Добродетелите от пространството на сърцето

2810 0

Автор: Митрополит Месогейски и Лавреотикийски Николай
Източник: откъс от книгата «Ἀπὸ τὸ καθ᾿ ἡμέραν στὸ καθ᾿ ὁμοίωσιν», изд. Ἐν πλῷ
Превод: Мартин Ганев

Периодът на Великата Четиридесетница е par excellence време за духовна борба и плодородие на духа. Всички християни, вярващи и членове на Църквата, всеки един, който желае да преживее този период по божествен начин, заменяйки изначалната отпуснатост в живота ни, за което със сигурност спомага и нашата паднала природа, дава най-доброто от себе си, като съсредоточава силите си и потегля един борбен преход от седем седмици.

Петдесет дни не са толкова много; те са достатъчно обаче и са способни да ни дадат един божествен вкус, а накрая да изпълнят ръцете ни с реколтата от духовните плодове. Това са добродетелите, които са резултат на Божията благодат, “изобилието на божествените заповеди”, за което говори и степенният антифон на 3 глас.

Често става дума за добродетелите – за практически, мистически и вътрешни такива, които принадлежат към една или друга категория; или за онези, които са обобщени в прочутата книга Лествица на Йоан Синайски. Това е една книга, която се чете на части през целия този период според манастирските типици на последованията; това е книга, която нашата Църква почита особено, като ни го припомня и в IV Неделя от Великия пост. Дори самата употреба на тази книга през Великата Четиридесетница потвърждава тежестта, която  Църквата дава в култивирането на добродетелите и отношението им към автентичното покаяние.

Впрочем възнамерявам да посветим беседите за тазгодишната Четиридесетница на едно по-задълбочено и съществено изследване на съдържанието на добродетелите, разделяйки ги на определени категории.

Повод за първата категория добродетели, които ще изследваме непосредствено, можем да вземем от думата, която характеризира първата умилителна вечерня от Великя пост, т.е. Вечернята на прошката. Що за хубава дума е прошката! Чухме да се говори за нея в днешният евангелски откъс: “Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец” (Мат. 6, 14). В този ден нашата премъдра Църква ни повтаря нейното послание; тя ни насърчава да се сдобием непременно с благословението на опрощението, преди да навлезем в сферата на добродетелите, преди да започнем духовната борба на Великата Четиридесетница. Великият пост започва с прошката, но тя представлява и белег за неговия край със запечатването на Страстната седмица; тя съставлява предпоставка за участието в радостта на Възкресението – преди да си кажем “Христос Воскресе” в края на “Славата на празника” от последованието на Велика Събота, ние тържествено пеем: “Ден на възкресение е, да просиям от тържествотои всичко им да простим, заради възкресението, и така да възкликнем: Христос възкръсна”, т.е. нека простим всичко един другиму по повод и причина на  Възкресението, и тогава да запеем  “Христос Възкръсна”.

За да бъде резултатна нашата борба, т.е. съпроводена от събиране на духовните плодове, условие за нея е да започне тя с прошка. За да живеем и можем да участваме в радостта от Възкресението, предпоставка е пак опрощението. Както всички знаем, за да опрости Бог нашите грехове, изискване отново е нашата прошка спрямо другите. Това казваме и в “Отче наш”. За да пристъпим към чашата на живота, т.е. Божественото Причастие, условие за пореден път е прошката. Ако не сме се помирили с нашите близки, с хората, които сме наранили и вероятно също са ни наранявали, то тогава не можем да се причастим. Необходимо условие за духовен живот, необходима предпоставка, за да влезем в сферата на Четиридесетницата, е да се очистим по определения начин чрез практическото преживяване на тази велика добродетел. Прошката е порта; врата на изхода от греха и такава на входа в действителния живот, т.е. в живота по благодат.

Прошката е една добродетел, която принадлежи към добродетелите на пространството. Такива са опрощението (синхорезата), отстъпчивостта, от-местването (оттеглянето или напускането, анахорезата), разширението на ума, разширяването на сърцето, и накрая перихорезата (съ-вместимостта) с Бога[1]. Какви удивително думи! Нека просто видим техния смисъл и дадем за размисъл тяхното съдържание на нашата душата ни, за да можем да започнем борбата си с копнеж по тяхното придобиване.

 

Прошката

 

Първата добродетел се свързва с отварянето на нашето сърце и разширяването на неговата вместимост. Нужно е другите да бъдат побрани в нас заедно с техните недостатъци, да се поберат  с онова, което са извършили в тежест на нас, даже и техните оправдания, дори и те да не ни се струват достатъчни или истински. Необходимо е сърцето ни да може да побере всяка тяхна слабост. Да побере тяхния смут и невъзможността ни да ги разберем, а също и затруднението, което те естествено ни причиняват.

