Доксологичното разбиране за живота

2440 0

Автор: Анастасий Янулатос, Архиепископ на Тирана и цяла Албания
Източник: antifono.gr
Превод: Мартин Ганев

Когато се използват изрази и понятия като “слава Богу”, “доксологично отношение”,[1] “в славата на Бога” и т.н., обикновено повечето хора си мислят за нещо, което се принася към Бога, една химнологична позиция, нещо, което се случва за прославата на Бога. Паралелната употреба на думата “слава” по въпроси от човешкия живот е допринесла за отчуждението на древното, библейско значение. Разбира се, някои хора се запитват, каква необходимост има великият Господ на вселената от това, да Му бъде възнасяна слава от Неговите творения. Въпреки това, посланието и актуалността на истините, които се свързват със славата на Бога са много широки и дълбоки, и имат многообразни връзки към живота и мисията на Църквата.

Правилното славословие не е нещо, което се ограничава с почест, която възнасяме към Бога, в химн и хвалебствие, в провъзгласяването на Неговата власт и величие. В превода на Стария Завет Септуагинта, думата слава се използвала, за да предаде еврейското понятие “kampod”, понятие, което, въпреки че изначално включва идеята за власт, в последна сметка се определила като начина, блясъка, сиянието, с което се разкрива недостъпният Бог. В тази линия на явяване на Бога се движат и концептите, с които се използва понятието слава в Новозаветното богословие на апостол Павел и апостол Йоан.

 

А. Библейско основание

  1. Една от изходните истини на вярата подчертава, че Бог е неразбираем и недостъпен в същността Си. Това представлява основното затруднение в предаването и приемането на евангелското послание в прехода му през вековете, и по-специално в нашата епоха, където съвременната, технологична и електронна цивилизация подчертава изискването за разбирането и проучването на всяко нещо. Библейското откровение обаче трансцендира безизходицата на този първи възглед за неразбираемостта на Бога с очевидното оповестяване на факта, че същността на Бога, макар и да остава неразбираема и непознаваема, въпреки това Неговото присъствие е осезаемо в света и във вселената, чрез явяването на Неговата слава. Когато Бог се разкрива в различните случаи на богоявления, не е същността тази, която става познаваема, но Негова слава, защото крайният човек е в позицията да възприеме и почувства единствено и само това. Става въпрос за огъня от божественото присъствие, непонятно и недостъпно, но непосредствено осезаемо. Става въпрос за динамичната, творческата, преобразяваща енергия на Свръхсъщностната Троица. Славата на Троичния Бог обгръща вселената, “τα πάντα”, и ги внася в областта на любовта и Неговата избавителна благодат. Така и вселената пребивава в безкрайността на вечността; дори когато и времето бъде отменено.

Решителен за непонятния и явяващ се по Своя инициатива Бог, бил опитът на светоотеческата мисъл да внесе яснота чрез дистинкцията на същност и енергии Божии. От свети Василий Велики до по-систематичната разработка по въпроса от Свети Григорий Палама, източната християнска мисъл отличава твърдо разликата между тварната вселена и нетварните енергии на Бога. “Свръхсъщностният” Бог не се отъждествява, с каквото и да било тварно схващане и идея, какъвто е случаят с философския концепт за “същност”. Това, което в крайна сметка е способен да възприеме човек е Божията слава. Разстоянието между творение и Създател остава неизмерима. В една крайна сметка, словото за Бога е слово за славата Божия, която се изразява едновременно с неизмеримото разстояние, но и с Неговата близост.

Това, което знаем за тайнството на Бога, за евангелското послание, за спасението на човека, в своята основа се свързва с разкриването на Божията слава. Затова и най-автентичната форма на приношение остава славословната. Но и най-подходящият размисъл за смисъла и начина на пренасяне на това послание е доксологичният. Не става въпрос толкова за метод, колкото за позиция на мислене, настроение и живот пред недостъпното тайнство на вечния Бог. Правилното разбиране на славата Божия, правилното живеене и предаване представляват централни теми за православния християнин, затова си струва да подходим аналитично към нейния библейски фундамент.

  1. Изходна точка на християнския опит и опора за оптимизъм и надежда е действителността, че славата на Бога се разпростира в целия свят. Колкото недостъпна и трансцендентна да е същността на Бога, то толкова енергиите на Божията същност, на Божията слава обхващат вселената. В тази истина ни убеждава Писанието по динамичен и поетичен начин: “Небесата проповядват славата на Бога” (Псал. 18.1). От една страна е блясъкът пред тайнството на Божията същност, а от друга сигурността, че Неговата слава се разпръсва и изпълва небето и земята, всяка форма на живот и съществуване: “свет, свет, свет е Господ Саваот! цяла земя е пълна с Неговата слава!” (Ис. 6, 3).

