Автор: Ирина Костова
Беше неделя, когато поех по пътя от София за Байлово. Помня трепетното очакване от предстоящата среща с дядо Добри.
Скоро пристигнах. Прекрачих двора на храма. Литургията не беше свършила. Пристъпих бавно вътре и очите ми жадно започнаха да се взират, търсейки човека, предал целия си живот на Бога. Не го видях. Храмът беше пълен с хора. Продължавах да тръпна в очакване. Мислех си, какво бих му казала като го видя и в същото време очаквах, какво той ще ми каже.
Службата свърши и аз зърнах дядо Добри – снежно-бялата коса, покриваща раменете му, дългата бяла брада и силно приведената стойка, оформяха достолепната му осанка. Седнах срещу него. Хванах ръцете му – бяха студени, но в същото време много силни. Незрящите му очи сякаш гледаха в мен и вътре в мен.
И аз се вцепених. Той говореше, но аз не го разбирах. Напрягах се да доловя думите, които изричаше и в един момент гласът му се усили. Той проповядваше с Божествените слова на Евангелието: „Гладен бях и Ме нахранихте…; гол бях и Ме облякохте…; болен бях и Ме посетихте…“ Това, което изпитах, беше докосване до Бог, благодат и святост.
Дойде време да се сбогуваме и целунах ръцете му.
Когато поех по обратния път, ме обзе чувство на вина. Колко пъти съм срещала дядо Добри пред софийските храмове! Колко възможности съм пропуснала да побеседвам с него! Колко пъти дори съм го подминавала!
Прости ми, дядо Добри!
