Днес се прекратява безплодието на нашето естество

570 0

Автор: св. свщмчк Сергий Мечев
Източник: azbyka.ru
Превод: Пламена Вълчева

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Преди няколко дни по Божия милост встъпихме в новата църковна година, а днес празнуваме първия голям празник от годишния богослужебен кръг  — Рождество на Пресвета Богородица.

За да можем да разберем смисъла на този празник, а заедно с него и на останалите църковни празници, е необходимо преди всичко да си припомним, че църковният живот е тайна, непостижима за онези, които се намират извън Църквата. Неслучайно най-важното в живота на светата Църква — нейното средоточие, чрез което ставаме причастници на Божията благодат, се нарича тайнство.

Със своя тварен ум ние не можем да постигнем тайната на Църквата. Но Господ по Своята милост постепенно я открива на онези, които живеят в светите тайнства, които пристъпват към този благодатен извор и пият от неговата жива вода.

В църковния живот има много тайни, но една от тях постоянно се открива пред вярващите. Ние влизаме в общение с нея не само когато получаваме  благодатни дарове чрез тайнствата, но и всеки път когато се намираме в храма и участваме в богослужението.

Впрочем за мнозина от вярващите тази тайна продължава да бъде непостижима. За да можем действително да се докоснем до нея, е необходимо да не сме обикновени слушатели и зрители на онова, което се извършва в храма, а да участваме в опита на създателите на богослужението, които са го съхранили в съставените от тях молитви и песнопения от апостолски времена чрез мъчениците и преподобните до наши дни чрез подвижниците.

Авторите на богослужението, в пълно съгласие с всички свети отци и църковни учители, ни говорят, че човекът е създаден за вечен живот, че истинската стихия, в която може да живее неговата душа, това е вечността.

Когато погребваме нашите покойници и се молим за упокоение на душите им, ние молим Господ да направи „вечна да бъде тяхната памет”. Тази молитва можем да отправим и за себе си, за всички, които все още се намират в този свят, защото и на нас е нужно да бъдем приети във вечната Божия памет: затова и целта на нашия живот е да се приобщим към вечността. Ето защо най-хубавото и ценно църковно пожелание е „Вечная памят”.

Ние обаче постоянно забравяме за това. Обременени от житейските грижи и помрачени от временните обстоятелства в живота ни, ние забравяме за какво сме създадени, забравяме за вечността, в която съществува единствено сътворено от Господа — добродетелта.

Всичко останало ще бъде заличено и хвърлено в огън — във външната тъмнина. И на нас само ни се струва, че то съществува, докато в действителност според думите на светите отци: „В началото не е имало зло, затова и сега ние не го откриваме в светиите и за тях то въобще не съществува” (Св. Атанасий Велики, „Слово към езичниците”).

Наистина единствено животът в Бога съществува и онова, което е необходимо, за да придобием Царството Божие вътре в нас. Св. отци казват, че човекът е създаден по образ и подобие Божие, че той е венец на природата, цар на всички видими твари и заедно с тях, сътайник на Божията благодат. Те ни учат, че посредством тялото си човекът е свързан с всички земни твари, защото Бог го е създал от „земна пръст” (Бит. 2:7), но с душата си той е съединен с горния ангелски свят. Човекът се намира на границата между два свята — земния и небесния. „Така, като пожела Творецът да се изяви Словото — пише св. Григорий Богослов — и живо същество, единение от две, от невидимото, (…) и от видимото естество, сътворява — човека; и от вещественото като взе тялото (понеже вещественото преди това вече беше сътворено), вложи от Себе Си дихание, което Словото знае като разумна душа и образ Божи, сякаш някакъв свят втори, в малкия — голям; на земята постави друг ангел, поклонник смесен: надзирател на видимата твар — довереник на умозрителната;”(Слово 38, „На Богоявление или Рождеството на Спасителя”, прев. М. Спасова).

Ала човекът, създаден по образ Божи и поставен от Господа на границата между два свята, не изпълнил своето предназначение: той съгрешил, отпаднал от Бога, а чрез него отпаднал от Бога и целият видим свят, чийто венец е той. Тогава на земята дошъл Божият Син, Който със смъртта Си обезсилил смъртта и с Възкресението Си открил пред нас пътя към вечния живот. Той ни дарувал и Своята вечна памет — не само на нас, вярващите в Него, но и на цялото видимо творение.

