Автор: свещ. Ивайло Борисов
Не се чудете на това твърдение. Знам, че на някои (информираните) веднага ще заприличам на, меко казано, объркан и неразбиращ. Специално на тях казвам — останете с мен до края на текста.
Става дума за следното.
Преди време в пределите на столичен православен храм се заговорих с човек, с когото от дума на дума стигнахме и до личността на големия руски писател Фьодор Достоевски. Та въпросният мъж, с когото иначе си имаме приказка и който е, подчертавам, богослов, ми каза, че писателят Фьодор Михайлович Достоевски не бил вярващ (?!). Останах учуден. Но моят събеседник се бе надъхал и не отстъпваше от „бетонната“ си позиция. Във формирането на това му мнение влияние му бяха оказали материали, публикувани в родното интернет пространство от „непоклатимо“ вярващи хора, оплюващи и дискредитиращи (поне недостатъчно осведомените) личностите и творенията на редица съвременни християнски отци, творци и мислители. Именно между тях беше и името на великия писател.
Ще ми се да попитам: как ще наречеш невярващ човек, който, излежавайки присъдата си в каторгата в Омската крепост (осъден по делото на „петрашевците“ [1]), чете само и единствено Eвангелието? Евангелие, подарено му от Наталия Фонвизина [2], за да бъде негов духовен ориентир в тежката каторжна среда. Достоевски не се разделя с това евангелие не само през каторжните си години, а и след това.
Бихме казали, че Eвангелието става настолна книга за писателя, той непрекъснато намира утеха, отговор и вдъхновение в неговите страници.
Ако не бе вярващ, как Достоевски би могъл да опише в своя роман „Престъпление и наказание“ неотменимите повели на съвестта — този несекващ глас Божи у човека?
Как да наречеш невярващ писателя, който, за да изобрази „положително прекрасен човек“ (определение, дадено от Достоевски за героя му княз Мишкин от романа „Идиот“), взема за прототип образа на самия Христос, нашия Господ?
Как може да твърдиш, че е невярващ този, който в писмо до същата жена, подарила му Eвангелието, е написал следните слова: „Вярвам, че няма нищо по-прекрасно, по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-мъжествено и по-съвършено от Христос, и не само няма, но с ревнива любов си казвам и че не би могло да има. Нещо повече, ако някой ми докаже, че Христос е извън истината и че действително истината е извън Христа, то по-скоро би ми се искало да остана с Христос, нежели с истината“? Човек, който цял живот в творбите си се стреми към истината, да е готов да се отрече от нея само ако някой му докаже, че тя не кореспондира с личността на Спасителя. Наистина запомнящи се слова.
Може ли да бъде невярващ човек, който е считал, че цялата световна хармония не струва колкото една детска сълза [3]? Разбира се, не. Защото, както отбелязахме, Личността на Този, Който бе казал: „Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие“ (Лук. 18:16), е предопределящ фактор за творчеството на руския гений.
Нека не забравяме и това, че вдъхновение за създаването на своя герой стареца Зосима от най-голямото си произведение „Братя Карамазови“ Достоевски намира в срещата си в Оптинския манастир с преподобния Амвросий Оптински.
Как може да считаш за невярващ един от любимите автори на св. Юстин Попович [4], успял по уникален начин — в светлината на Христовата свобода — да обрисува неутолимите въжделения за земно господство на хора, облечени в божествена и човешка власт [5]?
Когато е тежко болен, Достоевски отново отваря подареното му eвангелие и го дава на жена си. Тя прочита: „А Йоан Го възпираше и думаше: аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене? Но Иисус му отговори и рече: не Ме спирай; защото тъй подобава да изпълним всяка правда“. „Чуваш ли: „не ме спирай” — значи, ще умра“, — казва Достоевски и затваря книгата. Той умира същия ден — 9 февруари 1881 г.
Някога мой покоен преподавател от Семинарията, г-н Димитър Попов, призоваваше да обърнем внимание на творчеството на руския писател. Защото, както казваше г-н Попов, при Достоевски ще намерите на практика това, за което говори Eвангелието. Ако някогашната (а като че и днешната) интелигенция е била далеч от Църквата Христова, то благодарение на писатели като Достоевски тя се е приближавала (и приближава) до високонравствените идеи на християнството [6].
Завършвайки този кратък текст, ми се ще да дам една препоръка на четящите и мислещите хора: не бързайте да давате веднага ухо на твърденията на този и онзи. Както и да ги разпространявате. Проверявайте нещата. Вероятно някои хора живеят от това да сплетничат по отношение на другите. Едно съществувание, което не е никак за завиждане.
Бележки:
[1] Участниците в антиправителствения кръг на „петрашевците“ се характеризирали със свободомислие и комунистическо настроение. Младият Ф. Достоевски се увлича по идеите им, заради което е осъден на каторга.
[2] Наталия Дмитриевна Фонвизина била жена на декабриста Михаил Фонвизин, а след смъртта му — на декабриста Иван Пущин.
[3] Темата за детското страдание бележи една от основните линии в произведението на Достоевски „Братя Карамазови“.
[4] Срв. Иустин (Попович), прп. Философия и религия Ф. М. Достоевского. Мн.: Издатель Д. В. Харченко, 2007.
[5] Вж. главата „Великият инквизитор“ от романа на Достоевски „Братя Карамазови“.
[6] В днешното родно културно пространство също има писатели, които освен че са майстори на словото, са и вярващи хора, като например Теодора Димова, Деян Енев, Ангел Иванов. Те умеят да говорят за своята вяра в Христос по един увлекателен начин.