Толкова често ние полагаме големи усилия, за да приемем другите такива, каквито са, тъй като изискваме да бъдат те такива, каквито ние искаме. Само че това не се случва. Те все нещо лошо ще ни сторят съзнателно или несъзнателно. Притежават някакъв  своебразен навик, който навярно се дължи на различно от нашето възпитание или на вътрешни привички, които не ни устройват; някакви слабости и изрази на падналата и грешна човешка природа, която несъмнено носим и ние. Следователно Бог ни призовава да отворим сърцето си и да положим в него нашите ближни такива, каквито са, да ги обикнем като наши родни братя. Ние не обичаме родните си братя и сестри, защото са добри. Обичаме ги, защото са наши роднини, т.е. участници в една и съща природа, характеристики и наследственост. И ние притежаваме същото наследство, грехове и характеристики с отпечатъка на падналия човек. Носим също така обаче и онези характеристики, които купелът ни дава в Светото Кръщение. Характеристиките на възможността да пристъпим и да се доближим до Божията благодат. И така, Църквата ни насърчава да отворим нашето сърце и да положим в него братята си, преди да започнем борбата и да пристъпим към Тайнствата, преди да вкусим радостта от Възкресението и да сторим каквото и да било дело. Да забравим всичко, което са ни сторили, да оставим всяка горчивина и изтрием всеки отрицателен отзвук в нашето сърце.

Следователно първата стъпка, но и първа добродетел, е тази, за която всички знаем колко лесна е по своето определение, а колко трудна на практика; това е добродетелта на прошката. Трябва да осветим пространството, а за да стане това, трябва да осветим нашето сърдечно пространство, т.е. пространството на човешката ни ипостас. Това е мястото, което макар и да е отредено да функционира като пространство на нашата личност, в което Бог да се изразява и почива, но обикновено бива представено като пространство на нашето его, завладяно от страстите на себелюбието. Първата стъпка, за да бъде осветено това пространство на душата, е да приемем другите в себе си.

 

Отстъпчивостта

 

Втората стъпка е една друга добродетел, и това е отстъпчивостта. Да се научим да остъпваме малко назад, да ограничаваме себе си и да се смиряваме, като не мислим, че нашето пространство, т.е. “аз”-ът ни, нашата изразност, свойства и всяко нещо, което се свързва с нас, по необходимост е най-важното и за другите. Не, възлюбени мои братя. Един християнин се лишава винаги от тези си права. Той ги свива, прибира и функционира спрямо евангелското повеление “преваряйте се в почет един към други” (Рим.12,10). Затова той отстъпва лесно и  с лекота дава приоритет, значение и права на другия. Не настоява и не упорства. Никой не може с упорство и страстна настойчивост да пристъпва към преустройство, преобразуване и обновяване на душата на другия.

От-местването (анахореза) [2]

Но тук не се изчерпва възможността за разширяването и осветяването на душата ни. Това естествено не са нито единствените, нито последните стъпки. Както казахме, първа стъпка е да положим другите в себе си, да създадем място за тях. Втората е да смалим малко себе си. Същестува и едно друго състояние, което води до третата добродетел на пространството, а това е анахорезата. Анахорезата означава да се отместим от нашето пространство, да унищожим нашия егоизъм, да заличим и премахнем обвързаността и привързаността ни към всяко нещо като желание, право, изискване от другите и дори необходимост. Да унищожим привързаността към светското мислене и всяко нещо, което ни обвързва с този свят; към всичко, което чувстваме, че поробва душата ни. Анахорезата е избавлението и бягството от тези вериги.

Отварянето на ума и разширяването на сърцето

Почти всички аскетически книги, които се четат в нашата Църква през този период, посвещават първата си глава на анахорезата. Задължително условие за истинния живот е да изоставим всичко неправилно, което сме научили, изопаченото, към което сме привикнали, и погрешното, което поробва душата ни. Тогава достигаме едно четвърто състояние, което не се бележи само от дохождането на ближния в пространството на нашата душа, или пък с напускането на пространството на егото, но според което Самият Бог идва и посещава олтара на нашата душа. Изразите, които обичайно се използват при описването на това състояние, са онези, които бяха споменати в началото: отварянето на ума и разширяването на сърцето. Какви уникални и съдържателни изрази! Тези фрази се срещат два, три пъти в Стария Завет (Пс. 4,2; Пс. 17,20; Пс. 117,5; Пс. 118,45) и два пъти в Новия Завет (2Кор. 6,11 и 13).

Един от псалмите казва: “В утеснение Ти ми даваше простор”(Пс. 4,2). А друг разказва: “Изведе ме Той на просторно място” (Пс. 17,20). И апостол Павел казва в Коринтяни: “Устата ни са отворени за вас, коринтяни, сърцето ни е разширено” и “разширете се и вие” (2. Кор. 6.11 и 13). Думата “πλατυσμὸς” има два различни смисли. В Стария Завет “простор” – “разширяване” означава облекчение, утешение и лекота. Тоест, че Бог ни утешава  когато се намираме в затруднение и трудности. Това ще рече простор. В Новия Завет думата има някак си различно значение; тя означава отварянето на нашето сърце и неговото изпълване с любов, т.е. да бъде изпълнено то от благодатта.