Трагедията на света започнала, когато, чрез егоистичната полза на свободата от разумните същества – изначално на част от ангелския свят, а впоследствие и на първата човешка двойка – се засенчила Божията слава. Нейният блясък продължавал да свети, но слепотата и объркването, които предизвиква грехът от този взрив на корист и болезнено самолюбие, се вмъкнали като заразен облак между действителността на Божията слава и човешкото съзнание. Съзнанието пък, като връхната точка на творението било лишено от славата на Бога. Тази инвалидност утежнила човешкото съществуване: “всички съгрешиха и са лишени от славата Божия”(Рим. 3, 23). Хората вече неспособни да се радват на Божието присъствие “не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха”. Хората станали жертви на илюзиите и на безумието, а “славата на нетленния Бог измениха в образ”, в разнообразните идоли на техните представи и желания(Рим. 1, 21 – 23).

Едно такова решително и категорично проявление на Божията слава се изпълнява чрез откровението в Христа. “И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца.” Познанието на Словото и общуването с Него в опита на апостол Йоан е “видение на Славата” Му. Всички стадии от живота на Христа, чрез които се изпълнява откровението на Бога и обновлението на вселената са изрази от Божията слава.

Неговото Рождение означава “слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!”. Чудото в Кана, с което започват белезите на Неговото Царство, представлявало Неговото явление на славата: “и яви славата Си” (Йоан. 2,11). На планината на преображението още по-непосредствено и ослепително се разкрива славата пред тримата ученика: “и видяха славата Му” (Лук. 9, 32), т.е. Неговата богочовешка природа в Божия блясък на божествената слава. Свети Григорий Палама дава следното определение: “Пресветлият блясък на древната красота, тази невидима гледка на божествената красота, посредством, която се богосъздава човекът и се удостоява с разговора с Бога лице в лице, това невидимо и ненаследимо царство на Бога, тази свръх ума и недостъпна светлина, светлина небесна, изобилна, безвремева, безвидна, блестяща, светлина, която отразява нетлението, която обожава тези, които я гледат”.

Πо – специално обаче, Кръстът и Разпятието представляват разкриване на Божията слава в богословието според Йоан, в най-непонятните и първоочевидни измерения. Самият Христос в последната молитва към Отца се отнася непосредствено към тази истина, свързвайки органично и вътрешно въпросите за любовта, живота, славата, които представляват изрази на спасителния процес (Йоан. 17, 1-26). Със страданията, които са последвани непосредствено от Възкресението, Христос навлиза в славата Си: “и влезе в славата Си”. Разбивайки окончателно владенията на смъртта и вземайки всяка власт: “даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (Мат. 28, 18), възкръсналият Христос “се възнесъл в слава” обединявайки “небесното със земното”, въздигайки човешката природа отдясно на Отца, възстановявайки човешката история в окончателната ù посока.

Това, което се изпълнило онтологично в човешката природа – в лицето на Първородния на творението – оттогава насетне се продължава чрез навлизането на Светия Дух. Чрез Петдесетница Божията слава се разкрива и проявява по един динамичен начин като “силен вятър” и “езици, като че огнени” (Деян. 2, 2 – 3).

Свети Григорий Нисийски вижда славата, която Христос потвърдил, че дал на учениците Си, по-непосредствено като Свят Дух: “Така че посредством единството на Светия дух… едно тяло стават всички… а свързващ елемент на това единство е славата, слава, която се казва Дух Светий… Приел е значи, тази слава… Онзи, Който се облякъл в човешката природа, която се прославила поради Светия Дух, и във всяко нещо родствено станало разпространението на Светия Дух, започвайки първо от учениците”.

Явяването на присъствието на Троичния Бог във вселената, във времето и вечността се изпълнява с постоянното действие на Светия Дух. От Петдесетница апостолите на Църквата от всяка епоха приканват хората “да постъпват достойно за Бога”, призовавайки хората към “ Неговото царство и слава” (Ι Йоан. 2, 11-12). Тази покана, “моление” и утеха съставляват целта на православното мисионерство. Ядро на апостолското послание става провъзгласяването: “богатство на слава има за езичниците в тази тайна, именно, че Христос, упованието на славата, е във вас” (Кол. 1, 27). И участието в тази слава на Христа определя целта на християнския живот.

Цялото есхатологично ориентиране на Църквата се издига в целия си блясък и пълнота, когато Син Човечески “дойде в Неговата слава” и “седне на трона на Неговата слава” за окончателния съд и изпълнението на Неговото Царство.

Онези, които са приели светлината на Божията слава със смирение, вяра, претворявайки тази светлина в своя живот като любов, виждат Божията слава като светлина. Онези пък, които са се отрекли и отблъснали разкриването на Божията слава в нейната скромна форма, ще я посрещнат вече като ослепителен и изтребителен огън. Лъченията на Божията слава запечатват историята и я продължават в непонятни за нас измерения.

