Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
След явяването на възкръсналия Христос на ап. Тома, което отбелязахме миналата седмица, днес в храма четем евангелския разказ за това как Господ се явил на жените-мироносици (Марк. 15:43-16:8), които първи получили вестта за Възкресението и първи Го срещнали.
Христос не прави разлика между човеците и отговаря на всеки съобразно разположението на сърцето му. Жените-мироносици първи срещнали Господа и приели свидетелството за Неговото Възкресение. Това не е случайно. Това станало, защото те обикнали Христос с „безумна любов” и от все сърце поискали да Го срещнат, имайки най-силния копнеж, разположение и привързаност към Него.
Как можем да потвърдим, че мироносиците наистина възжелали възкръсналия Христос повече от другите ученици? Това е видно от техните дела. Във време, когато учениците стояли заедно и били заключени поради страх от юдеите, жените отишли „много рано” на Гроба на Христос, за да Го помажат с аромати. Тази тяхна любов превъзхождала страха, опасността и затруднението. Как щели да отместят гробния камък? Това на практика било невъзможно. Любовта им обаче преодоляла затруднението и се утвърдила в истинска вяра.
Когато любовта не преодолява нашия интерес, сигурност и убеденост, когато не поема рискове в копнежа си за среща с другия, тогава тя не е истинска любов. Тук ние много често се препъваме и в това е основният ни проблем. Създаваме различни теории, светски или религиозни, чиято основа е любовта, но в действителност ние не познаваме истинската любов.
Истинската любов, съгласно постъпката на мироносиците, е онази, която ни явява човешката личност. Не можеш обикнеш, ако не познаваш ценността на своята личност. Тази ценност може да се прояви само и доколкото успееш да излезеш от тесните граници на своя интерес, на своята логика, на своето подсигуряване и оправдание.
Ние казваме, че обичаме и че искаме да бъдем обичани, но нашата любов се крепи върху интереса, върху цифрите, делата и оправданията. Безсилни сме да излезем от своите страхове и несигурности, факт, който показва, че любовта ни има за своя основа личния интерес, насладата и обективизирането на човешката личност. Така ние измерваме любовта спрямо степента на интереса или наслаждението, което получаваме от другите, и я свеждаме до едно „балансиращо” средство — да дадем и да получим.
Любовта обаче дава възможност това „страстно” състояние, тази страст, която Бог е вложил в нас, да се преобразува и преобрази във възможност за осмисляне на живота, за да можем по този начин да общуваме и да почитаме другия човек, личността на своя събрат. Тази борба става наша лична борба.
Някои казват, че това са теоретични неща. Но наша е отговорността да ги оделотворим в самите нас. Коя е моята лична борба? Когато в мен съществува сблъсък относно правилното и грешното, относно това дали другият ме онеправда или не, когато мисля какво ще получа и какво ще дам. Когато в нас възникнат подобни въпроси, обикновено как реагираме? Повечето пъти реагираме импулсивно, емоционално и дори рационалистично: „След като другият ме онеправда, не трябва ли да се защитя?”. Това е светското и страстно третиране на нещата.
Съществува обаче и един духовен подход, който се изразява в необходимостта от възкресяване и спасяване на човешката личност. Това се постига, когато съхраня своята личност и се покая, т.е. обикна безумно Христос. Ако не обикна Христос, ще бъде един злочест човек, лишен от смисъл, който няма да почувства радостта от духовната наслада в любовта.
Насладата в любовта означава осмисляне на любовта във връзката с другия, така че тя да не бъде инертна, а да се осъществява в движението напред, чрез което трайно да откривам другия и той да открива мен, и двамата да се откриваме в Тялото Христово.
Човек трябва да излезе от тази своя инертност, до която е достигнал чрез религиозността или чрез светкостта, в която любовта се ограничава и обожествява като еротизъм и сексуалност. Той може да излезе от това състояние и реално пребъдва свободен, ако се задълбочи в процеса, явяващ човешката личност чрез откриването на Божието Слово и смисъла на човешкото съществуване.
Разбира се, съществува и възможност човек да се защити на психологическо равнище, като използва изкуствените схеми на самоотбраната и целесъобразността. Сами по себе си те са значими, но не могат да донесат така желаната свобода. Докато в Словото Божие, в Словото на Божията любов, той може да направи едно голямо откритие и един голям скок.
Ако сърцето ни не се научи да се храни с копнежа към обичното лице и ако любовта ни не поеме рискове в своята лична връзка с Бога, ако не преодолеем страховете си от рода на „Ах, другият ще ме онеправдае. Трябва да се обърна към Бога, но дали ще Го намеря?”, ако не преодолеем тази дилема на страха, че ще загубим насладите на света заради любовта към Христос, Божията любов никога няма да възкръсне в нас и ние никога няма да срещнем възкръсналия Христос.
