Съвсем истински случай
Автор: Величка Николова
Когато го оставиха при баба и дядо, детето се почувства изоставено от тях двамата, но не заплака много силно. Само сините му очи се наляха с влага и то побърза да затвори вратата след тях.
Бяха го целували и прегръщали, оставиха му играчки, колелото, тротинетката, казаха чао и да слушаш баба и дядо, ние пак ще дойдем, обичаме те и тръгнаха. Мама и тати заминаваха за дълго, така трябва, работата е далече, но ще се върнат. Христо се обърна и погледна дядо си, който си пиеше кафето на масата. Баба му го взе на ръце, гушна го и му запя тихичко: „Милото ми, златното ми, чедото ми, Бог да те закриля”.
Тази баба Христина, на която бе кръстен, а и на дядото, също Христо, беше „славна жена” — така казваха и дядо, и мама и тати за нея. Изправена, стройна, с чисто усмихнато лице и постоянните очила на носа, тя му изглеждаше като мъдра фея, но в никакъв случай не беше стара баба.
Детето обърна очи към жилетката ѝ, изтри търкулналата се сълза и се заслуша в песента, току-що съчинена от баба му. Христо знаеше, че баба му е неподражаема майсторка на приказки, на малки обичливи песнички, които никой не записваше, но то ги помнеше и си ги повтаряше вечер, преди да заспи, когато беше при мама и тати.
„Царице Небесна, пази ни детето, Христо е нашето мило дете, то те обича, и ти го обичаш, помогни му здрав да расте!”
Детето затвори очи, ръцете на баба му го люлееха, от дрехите ѝ миришеше на кекс и на курабийки. Той се заслуша в песента, Царицата Небесна го гледаше от иконата, той знаеше отдавна това. За него Тя беше хубава, мила, добра и той наистина Я обичаше. Не разбираше защо Тя го обича от тази икона, но за него бе естествено всички да се обичат. Детето се успокои, мирисът на курабийки и кекс го примами към масата, изсули се от ръцете на баба си и пристъпи.
Дядото допи кафето и каза, че трябва да ходи в поликлиниката на изследвания. Не било нужно да е гладен. Отивай, отвърна жена му, с Божията помощ се надявам всичко да бъде наред. Така е, ама трябва да отида все пак — рече дядото. А вие тук си хапвайте, като се върна ще отидем в парка на люлките, нали така Ице? Аха, ще отидем дядо! Петгодишният Христо измъкна един пистолет от коша с играчки и го насочи: горе ръцете! В другата ръка държеше курабийка. Брей, много си опасен, ей сега ще те хвана! Дядото тръгна към него, хвана го бързо и го сложи на раменете си. Сега да видим как ще слезеш? Няма да сляза, нямаааа, смее се малкият.
— Хайде, закъсняваш — баба Христина подаде якето на дядото. Той свали детето, внимателно го сложи на дивана и тръгна.
— Бабо, искам да играем на криеница.
— Ох, ами работа имам, бабиното, трябва да измия чиниите на мивката, да пусна прахосмукачка, ще помагаш ли?
— Давай! — съгласи се веднага Ицето.
— Ей сега ние с тебе, с Божията помощ, ще почистим, ще измием, ще подредим. Ти подреди пантофите в антрето, после ела при мен в кухнята.
Баба Тина постави столче до нея, Ицето се покатери на столчета, прав до баба си и взе да ѝ подава чинийките от сладкото, което по-рано бе сервирано на масата. Сладко от сини сливи с орехи бе специалитетът на баба Тина, любимо на цялото семейство. Баба му миеше чиниите и му разказваше за едно добро дете, което спасило едно птиче от ноктите на котката, а после нахранило птичето и му сипало вода в една малка чашка. Ицето каза, че и той ще спаси една птичка, когато порасне още малко, а сега само ще ги плаши, за да бягат от котката. Ей така, — като тропне с краче и каже: къш! С Божията помощ ще пораснеш! Ще станеш силен и добър като третият брат от приказката „Тримата братя и златната ябълка”!
Ицето искаше да порасне, защото на големите винаги им е по-лесно, те всичко могат, всичко разбират и знаят. Дядото се върна от поликлиниката, каза, че се отказал, имало много народ да чака, и ще отиде пак утре. Обличай детето и да излизаме!
Баба Тина облече детето с дънково костюмче, тя се премени с модерна дълга пола от джинсов плат и тримата излязоха на улицата. Грееше слънце, още беше топло, есента не бързаше да стъпи на улицата, да се настани в листата, да ги прошари и подготви за листопада. На една пейка отвън седяха няколко жени, до тях наперени дядовци, с панамени шапки или с леки модерни каскети.
— Това са наши познати, съседи, кажи добър ден! — подкани го баба Тина.
—Добър ден! — изговори детето, гледаше ги любопитно, с леко навъсени вежди.
— Здравей, Ице! Много си пораснал! Мама и татко те оставиха на баба и дядо, ли? Много се радваме, че ще си при нас, на нашата улица — така каза една красива черноока жена — и се представи: — Аз съм леля Ваня.
Детето подаде ръчичка, но нищо не каза.
— На колко години си, юнак? — попита един от мъжете с прошарена къса брада и весел поглед.
— Сега съм на пет, но скоро ще порасна и ще стана на шест, с Божията помощ! — отвърна детето. То бе запомнило много добре думите на баба си.
—А, я виж ти! Какво, какво каза? С каква помощ? Детето така ли го учите? — чуха възклицания от групата. — Тц, тц, тц, какво нещо! Не очаквах от такива интелигентни хора. Набожни ли са?
Детето се стресна, то не разбираше в какво обвиняват баба му. Стори му се, че тези чичковци и лелички не разбират какво е Божията помощ. Сигурно си нямат икона на Божията Майка, която да ги гледа мило, да ги пази и да ги обича.
— Ама това е хубаво! — каза пак детето.
Хората замълчаха и се чу как цвърчат птиците в клоните на близкото дърво, как на съседната улица някой високо викаше на някого: „Айде и кажи там, да побързат с банкета!”
— Той ни е умен! — рече дядо Христо. — А баба му е славна жена! Хайде, да вървим!
И тримата минаха край групата озадачени жени и мъже и продължиха към парка с люлките. Там Ицето ще тича на воля, ще се гони с другите деца, ще се люлее на всички люлки, ще се пързаля и катери по катерушките, с две думи — ще расте. С Божията помощ!
