положение, тъй като тя е неспособна и слаба да му вдъхне смисъл за живота.

Кощунниците от миналото поне са съзнавали, че грабят светилищата. Ние загубихме дори усещането, че съществуват светилища, които да ограбваме, светилища, които да оскверняваме, и това ни дава „имунитет” при извършването на престъпленията, в ежедневното ни дело на клане и разграбване, които извършваме методично, без страст, без вина, сякаш вършим  нещо нормално. Лишихме вътрешния и външния пейзаж от всички онези символи на святост, от всички онези спомени за святост, които някога са подхранвали душите ни — олтарите на светците, постниците на отшелниците и светите подвижници, храмовете за молитва и поклонение, празниците с песни и танци, с които сме ги празнували.

Ограбихме нашето наследство в името на едно разбиране, което представлява абсолютно отричане на всяка мъдрост и истинска философия чрез деградация на човешката личност и на цялата свещена реалност и чрез престъпно безразличие към това дали Бог присъства активно в човешкия и в останалия живот и дали човешкият и всеки друг живот присъства активно в Бога.

Последиците от тази десакрализация се проявяват днес в ежедневието ни. Приемането на аборта като нормално явление, отричането на реалността на греха и разглеждането му като друг или алтернативен начин на живот, обезценяването на човешкия живот (сексуална експлоатация дори на деца, малтретиране на жени и т.н.), замърсяването на околната среда в резултат на подчиняването на творението на нашата индивидуална алчност, кризата в човешките взаимоотношения — другият наистина се е превърнал в „нашия ад” — са някои от най-характерните последици от десакрализацията на света. Делото на Църквата винаги е било и си остава приемането на живота на човека и на света от Бога. Молитвословът на Църквата с множеството  благословии за всеки случай от живота показва как се осъществява това приемане, как творението и човекът се оцърковяват, как всичко преоткрива своята причина-логос и изгубения си център. Как Бог присъства и става активен в целия живот.

Тази реалност до неотдавна, а в някои други отношения и до днес, сякаш се приемаше за даденост в живота в нашата страна във всичките му проявления. Чувството за святост на човека, на човешките взаимоотношения и на творението пронизваше гръбнака на нашата традиция, а държавата приемаше всичко това и го смяташе за даденост.

Уважението на държавата към Църквата бе очевиден. Нашата конституция започва с фразата: „В името на Светата, Единосъщна и Неразделна Троица”. Православната Църква е призната за доминираща религия с всички правни последици или привилегии от това признаване.

Ясен пример е съответният закон за образованието, в който държавата счита за очевидно, че целта на образованието е насочена към гръцкото православно образование и че това, което наричаме гръцка православна традиция, се счита за духовна собственост на нашия народ и е необходимо да бъде защитена от държавата.

Някои по-възрастни хора си спомнят за училищната църковна служба, а днес се оплакват и говорят срещу учителите, които „сега не водят децата в Църквата”.

По-възрастните сварихме епохата, когато свещеникът минаваше през площада на селото и всички ставаха, за да покажат уважението си.

Когато различни еретици нахлуваха в стадото ни, държавата бе готова да ни подкрепи.

Също така досега религиозното образование в училището беше задължително и имаше конфесионално-катехизаторски характер. Изглежда обаче, че моделът и времето се променят. Духът и манталитетът на десакрализацията, който доминира на запад, не без нашите собствени грешки, и който бе изразен толкова силно в новата европейска конституция с отричането на всякакво позоваване на християнската традиция на Европа, сега е доминиращата тенденция.

Този дух изглежда е възприет в нашата страна от всички политически сили. Всъщност, ако искаме да бъдем честни и да не се крием, изглежда, че някои от нашите предполагаеми защитници по-скоро бързат да се отърват от Църквата, след като я използваха, да не кажем, разграбиха, достатъчно. Разбира се, в известен смисъл така ни се пада, тъй като  забравихме библейското слово: „Не се надявайте на князе, на син човешки, от когото няма спасение” (Пс. 145:3). Може би ни изненада предложението на един бивш министър, който се представяше за защитник на Църквата, а сега призовава за премахване на светите символи навсякъде, но това е истинската идентичност на хората. Тези хора, както прекрасно пише Достоевски, никога не обикнаха народа, никога не повярваха в него, никога не разбраха душата му и винаги иронизираха вярата му.

Накратко казано, изглежда, че вървим към отделяне на Църквата от държавата, независимо от това как и кога ще стане това. От страна на държавата тази стъпка е резултат от постепенната десакрализация на света и на цялото творение. Бог изглежда излишен.