Истина е, че в действителност ние сме доста тесни! Съществуват и определения, които изразяват това: казваме “тесногръд човек” за сърцето, и “ограничен човек” за неговото възприятие. Ние често не можем да се разберем помежду си или да приемем другия. А това е така, защото съществува тази ограниченост. Докато, напротив, човекът на благодатта, този, който знае да прощава, да отстъпва и да се отдръпва (по повод анахорезата, за която говорихме току що), то такъв знае лесно да отваря ума си и да го просвещава, да се справя и да не бъде възпрепятстван, като по този начин придобива великите добродетели на мира в своите размисли и сърце, добродетелите на свободата на мисълта и душата, на смиреномъдрието, и накрая, той знае да живее в богатството на любовта.

В благодатта на опрощението, както казахме преди малко, човек приема брата и му оказва гостоприемство в себе си. Ако е отстъпчив, той се събира в себе си и няма претенции. А когато  развива добродетелта на анахорезата, той дори изоставя своята воля и изисквания. Ако  пък преживява “разширението” от Новия Завет – т.е. онова отваряне, простота и простор на сърцето, така той възприема Христа в сърцето и опитва, не като копнеж, но като опит, разширението от Стария Завет, т.е. облекчението на истината, утехата на свободата, вместимостта на вътрешния човек и радостта.

 

Съ-вместимостта (перихореза)

 

Съществува и едно друго духовно състояние, което бихме могли да причислим към тези добродетели на пространството, както ги нарекохме, и с което ще заключим; това е състоянието на перихорезата. Състояние, според което целият човек се побира в Бога. Чрез разширенито човек става по благодат толкова голям, че може да приеме “Невместимия в нищо” Бог. Чрез перихорезата човешкото същество става толкова малко и смирено, че се побира в Бога. Това е състояние на човека, което не само доближава небето до земята, но и малко по малко преобразява земята в небе. Това е състоянието на небесния, обожения, охристовления и облагодатения човек; на онзи, който забравя за своето пространство, като отхвърля тленния и лъжлив рай на егото и вече встъпва в небесния.

Още със започването на Великата Четиридесетница нашата Църква постоянно ни говори за рая и продължава да се позовава на него чак до Страстната Седмица. Всички тропари от утренята на Неделя Сиропустна говорят за рая, споменавайки обаче падението и изгнанието. На Велики Четвъртък и Велики Петък, с които се изпълва и затваря периодът на покаянието, тропарите отново ни разказват за рая, като ни напомнят за обръщането на разбойника, който станал първият жител на рая, и призовават всички нас да преобразим пространството на нашата душа в място за рая. Насърчението в тях, а също и цел на нашата борба, е да можем да станем и ние ученици и подражатели на разбойника, за да научим неговите тайни и техника, чрез която в крайна сметка е успал да открадне самия рай, за което говорят и тропарите – “поради покаянието и разбойникът влезе в рая”.

Що за благословение е човек да живее още от този свят в пространството на рая, да заживее състоянието на рая! Но колко необходимо е това и за всеки християнин! Не зная дали хората, които живеят извън Църквата, могат да заживеят в накакъв рай. Мнозина търсят земен такъв, но напразно. Колко много обаче са и християните, които живеем без рая! Какво нещастие за първите, но и каква трагична ирония за вторите! Всеки християнин, който живее в Църквата, не е християнин и не може да разбере Великата Четиридесетница, ако не съумее да посади в сърцето си този копнеж по рая.

Нека Бог ни удостои да започнем с практическото приложение на прошката, т.е. да простим един другиму вкъщи, на работа, в храма и там, където общуваме, а впоследствие да научим учението и живота на отстъпчивостта. Оттам да преминем към деянието на анахорезата, т.е. да изоставим нашите искания и права, така че да стигнем до това благословено състояние на перихореза с Бога. Това ще рече перихореза – да навлезем в пространството на Бога и да Го оставим да проникне в утробата на нашето съществуване. А това означава обожен, охристовлен и небесен човек; това е онзи духовен човек, който принадлежи на рая.

Целта на поста, нашата борба и последования, е култивирането на този “перихоретичен” човек. Формирането на подобно мислене, оформянето на такъв етос и култивирането на тези копнежи, със сигурност ще ни поведат чрез Божията благодат към аналогични преживявания, които бих искал Бог да дари на всички нас. Амин.


 

[1] Всички добродетели, които авторът изрежда, имат общ етимологичен и смислов корен: – думата “χώρος” – “място, пространство”. Това позволява на писателя да постави добродетелите в една обща концептуална категория на “пространството” и умело да се заиграва със езиковата им смисловост. За съжаление тези думи не могат да бъдат преведени буквално, запазвайки автентичната им семантика, затова на места ще бъде оставен чуждия термин. Бел. прев.

[2] “Αναχώρηση” буквално се превежда като “отместване, отстъпване, отдръпване, оттегляне, тръгване, заминаване”. Тук авторът визира отстъпването на субеката от пространството на егото, за да направи място на другия, т.е. ближния. Вж. бел.1. Бел. прев.