Затова задачата на човека се състои в това: като очиства от греха своята душа, също да въздигне и одухотвори материята, от която е създадено тялото му, правейки го достойно обиталище на безсмъртната си душа. Светите отци казват, че в деня на възкресението на мъртвите пред Господа ще застанат не само душите ни, но и възкръсналите ни тела. И през своя земен живот, във възхождането си към Бога човек може да върви само по пътя, указан му от Него, който го поставя на границата между двата свята. Единствено в общението си с тези светове и заедно с тях, човек може още тук, на земята, да служи на Бога. За това ни напомня непрестанно св. Църква в своето богослужение.

Неотдавна ние извършихме службата в деня на новолетието. В този ден принесохме възхвала на Господа не само от свое име, но и от името на целия видим и невидим свят, с който сме съединени чрез тялото и душата си. За това ясно се говори в канона на този ден: „Всички Твои творения, Господи: небесата и земята, светлината и морето, водата и всички извори, слънцето и луната, тъмнината, звездите и огъня, хората и животните с Ангелите Те възхваляват” (Служба на 1 септ., Канон на Индикта, песен 9).

Този, който вярва, че тези думи се отнасят за действителността и че в богослужението ние наистина се съединяваме с тези два свята, разбира каква велика тайна се съдържа в православното богослужение.

Тази тайна се заключава не само в това, че е унищожена границата между човека и цялото творение — земно и небесно, граница, ясно забележима за нас, които живеем в този  мимолетен свят, но също и в това, че чрез богослужението ние преодоляваме и самите граници на естеството на времето и влизаме в света на вечността. От което следва, че в богослужението няма нищо временно, а всичко се намира във вечността.

Обикновенно смисълът на отпразнуването на едно или друго събитие от живота на Иисус Христос или Божията Майка се изразява в това да отидем в храма, да чуем Евангелието и песнопенията, разказващи за събитията, които са се извършили много отдавна, и да си спомним за тях. Това се отнася и за днешния празник. Църковното предание ни разказва, че преди около 2000 години Пресветата Дева се родила в галилейския град Назарет от престарели родители — праведните Йоаким и Анна. То повествува, че със своето раждане Дева Мария ги освободила от оковите на безплодието и им доставила велика радост. За това ни разказват песнопенията на днешния ден и очевидно целият смисъл на празника се свежда до това да си спомним за тези събития.

Но ако погледнем текста на песнопенията и се постараем да вникнем в смисъла на това, което ни казват техните автори, ще се убедим, че такова отношение към празника е свойствено единствено за хората, които са външни на Църквата и не разбират тайната на църковния живот. В действителност песнопенията на празника ни говорят нещо съвсем различно. В стихирите на днешната вечерня ние чухме: „Днес неплодната врата се отваря и излиза тържествено Божествена девствена врата”, „Днес е предсказанието за всемирната радост, днес завяха ветрове, предвестници на спасението. Безплодието на нашето естество се прекратява”, и накрая, „Днес неплодната Анна ражда Божията Отроковица” (Служба на Рождество Богородично: на „Господи возвах”, стихири 4,5,6).

Какво означава „днес”? („Днес безплодието се прекратява”, „Днес Анна ражда Божията Отроковица”). Дали това са само похвати на образната поетическа реч или в тези думи се съдържа някакъв друг смисъл?

Ако разсъждаваме от гледна точка на мъдростта на днешния век, би било безумно да приемем истинския смисъл на тези думи. Понеже всичко това се е извършило някога много отдавна. Но за онези, които „за духовно мислят” (Рим. 8:5), всичко, което се е извършило „заради нас, човеците, и заради нашето спасение”, се намира не само във времето, но и във вечността. Затова когато чуем че „днес от Анна излиза чиста Дева”, пред нас се отваря вратата на вечността.

Богослужението на днешния ден ни разказва, че раждането на Пресветата Дева било радостно събитие не само за нейните родители и родственици в Назарет — то се превърнало във всемирна радост; чрез него се развързало безплодието на св. праведни Йоаким и Анна, но се прекратило и „безплодието на нашето естество” и се родил „живоносен плод на света”.

Богослужението ни разкрива, че Рождеството на Пресвета Богородица имало значение не само за жителите на Назарет, но се извършило и „заради нас, човеците, и заради нашето спасение”и с него „в живота днес се ражда мост” (служба на Рождество на Пресвета Богородица, канон 1, песен 2), отвеждащ ни във вечността.

