Диханието на Духа

917 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

 

Отслужих светата Литургия. Раздадох нафората на малката група от вярващи, потребих светите Дарове и излязох от храма, за да изпия чаша кафе в близкото заведение. Обичам службите през седмицата, защото са лишени от блясъка и приповдигнатата тържественост на неделното богослужение. Веднага след службата християните напускат Божия дом със забързан ход и тръпнещ поглед, за да се потопят отново в стихията на света, борещи се за своето място и отстояващи вярата си в царството на кесаря. Тогава обикновено оставам сам, носейки дълбоко в себе си атмосферата на царството Божие.

Христос не просто заживява в служещия свещеник, а тупти във всичко негово, а той бива проникнат изцяло от неизказаното откровение на Божественото Тяло и Кръв. Неговото лично недостойнство и човешка немощ биват погълнати от всепроникващата и възпълваща Божия благодат. Излязох от двора на храма и  седнах на любимото си място, за да си поръчам кафе. Не след дълго ми го донесоха, а в порцелановата чинийка беше поставено листче с късметче. Леко се усмихнах. Ах, суеверие… Една от любимите ми теми. Колко много са онези почти незабележими суеверия в нашия съвременен бит и култура, които дори се опитваме да внесем в светото Православие.

Въздишам, но не от тежест или досада, а от радост и необясним трепет. След около час ще имам среща с един мирянин — странна птица, търсеща и богата душа. Мисля си за неговата житейска драма. Той ме допусна до нея, когато сам ме потърси и поиска помощ. Попости, изповяда се и се причасти. Преосмисли живота си и започна да изгражда своя духовен ритъм — ежедневни молитви, милостиня, посещения на неделните богослужения. Отново преживях  радостта от изповедта — задъхана, напрегната и искрена с всички трепети на първото покаяние на човека пред Бога. Велико чудо е да откриеш душата си пред някого и да му гласуваш доверие! Да имаш мъжеството да потърсиш духовник и да го поставиш в храма на своята личност и чрез него, недостойния човек, да поискаш опрощение. Въздъхвам — човекът е преживял голяма борба, истинска битка между силите на мрака и на светлината. Много грехове, но и голяма доблест. Той поднесе своя дар — своето „сърце съкрушено”, своето искрено разкаяние и съжаление за извършеното. Една многопластова личност. Замислих се. Но отнякъде се появиха и помисли на осъждане. Отхвърлих ги, защото тях ни ги изпраща врагът, който всячески се опитва да ни попречи. Каещият се човек се бори и го прави мъжествено и красиво. А аз съм само свидетел и помирител в тази борба.

Колко пъти съм държал епатрахила над главата на някого, въздишайки и  възмущавайки се в себе си за извършеното от него, но веднага съм се успокоявал с мисълта, че всички ние сме потопени в Божията любов. Припомням си смелостта му, която е победила вроденото себелюбие и го е довела в храма, за да потърси лекаря на душите — Христос. Иска се голяма вътрешна сила, за да пречупиш егото си и да строшиш  катинара на своето себелюбие. Затова  изпълнен с разбиране към неговата немощ и сила, прочитам разрешителната молитва и го допускам до свето Причастие.

Бог е любов, бликаща и обгръщаща ни. Всеки, който е победил себе си, послушал е гласа на своя ангел пазител и е разгърнал гънките на своята наранена душа, заслужава да бъде помилван и утешен и то, не от мен, горделивия и недостоен човек, а от Него — Великия Бог. Каещият се е излязъл от себе си и се завръща при себе си. Както блудния син, който се завръща със съкрушено сърце, съсипан, но и изпълнен с надежда , че ще бъде приет. И като награда получава прегръдката на баща си, който го обцелува и му връчва пръстен, като сам го слага на ръката му. Само защото си е спомнил за него, потърсил го е след всички грешки на младостта и искрено е пожелал Неговата подкрепа. А аз си позволих макар и за миг да допусна помисъл на осъждане към разкаялия се грешник… Нямам право да бъда съдия, аз съм просто свидетел. Но свидетел, облечен в духовна власт и обгърнат от ангелите.

