Достойнството на болните и недостойнството на болестта им

626 0
dost

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Спасителят ни предаде Своя Завет, това необяснимо послание на любовта, и всички ние, които сме повярвали в Него и сме решили да Го следваме, сме длъжни да го претворим в живота си. Колкото и да ни е трудно да живеем потопени в стихиите на света, нека приемем горчилката, нека понесем болката, нека превъзмогнем себе си и да обичаме всички въпреки всичко, и особено своите  по вяра — нашите братя и сестри в Христа. За нас Спасителят изрече: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си”(Иоан. 13:35).

Това означава, че любовта трябва да бъде наша естествена среда, средоточие на криволичещото ни битие и изходна точка на всичко в житейския ни път. Уви, поради своето маловерие и чисто човешка немощ, ние често отпадаме, губим пълнотата на благодатта и се държим като останалите хора в света — осъждаме, одумваме, обиждаме и дори нараняваме другите. С това огорчаваме Бога и отблъскваме околните както от себе си, така и от Него. Колко окаяна е тази човешка участ — да отпадаме в призванието си да бъдем Божии, да отстъпваме от светото си достояние, да търсим оправдание за поведението си, като изтъкваме недостатъците на ближните си!

Житейската практика ни разкрива една горчива истина — ние твърде често слагаме знак за равенство между личността на човека и неговите слабости, в резултат на което намразваме болния заради болестта му. Причината за това се корени в липсата на мъдрост и любов. Ако ги носехме в душата си, така както изисква от нас Спасителят, всичко това щеше да бъде избегнато. Ние щяхме да излезем от обгърналия ни мрак и с обновен дух да гледаме на света през призмата на Христовата светлина. Така бихме се задържали на висотата на своето призвание — да бъдем с Бога винаги и докрай. А това означава да обичаме, макар и да забелязваме немощите на ближния си и дори да страдаме поради тях. Някои от нас толкова намразват греха, че заедно с него омразяват и човека, забравяйки, че и той е образ Божи и част от Божието творение. Ако гледахме на всекиго в светлината на Христос и го възприемахме като плод на светия Божи замисъл, ние бихме го оправдали пред нашия взискателния съд и така първо бихме се научили да го понасяме, а след това и да го обичаме. Но с истинска, Божествена любов, освободена от обиди, страсти и съмнения.

Гениалната мисъл на Достоевски: „За да простиш — първо трябва да разбереш!” се отнася както за нашите лични немощи, така и за недостатъците на другите. Какво всъщност трябва да разберем? Преди всичко, че всеки един от нас е личност, носеща в себе си една повредена човешка природа. Тя е наше неизбежно бреме след отстъплението на Адам и Ева, наше действително наследие от предците ни, изгонени от рая. Всеки, който е роден от жена, носи в себе си частица от първородния грях и е обречен на недостойнство. Грехът е неизбежен като сянката, която оставяме след себе си. В стихиите на суровата школа на живота човек неминуемо прави грешки, плод на съзряването си като личност и на преминаването през различните житейски етапи. Нещо повече — всеки вярващ изживява една болезнена „метаноя”, минавайки по своя неповторима траектория на въцърковяване. През целия си живот той бива подлаган на въздействията на света и на околните, влияе се от техните мнения и оценки, приятелства и разочарования. Понякога умишлено бива заблуждаван или самият той се заблуждава в очакванията си. Носи своя травматичен опит и не само се учи от него, но и се поддава на мрачното му въздействие. Това е част от кръговрата на живота и уроците на Бога, преподавани лично и единствено за него.

Житията на светците изобилстват от примери за мъже и жени, които са служели на греха, но впоследствие са оставили порочни пътища и са последвали Спасителя. Разкаяли са се искрено за прегрешенията си, помирили са се с Бога, приели са Светия Дух и чрез своите трудове на въздържание са се превърнали в икони Божии. Осветили са душите, сърцата и телата си, обожили са се в името на Бога. Св. апостол Павел, св. Мария Египетска и св. Моисей Мурин са само малка част от плеядата преобразени души, които са заслужили своето място в царството Божие.

Енорийската практика доказва великата житейска истина, че всеки може да промени посоката на своя живот. Храмовете са пристанище за грешни хора, доскоро неподозиращи, че ще тръгнат по пътя към Христос и ще потърсят Неговото благословение. С течение на времето, по Божие допущение, в резултат на някоя болест или травматично обстоятелство потопената в греха душа се устремява към Бога и Му се отдава напълно. Запалена от „небесния огън”, тя запламтява по такъв начин, че дава плодове на лично благочестие и увлича мнозина около себе си. Има души, които години наред живеят в плен на топлохладността, но и други, които светят така ярко, че се превръщат в звезди, още тук на земята. Познавайки горчилката на греха, те се хващат здраво за дрехата на Христос, подобно на деца, които търсят прегръдката на своя баща. Ние не знаем нищо за човека, стоящ в Божия дом — нито можем да обозрем миналото му, нито познаваме настоящето му, нито виждаме напред в бъдещето му. Защото гледаме на хората по човешки, а Бог вижда всеки от нас в неговата неизразима дълбочина и ширина. Нещо повече – в неговата пълнота и му дава възможност да се развие във времето. Бог има план за всеки човек —дълбоко личен и непредвидим, неизследим и неизказан.

Затова нека отбягваме ролята на самозваните съдници, които дават оценки в полумрака на своето незнание и да подхождаме така, както съветва един от забележителните боговидци на св. Православие на 20 в., св. Порфирий Кавсокаливит: „Нека възприемаме злобата на ближния като негова болест, която го мъчи, а той страда и не може да се избави. Затова нека гледаме на братята си със съчувствие и да се отнасяме към тях с благородство. (…) Всички носим в себе си един и същ вехт човек. (…) Когато някой има някаква страст, нека се стремим да го обстрелваме с лъчи от любов и благост, за да може да се излекува и изцели. Това става само с Божията благодат. Мислете за това, че той страда повече от вас. Нека се отнесем с внимание, уважение и молитва. (…) В Божия дух всичко е различно. Там човек оправдава всичко сторено от другите. Всичко! (…) Тайната е човек да се отнася към нещата по духовен начин  („Живот и слова”, стр. 265-266).

Ако се стараем да изпълняваме това, дори и невинаги да успяваме, ще сме извършили своя дълг като православни християни. Да се отнасяме духовно към събитията и срещите в нашия живот е възможно единствено когато ги разглеждаме през призмата на Христовата светлина и ги поставяме в центъра на безкрайната Божия любов. Така ще можем да видим своята немощ и да осъзнаем, че един е Съдията. А ние сме само свидетели, който виждат донякъде и нямат пълнотата на познанието. Нека не забравяме, че всички ние сме немощни страдалци в огромната лечебница на св. Църква, тази всеизцеляваща Витезда, която лекува всяка човешка немощ и болест. Да търсим нейните спасителни тайнства и да прибягваме до целителните дарове на Христос, Който е мост и път към царството Божие! Амин.