Прославяйки Господа, ние завършваме всяко песнопение с думите: „И нине, и присно, и во веки веков”. С тези думи св. Църква ни казва, че богослужението, което извършваме „сега”, ще се извършва „и винаги, и във вечни времена”, защото то още сега се извършва във вечността и ни приобщава към вечния живот. В това се заключава великата тайна на богослужението, която ни открива св. Църква.

Отнемете от богослужението неговия съкровен смисъл, съдържащ се в думите „И нине, и присно, и во веки веков” и за вас ще се затвори течащият в него извор на вечния живот и вие завинаги ще останете откъснати от онова, което е било и  е останало в необратимото минало, защото никой от човеците не може да присъства на раждането на своите родители. Но ние знаем, че най-големите подвижници, онези, които са създали богослужебните песнопения, са черпили от този извор на вечен живот. И от опит са разбрали, че богослужението отваря пред нас вратата на вечността.

Най-главното за нас, грешните, (и ние винаги трябва да го помним) се заключава в това, че можем непрестанно да се докосваме до този извор на познанието, който се открива пред нас чрез тайната на богослужението.

И затова докато сте все още тук на земята, с вяра, благоговение и страх Божи възприемайте всичко, което виждате и чувате в храма — всичко, което се извършва, пее и чете по време на богослужението.

И когато отново влезем в годишния богослужебен кръг, нека помним кои сме и към какво сме призвани. И по мярата на своето възхождане в него, пред нас във все по-голяма степен ще се открива великата тайна на вечността.

Св. Църква вярва, че ние не извършваме богослужението сами, че заедно с нас се молят и славословят Господа ангелските сили и цялата небесна църква. „Сега небесните сили с нас невидимо служат “ , пеем на Великия вход на Преждеосвещената света литургия.

Не само в тези велики дни, но и през цялата църковна година, на всяка литургия преди Малкия вход, свещеникът се моли: „направи така, че с този наш вход да се извърши и вход на светите ангели, които заедно с нас да служат и славословят Твоята благост”. Именно оттук, от съприсъствието и съслужението на вече постигналите вечността и живеещите във вечния живот в Господа ангели и светии, в нас се ражда стремежът към вечността.

Затова по време на светата Литургия, след като е принесъл на Господа благодарствена служба за всички светии и „особено за Пресветата, Пречиста, Преблагословена Славна наша Владичица Богородица и Приснодева Мария”, свещеникът поменава живите и починалите и се моли Господ да ги помене в Своето Царство, т.е. да ги приобщи към Своята вечна памет, която е царството Божие.

От това става ясно, че извършваното тук, на земята, богослужение не е нищо друго освен едно последователно разкриване във времето на тайната на вечността. И за всеки един от нас, вярващите, това е пътят, който ни отвежда във вечния живот.

Затова църковните празници не са случайни събрания в някои паметни дни, но сияещи във времето частици от вечността, през които преминаваме според един неизменен духовен порядък. Те се сменят една след друга в определена последователност и са свързани помежду си подобно на стъпалата на лествицата на духовното изкачване, така че като стоим на едното стъпало вече да ни озарява светлината на следващото. Така и днес четенето на канона е съпроводено с пеенето на катавасията на Въздвижение, „Крест начертав Моисей”. На пръв поглед тя няма връзка с днешния празник, но всъщност не е така. Тя ни разкрива неразривната духовна връзка между следващите един след друг църковни празници. Това е светлината на Въздвижението, която ни озарява отдалеч, за да можем още днес да започнем да се подготвяме за предстоящия празник.

Тайната на богослужението е най-великата тайна на Църквата. Сами по себе си ние не можем да я постигнем изведнъж. Но ние знаем, че тя е била открита на най-великите Божии угодници. Затова участвайки в техния опит чрез молитвите и песнопенията, в които той е съхранен, просейки тяхната помощ и молитви за нас, грешните, ние можем постепенно да се приобщим към тази велика тайна.

В степента, в която чрез това в нас се раждат и възрастват начатъците на вечността, ние ще започнем да се отнасяме по един по-различен начин и към нашия временен живот.  Тогава ще разберем, че той е само един път, отвеждащ ни от долното към горното, от временното към вечното.

Тогава тръгвайки си от този живот, ние можем да се сподобим с вечното Царство, приготвено от Господа за онези, които още тук, на земята, са започнали да участват в Неговата вечна памет, най-великото достижение за човека, отиващ от долния към горния свят.