Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Не съществуват случайни кръстове в живота, а само такива, които пасват на ширината и височината на нашия егоизъм. Без смирение ние ставаме врагове на Бога. Не е възможно да се надяваме на спасение в Христос, ако нямаме смиреномъдрие. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (Иак. 4:6).
Началото, сигурността и напредването в духовния живот се коренят в смирението. В онова блажено състояние, при което гледаме просто на нещата; посрещаме другите с милост и снизхождение; задълбочаваме се в молитвата, а не в живота на другите; слушаме и се вслушваме в Божието слово с готовност и радост; предаваме се без съпротива на Божията воля; приемаме изпитанията на живота като благословения.
Старецът Йосиф Ватопедски казва: „Всяко падение или неуспех имат за начало и корен загубата на смирения дух.” Ето защо не напредваме духовно. Ето причината и източникът на нашите духовни отклонения. Прелюбодействаме духовно, защото сме се прилепили към нашето аз, към нашето достойнство и „добродетел”. За съжаление нямаме смелост да погледнем в очите нашата злоба, страст или грях.
Подвизаваме се, но не се смиряваме, затова и се изморяваме, вместо да отморяваме. Пазим някакви правила на Църквата, но в същото време в нас владее егоизмът, който поражда ропот, завист, осъждане, многословие, блудство, чревоугодие, нежелание за молитва и изследване на Божието слово. Всичко, което вършим, вече става формално като нещо принудително, а не свободно и с радост. Затова и аскетическият живот, който Църквата ни предлага, ни носи недоволство и унилост. Чуваме за пости и молитва, за четене на Божието Слово и въздържание, за мълчание и трезвение, за покаяние и съкрушение, за послушание и себеотричане и всичко това ни се струва крайно.
Но истината е, че духовната аскеза ни уморява не защото е крайна, а защото не отхвърляме от себе си тежестта на „егото”. Когато живеем със смирение, тогава всичко изглежда лесно и леко, не защото е такова, а защото Божията благодат обитава в човека и му дава небесна утеха и укрепление.
Ако не се смирим, не можем да се спасим. Нашето възпълване в Христос, нашето спасение идва чрез това смирение, което поражда покаяние и незлобие, простота и послушание, молитва и любов.
Смирен не означава глупав (макар че онези, които живеят в плен на светското мъдруване, си мислят това). Смирението предполага човек да е готов да прояви послушание към Божията воля, да е готов да претърпи всяко изпитание във всекидневния живот.
Не е лесно да придобием смирение. А и ние по-скоро не желаем да го придобием. Не искаме смирението (това е страшното), защото тогава ще трябва да изоставим грижите за доброто си име; ще трябва да станем мъртви не само за хулите, но и за похвалите. Който отказва да се смири, сякаш казва на Бога: „Не искам да се спася.”
Нашата надежда е в това: щом проумеем, че в живота ни липсва смирен дух и се съкрушаваме с покаяние в сърцето си, в нас все пак се появяват някакви наченки на смирение. Затова и се надяваме, молейки се: „Христе мой, зная своето прилепване към егото, зная своите грешки и грехове, и затова плача. Плача, защото онеправдавам себе си, плача, защото свободно оставам пленник на страстите и себелюбието, на надменността и гордостта. Затова плача, Христе мой. Виж сълзите на сърцето ми и ме помилуй, изцели, просветли, направи ме Твой! Имам егоизъм, но плача за това. Не гледай вкаменяването на сърцето ми — виж неговите сълзи, които търсят прошка и изцеление, милост и спасение.
Господи Иисусе Христе, помилуй мене, грешния… Дойди, Христе мой, и заличи егото ми. Господи Иисусе Христе, помилуй мене, егоиста, защото Ти си Бог на каещите се, Бог на човеколюбието, Бог на любовта и милостта…