Последните страници от Новия Завет осветлявайки този есхатологичен възглед на Църквата, описват “града на светия Иерусалим”, който слиза от небето, от Бога и се осветява изключително от “славата Божия” (Откр. 21. 10, 23). Всички земни царе ще принесат в него своята слава и чест, като “принесат в него славата и честта на народите” (24. 24-26). Всяка друга слава на света, на цивилизациите и народите земни, се полага в нозете на Бога, и намира своето изпълнение в причастността си към божествената слава.

Б. Доксологичният характер на богословското размишление и литургичния живот на Църквата.

 

  1. Славословието на Църквата е едно предзнаменование и предвещание на този последен час, в който ще се преобразува вселената в това абсолютно проявление на Божията слава.

Тази прославяща перспектива и визия за нещата от историята на избавлението, Църквата обобщава, изразява и опазва в нейните догматически анализи, в нейните култови изрази, определяйки доксологично ритъма на християнския живот и мисионерство.

По принцип, богословското размишление в неговия най-дълбок и същностен характер е доксологично. “Принася на Господа слава този, който богословства с логиката на мъдростта” Особена чувствителност на Църквата по отношение на правилния догмат не е толкова някакво теоритично, философко и прекомерно любопитство за точното, истинно “мнение” и доктрина, но е едно бодърстване за правилния ориентир за пътя на човека и света към усвояването на Божията слава. Всяко погрешно възприятие за доктрината на Троичния Бог и смисъла на човешкото избавление, би изменило, би прикрило Божията слава, защото замъглява ума и душата, като заблуждава човека в погрешната посока, създавайки смущения в прославящия живот и израз на Църквата. Затова в православната традиция безпокойството и интересът към правилния догмат, се придружават и съчетават с копнежа по правилното славословие на Бога. Така богословието и всеки неин конкретен израз не се ограничава с това да бъде някаква “наука”, но минавайки през стадиите на предподготвилното, научно познание, било философско или филологическо, богословието предприема доксологически скок към областта на приближение и приемане на Божията слава в Христа, на житийния преход в безкрайните светове на любовта и Божията слава.

Особено типичен и специфичен е опитът на богословското задълбочаване за съзерцанието и преживяването на Божията слава в мисълта и живота на отците на Църквата. Доксологичното поведение и съзерцание насочва в една област на съществен, религиозен опит и дарява едно “знание”, което надхърля границите и природата на емпиричното, аналитично и научно знание. Този опит води до едно участие, до едно “общение”, до едно божествено и животворящо сияние. Така славата придобива едно предимство пред вярата, знанието и любовта, главно защото ги обхваща и преобразува “в светлината на Неговото лице”.

  1. Доксологичният преход, към който се отнасяме не е случай, който се отнася само до индивида. Този преход се извършва в Христа, в Църквата. Затова и установяването на местната Църква – която с извършването на тайнствата и цялото нейно доксологично съществуване известява за Славата на Бога, бидейки причастна на хвалебствието на едната, света, съборна и апостолска Църква, на Църквата, която се разпростира по всички краища на вселената – представлява непосредствената и основна цел на мисионерството. Пътят към славата на обожението по благодат се развива в Църквата и чрез Църквата. “Църквата е реалност на тайнството на Божията слава, където заема място творението на новия живот в общение чрез участието в тази слава”.

Доксологичният живот на Църквата се култивира и кулминира в църковния култ. В молитвеното събрание всеки вярващ като личност и всички ние като “Тяло Христово” стоим екзистенциално пред мистичната слава на Бога, преживяваме тайнствено Божията слава, живеем Тайнството на Царството Божие, което дойде и идва, провъзгласяваме славословно нейното есхатологично идване. И по-специално, в Божествената Литургия, където се повтарят тук и сега събитията от божествения кеносис, на любовта, на кръстната жертва, на Възкресението, ние ставаме причастници на живота и смъртта на възкръсналия и възнесъл Се Христос, бидейки съчленени в Неговото Тяло, причастници на Божията Слава.

Църквата е подбрала това доксологично поведение от установеното евхаристийно събрание и го е избрала именно, за да възвестява и да чества “евангелието на Божията слава”. Църквата е избрала това поведение като център на живота, за да преживява и изразява динамично приемането и усвояването на Божията слава, която се е проявила по непонятен и уникален начин в Иисуса Христа.

Τова доксологично настроение и поведение представя една центростремителна, мисионерска сила на привличане на хиляди хора, дори и в най-трудните епохи на гонения и мъченичества. В молитвеното събрание се извършва дълбоката промяна, покаянието, екзистенциалното съзерцание на смирението в слава, в славата на смирението на Христа, Който Е приел да предлага Тялото и Кръвта Си заедно с нашите бедни дарове и изключително бедни призиви.