Връзката с Бога все повече се представя като частно дело. Надделява възгледът за човешката автономия, надделява възгледът за синкретизма. Европейската общност непрекъснато въвежда разпоредби, които първоначално може би не са задължителни, но впоследствие стават задължителни и се движат в посока на десакрализация на целия живот. Реалността, че Бог е онтологичен факт за света и за човека, изглежда не е осъзната. Европейската общност не само има своя собствена „теология”, но и иска да я наложи, което показва колко всъщност недемократични са дирекциите, които я управляват. Тук обаче, преди да пристъпим към последиците от тази нова реалност, е необходимо да се изправим пред собствените си отговорности, тъй като преди Европейската общност ние самите, с нашето поведение тласнахме към десакрализация основни елементи от живота на нашата Църква, като ги преведохме през пътя на секуларизацията.

Ние учим, че тайнствата на нашата Църква са начин за спасение.  Но  толерирахме тяхното десакрализиране. С нашата лична отговорност главното лице в тайнствата на Църквата сега е фотографът или служителят от  ритуалните  услуги, които уреждат всичко с нашето мълчаливо съгласие, което понякога има много лукави мотиви. Превърнахме най-честните неща в нашата Църква в сделка и търговия. Сакралността на лицата и вещите първо се е изгубила в собствената ни съвест. Ние съдействахме и съдействаме за това  дори  светата Литургия да се превърне в спектакъл и да изгуби светотайнствения си характер. Понякога се плаша от липсата на страх Божий, която наблюдавам в поведението на някои клирици.

Някой може да каже, че хората искат определени неща. Защото не сме катехизирали хората, не сме ги посветили в Тайната на Църквата, а в собствените ни сърца любовта охладня и благодатта отстъпи. Кога си направихме труда да катехизираме хората, като обясним на младоженците чрез прекрасната брачна служба какво означава това, което са направили? Доколко преди тайнството Кръщение обяснихме защо кръщаваме даден човек? Доколко чрез тропарите на богословско наситената, но реалистична погребална служба се опитвахме действително да утешим и подкрепим Божия народ?

Сега се намираме в нова реалност и може би най-главното, което ни кара да се безпокоим при евентуално разделение на държавата и Църквата, е дали държавата ще ни плаща.

Искам да кажа от самото начало, че независимо от времето и обстоятелствата, при които ще се случи това отделяне, в крайна сметка то ще бъде от полза за Църквата, въпреки първоначалните трудности. Най-голямата полза ще бъде, че онези от нас, които стават свещеници, ще го направят, защото обичат Бога и Неговия народ и защото ще са отговорили положително на Неговия въпрос: „Симоне Ионин, любиш ли Ме повече, отколкото тия? Паси Моите агънца” (Иоан. 21:15), а не защото ще търсим професионална реабилитация.

Тогава нашето паство няма да е даденост, а ще трябва да го спечелим „в Христос”. Ще се наложи да открием хората на работното им място, да ги посещаваме в болестите им, да ги подкрепяме в изпитанията им. Тогава хората ще бъдат с нас не по принуда, а когато храмът ни е гостоприемно място и енорията е нашето духовно семейство, а ние се държим като слуги, а не като господари на паството.

Вероятно утре гражданският брак ще стане задължителен и така нареченото гражданско погребение ще бъде избор на все повече семейства. Вече няма да е необходимо тайнството Кръщение, за да бъде дадено име на детето, а то ще се дава директно в Службата по вписванията заедно с акта за раждане.

Нашите митрополии и църкви няма да бъдат публичноправни субекти с всички привилегии, които това предполага днес. Епископът вече няма да е един от местните авторитети и няма да можем да се обръщаме към съдебната система или полицията, за да защитим паството си от еретици. Другите религии не само ще работят свободно, но и ще претендират за равно третиране. Може би дори начинът, по който днес правим антиеретически проповеди, може да се окаже в опасност да бъде възприет като посегателство срещу религиозната свобода на другите.

Президентът на републиката вече няма да полага клетва в присъствието на  архиепископа, нито пък откриването на парламентарните заседания ще изисква водосвет с присъствието на членове на Светия синод. Епископът няма да дава уверения пред президента на републиката. Църквата е призвана да живее в свят, в който голяма част от нея в най-добрия случай ще бъде гледана с резервираност. Как да се справим в такава среда? Как Църквата ще спечели отново хората?

Отговорът е прост и кратък. Светостта, тази пренебрегвана цел, ще бъде решението.

Тя ще ни яви пред хората — вече на практика, а не на теория — като „образ и подобие на Христос”, като знаци на Неговото присъствие в света, и те ще разпознаят своите пастири, а Църквата ще върви славно напред и ще се окаже стълб и крепило на истината, и Бог ще бъде прославен, а човекът — спасен.