Погледът ми спира върху листчето с късметче. Отпивам глътка кафе и го отварям. Виждам написаното и дъхът ми спира: „Ако осъждаш хората, няма да имаш време да ги обичаш“. Господи, това е откровение! Нещо повече — изобличение за мене, грешния. Колко си Велик, Господи, и как премъдро наглеждаш своите и ги наставляваш по пътя на правдата! Колко проста мисъл, но колко мъдра и вдъхновена! Нещо повече — боговдъхновена. Макар и да не пише кой е нейният автор и откъде е дошла.

Тя просветва в съзнанието ми като слънчев лъч в пъстрата палитра на моите мисли. Сякаш е наставление от светите отци и е поместена от някой древен патерик. Звучи православно, по светоотечески, облегчава и освобождава от облаците  на вътрешните противоречия. В нея са противопоставени осъждането и любовта. Логиката на разума и огъня на любовта. Заблудата и истината, студената реалност и чистото откровение. Осъждането разпилява, а любовта събира. Всяко осъждане навява тъга, а проявата на любовта носи радост. Колкото повече човек осъжда, толкова повече се отдалечава от Бога. А колкото повече обича, толкова повече се приближава към Него. А мисълта е толкова точна, завладяваща и удивително проникновена. Човек остава без дъх и замира. Господи, няма начин, по който да не можеш да ни утешиш! Няма недоумение, от което да не ни изведеш, като подхвърлиш отговора в скута ни! Дори тогава, когато дори и за малко забравяме за Тебе!

Явно Бог ме обича, след като се намесва веднага в помислите ми. Подкрепя ме и ми помага в моите търсения. Благодаря Ти, Господи! Ти ме обгръщаш изцяло. Не позволяваш да се поддам на немощите си и веднага ми изпращаш Своята невидима, но непобедима подкрепа. Просълзявам се. Разтърсен и пленен съм от Божията всепроникваща милост. Всичко е Твое, Господи, и Ти ни подкрепяш, когато знаем и когато не знаем. Нежно ни милваш, избавяш ни от излишните вътрешни битки и ни изпращаш ключово решение за всеки наболял проблем, който ни връхлита. Ти си благ в силата и силен в благостта!

Веднага в съзнанието ми проблясва образът на св. Софроний Сахаров и неговият необикновен духовен опит. В центъра на неговото лично светоусещане е откровението на Апостола на любовта: „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа (Иоан. 3:8). Нима действително не е така? Нима Бог не опъва платната на кораба ни дори и в най-бурнотото морето? Нима не укротява бурята, както при апостол Петър и събратята му? Господи, ние сме Твои и в десницата Ти са положени всички наши пътища!  Даваш ни знаци, изпращаш ни Твоите ангели и ни водиш за ръка, както баща води своите малки деца. Стъпка по стъпка, ход след ход. А там където се съмняваме и спираме, изведнъж се появяваш и ни вземаш на ръце.

Но какво означава нашият опит в Твоите очи, Господи — една прашинка по пътя или едно малко камъче на морското дъно. Караш ни да се чувстваме така, както Блажени Августин, когато писал трактата за Светата Троица. Тогава  потънал в недоумение за тази велика Божия тайна, той се разхождал на брега на океана и видял едно дете, което с мидена черупка се опитвало да изгребе водата. Невъзможно е да Те обозрем, Господи! Ние сме толкова малки, но в милостта Ти към нас изглеждаме значими. Малки, защото сме недостойни, а значими, защото сме част от Тебе, Господи! Успокоих се… Нещо повече — утеших се, като малко и объркано  дете в прегръдката на своя баща. Получих отговор. Толкова прост и възвишен: да обичам. Когато мисля — да обичам. Когато съм разколебан — да обичам. Когато се съмнявам — да обичам. Защото е неизчерпаема Божията любов и безгранична — грижата Му към Мене! Колко пъти Господ ме е спасявал от собственото ми аз! Премилостив е Бог! Особено към онези, които е призовал да повярват в Него и е облякъл в духовна власт — воините, които влизат в духовни битки и държат знамето му в своите грешни ръце. Дал ни е привилегията да Му служим с духа си. Благодаря Ти, Господи, че влизаш в моите тихи часове и ми даваш Своите откровения!