Чрез доксологичния израз и възкресение съществуването е пронизано от тайнственото сияние на Божията слава, то се зарежда с една невероятна и мирна сила, която прилича не толкова на механичната и мускулната, колкото на ядрената и енергийната.

Източната Църква продължава тази доксологична атмосфера, която съхранява традицията на единната Църква. Доксологичните събрания тук представят едно специално изразно многообразие чрез всекидневния ритъм на Утренята, Часовете, Вечернята, панихидите, на празниците на светиите в смяната на сезоните от църковната година. Тези събрания съсредоточават постоянно и непрекъснато верните в един доксологичен ритъм, прекръщавайки ги в сигурността на вярата. Всяко действие и молитва в православния култ завършва и кулминира в едно доксологично, възторжено състояние, в едно настояващо известие и възвестяване на Божията слава. Един от най-често повтаряните изрази е “Слава на Отца и Сина и Светия Дух”. Всички възгласи в Литургията кулминират и се възвръщат отново към темата за славата. “Защото Твоя е властта, и царството, и силата и славата…”. “Защото Ти си Свят Боже наш, и на Тебе слава Ти принасяме…”, (т.е. ние сме приемници на славата и отново я принасяме, изпращайки я към нейната изначална точка). Тук не трябва да виждаме просто едно спомняне на Божията слава, но едно постоянно преориентиране към действителността на Божията слава, която е отвъд всяка друга конвенционална действителност и пронизва целия ни живот, цялата история на света, пронизва вечността.

В центъра на божествената Евхаристия властва химнът: “Свят, свят, свят е Господ-Саваот! Пълни са небето и земята с Твоята слава”. Така, празнично се възвестява космологичният принцип, че Божията слава изпълва вселената, пространството и времето. Това е една вяра, която впоследствие изпълва с оптимизъм и радост вярващия, една сигурност, от която черпи жизненост и смелост. Химнологичната традиция и живот на Църквата, обединявайки вярващите в едно доксологично тяло, предлага на вярващите едно ново вдишване за известието и навлизането на вечния живот и Христовата надежда във всекидневието.

И по-специално, манастирите са тези, които като организирани доксологични центрове на постоянен и засилен религиозен живот, са съхранили и съхраняват в разнообразните исторически условия едно постоянно, мисионерско сияние. На изток и на Запад, в цивилизацията и пустинята, в напреднали и примитивни цивилизации, техният принос в разпространението, в установяването, но и в устойчивостта и издръжливостта, е останал безспорен. Припомням по-специално тяхната роля в разпростирането на Християнството в протежение на северна Европа, необятната Северна Азия, Аляска, а по-късно и съпротивата под Ислямското иго в Мала Азия, Египет и на Балканите.

Повлияни от социалните категории и тенденции на нашата епоха, много са тези, които се ограничават с това да виждат само мисионерския принос на манастирите в тяхното социално и проповедно дело. Но цялото това дело идва като последствие, като дихание от живота. Принципът, който издига манастирските основания на Благовестие и динамични центрове на мисионерство, е, че те са съществували като, и остават да бъдат, една постоянна, религиозна и доксологична общност, която преживява тайнството на Царството и излъчва блясъка от неговото присъствие и есхатологично дохождане.

Разядени обикновено от начина на мислене за ефикасността, ние не сме настроени винаги с чувствителността за почитта към истинната святост, която излъчва слава и преобразява само и само защото съществува. Въпреки това, във всяка епоха е осезаемо дълбокото влияние на светците върху обществото, а това са белези на присъствието на Божията слава.

Но и онези от нас, които се движим в пространството на много църковни дейности и мисионерски усилия, знаем от личен опит, колко опасно се изразходваме улисани в библейското “ти се грижиш и безпокоиш за много неща”. А знаем и също, колко избавително се обновяваме, когато пристъпваме в доксологичната атмосфера на богослужебния живот. Колко вътрешна и духовна сила, прозрение и подвижническо бодърстване ни предлага това литургично славословие; чрез непосредствените и постоянни последици от очистването и възнасянето на всекидневното наше служение.

Това е така, защото, доксологичната нагласа, за която става дума не е нещо статично и пасивно, тя не представлява някакъв затворен цикъл. Но тя се свързва органично с всичките страни от нашия живот.


 

[1] Съществителното “δοξολογία” се превежда буквално като “славословие”. Съответно, производните на нея прилагателни се отнасят до славещия и прославящия характер на този термин. Тъй като неговият директен превод като “славословещ” невинаги допринася за благозвучието, по тази причина ние често използваме гръцката заемка “доксологичен”. Бел. Прев.