Автор: прот. Майкъл Джилис
Източник: www.pravmir.com
Превод: Пламена Вълчева
Почти всеки съвременен коментар върху библейски текст тълкува притчата за добрия самарянин като нравствено поучение. Не такъв обаче е основният аспект, в който химнографията на Православната църква разглежда тази притча.
Повечето коментари (и повечето проповеди) тълкуват тази притча като призив към аудиторията да се отъждестви с добрия самарянин (който е помогнал на пострадалия човек), а не със свещеника или левита (който е отминал). Думите на Иисус в края на откъса „Иди и ти прави също така” се вписват много добре в този прочит.
Химнографията на Православната църква обаче ни напътства да се отъждествим с пострадалия човек, когото Христос (добрият самарянин) спасява, като превързва раните му, изливайки елей и вино, а след това качва на добичето си и откарва при съдържателя на странноприемницата, за да се грижи за него до завръщането Му. Съгласно църковните химни съдържателят на странноприемницата символизира епископите и свещениците на Църквата, елеят и виното — изцеляващата благодат на светотайнствения живот, добичето — Христовата плът, която е понесла нашите грехове и ни е превела от смърт към Живот, превързването на раните — църковната дисциплина, затваряща чрез покаянието и изповедта дълбоките рани на греха, за да започне изцелението.
Тези две тълкувания, разбира се, не са взаимноизключващи се. Все пак онези, които са Христови, са призвани да се уподобят на Христос и да участват в живота на Христос. Затова никак не е чудно, че християните се стремят да следват примера на добрия самарянин. Участието в живота на Христос обаче не е само въпрос на нравственост — в действителност смятам, че то няма нищо общо с нравствеността така, както обикновено тя се разбира.
Участието в живота на Христос не е въпрос на нравственост, а на тайнствено единение. То е пребиваване в Христос и именно като такова ни води към христоподобен живот, който на околните може да изглежда като „нравствен” живот.
Един от проблемите, свързани с тълкуванието на притчата за добрия самарянин най-вече като нравствено поучение, е, че тя е лесна за разбиране, лесна за прилагане (или ние по-скоро си мислим, че я прилагаме) и лесна за преподаване. Лесното тълкувание на Писанието, за съжаление, често води до повърхностно разбиране и което е най-трагично, до усещането, че човек вече знае смисъла на даден откъс. Тайнството изчезва, а думите на Иисус биват вкарани в мисловна схема, в категория, която да си припомняме при необходимост.
Друг проблем с нравственото тълкувание на притчата е, че то поставя слушателя в позицията на целителя, на силния, на избавителя. Много пъти съм разговарял с развълнувани християни, които са имали желание да помогнат на някой свой болен, гладен или бездомен ближен, но които са се почувствали засегнати, когато този нещастен човек е отказал помощта им или ако е взел сандвича, се е оплакал, че в него има твърде много майонеза. Ако по силата на собственото си благочестие се стремим да подражаваме на Христос, можем ли да престанем да се обиждаме? Христос бива хулен и отхвърлен, оплюван и подиграван дори когато пролива кръвта Си, за да ни спаси. Изисква се много повече от благочестие, за да качиш един изпонаранен човек на собственото си добиче (собствената си плът) и да го откараш в странноприемницата.
В много отношения обидата от неблагодарността на другите е хубаво нещо, ако ни накара да разберем, че ние не сме добрият самарянин. Хубаво нещо е да видим колко повърхностно е разбирането ни за самите нас. Хубаво нещо е да видим, че в много отношения аз съм много повече изпонаранен от бездомника, на когото мисля, че мога да помогна: изпонаранен от гордост и самонадеяност, изпонаранен от високото мнение за себе си и за способностите си, изпонаранен от заблудата, че аз съм здравият.
Църковното тълкувание на тази притча, от друга страна, ни учи да виждаме себе си в ролята на пострадалия човек, който се нуждае от някой добър самарянин, който да превърже раните му и да го заведе до странноприемницата. То ни учи, че това не е еднократно преживяване, а духовна реалност, в която влизаме („помним” е правилната богословска дума) постоянно. Всъщност животът в Христос е живот на постоянно помнене, че аз съм бедният и нуждаещият се, аз съм изпонараненият, който има нужда от Спасителя. И тогава неизвестно как става едно чудо. Докато бивам обгрижван от добрия самарянин, аз малко по малко се уподобявам на добрия самарянин. Този, Който се грижи за мен, ми позволява да участвам в някаква степен в Неговата грижа за другите — и в Неговото страдание.
